Едно незнайно място

XXXVI

Даница влезе, без да чука, в стаята на Владислав, запали нощната му лампа, разтърси младия човек.

— Още не се е прибрал. Три часът през нощта е.

Влад вдигна глава и пак я отпусна на възглавницата.

— Той е ченге, Даница — измърмори той, без да размисли. — Не действа като всички.

— Ченге ли? — повтори Даница, шокирана. — Ти каза, че е твой приятел, получил душевен шок.

— Психоемоционален шок. Съжалявам, Даница, изпуснах се. Всъщност е ченге, получило психоемоционален шок.

Даница скръсти ръце на гърдите си, смутена, със закъснение обидена след прекараната в полицейски обятия нощ.

— Какво прави тук? Да не би да подозира някой от Киселево?

— Тръгнал е по следите на един французин.

— На кой?

— Пиер Водел.

— Защо?

— Може някой тук да го е познавал, преди време. Остави ме да спя, Даница.

— Пиер Водел? Нищо не ми говори — каза Даница и загриза нокътя на палеца си. — Но аз поначало не си спомням имената на туристите. Би трябвало да погледне в регистъра. Кога е идвал тук? Преди войната?

— Много преди нея, мисля. Даница, три часът през нощта е. Какво всъщност правиш в стаята ми?

— Казах ти. Още не се е прибрал.

— Отговорих ти.

— Не е нормално.

— Нищо не е нормално, когато става дума за ченге, нали знаеш.

— Тук няма какво да се прави нощем, дори ако си полицай. И не се казва „ченге“, Владислав, казва се „полицай“. Не си много възпитан. Но то и дедо ти не беше. А е добре да се спазва малко приличие.

— Остави го дедо ми, Даница. И не ми говори за приличие. И ти не го спазваш кой знае колко.

— Какво искаш да кажеш?

Влад с усилие седна в леглото.

— Нищо. Толкова ли се тревожиш?

— Да. Това, което е дошъл да прави тук, опасно ли е?

— Нямам представа, Даница. Уморен съм. Не съм запознат със случая му и не ме е грижа за него, дойдох само да превеждам. Станало е убийство близо до Париж, доста ужасно. И още едно в Австрия.

— Щом е имало убийства — каза Даница, като подхвана нокътя си издълбоко, — значи има опасност.

— Във влака мислеше, че го следят. Но ченгетата са си такива, нали? Те не гледат на другите като нас. Може да се е върнал у Архангел. Мисля, че двамата имат сума ти забавни истории да си разказват.

— Ама че си идиот, Владислав. Как искаш да разговаря с Архангел? С ръце? Той не знае и дума английски.

— Откъде знаеш?

— Тези неща се усещат — отвърна Даница смутено.

— Добре — каза Влад. — Остави ме сега да спя.

— Когато полицаите се доближат до истината — продължи Даница, заемайки се с двата си палеца едновременно, — убийците ги убиват. А, Владислав?

— Мен ако питаш, той се отдалечава от истината с големи крачки.

— Защо? — попита Даница, като остави на мира лъсналите си от слюнка палци.

— Ако продължаваш да си гризеш ноктите, някой път ще си изядеш цял пръст. И на другия ден ще го търсиш навсякъде.

Даница нетърпеливо разтърси гъстите си руси коси и възобнови гризенето.

— Сигурен ли си, че се отдалечава? Защо?

Влад тихо се засмя и постави ръцете си на закръглените рамене на съдържателката.

— Защото смята, че французинът и австриецът, дето са убити, са от рода на Плогойовиц.

— И това ти се вижда смешно? — каза Даница и стана. — Вижда ти се смешно?

— Но това се вижда смешно на всички, Даница, дори на парижките ченгета.

— Владислав Молдован, нямаш повече мозък от дедо ти Славко.

— Значи и ти са като другите, а? Ти то веруjе? И ти ли не ходиш на незнайното място? Да почетеш гроба на горкия стар Петър?

Даница запуши устата му с ръка.

— Мълчи, за Бога. Какво искаш да направиш? Да го привлечеш? Не само че не спазваш приличие, Владислав, ами си и глупав и самонадеян. И други неща, каквито старият Славко не беше. Егоист, мързеливец, страхливец. Ако Славко беше тук, щеше да потърси приятеля ти.

— Сега?

— Нали няма да оставиш една жена сама в нощта?

— Нищо няма да видим в тъмнината, Даница. Събуди ме след три часа, като съмне.

В шест часа сутринта Даница бе подсилила издирвателния отряд с готвача Бошко и сина му Вукашин.

— Той познава пътищата — обясни им Даница — и отиде на разходка.

— Може да е паднал — неуверено предположи Бошко.

— Вие вървете към реката, аз и Владислав ще идем към гората.

— А мобилния му? — попита Вукашин. — Владислав има ли номера?

— Опитвах — каза Владислав, който като че ли продължаваше да се забавлява. — И Даница въртя от три до шест. Нищо. Може да е извън обхват или да му е свършила батерията.

— Или да е във водата — каза Бошко. — Има едно коварно мостче до големия камък. Дъските поддават, лошо място е. Това чужденците имат мозък колкото на пиле.

— А незнайното място? Никой ли не ходи там? — попита Владислав.

— Не е забавно, малкия — каза Бошко.

Този път младежът замълча.

Даница беше разстроена. В десет часа сутринта тя сервираше закуската на тримата мъже и й се налагаше да признае, че те несъмнено са прави. Не бяха открили и следа от Адамсберг. Не чуха викове, нито стенания. Но в старата мелница някой бе влизал, със сигурност, върху слоя птичи изпражнения имаше стъпки. После следите продължаваха в тревата до пътя, където върху малката непавирана отсечка ясно се виждаха отпечатъци от гуми.

— Успокой се, Даница — кротко говореше внушителният Бошко, чийто плешив череп бе съчетан за равновесие с гъста сива брада. — Той е полицай, какво ли не е виждал и знае какво прави. Поискал е кола и е отишъл в Београд да говори с полицаjци. Можеш да си сигурна.

— Ей така, без да каже довиждане? Дори не е минал да се види с Архангел.

— Такива са полицаjци, Даница — увери я Вукашин.

— Не са като нас — обобщи Бошко.

— Плог — обади се Владислав, който започваше да изпитва известно съчувствие към добрата Даница.

— Може да е имало нещо спешно. И да е трябвало да замине веднага.

— Бих могъл да се обадя на Адрианус — предложи Владислав. — Ако Адамсберг е при белградските ченгета, той ще знае.

Но Адриен Данглар нямаше никаква вест от Адамсберг. Още по-обезпокоително беше, че Вейл имаше телефонна среща с него в девет сутринта местно време, а мобилният му не отговаряше.

— Не може батерията да се е изтощила — настоя Вейл пред Данглар. — Той не използваше апарата, свързваше се само с мен и сме говорили един-единствен път вчера.

— Обаче не можем да се свържем с него и не знаем къде е — каза Данглар.

— Откога?

— Откакто напусна Киселево, за да се поразходи, вчера следобед към пет часа.

— Сам?

— Да. Обадих се на ченгетата в Белград, Нови Сад и Баня Лука. Не се е свързвал с никое полицейско управление в страната. Провериха и местните таксита, нито едно не е качвало клиент в Киселево.

Ръката на Данглар трепереше, когато затвори телефона, и по гърба му се стичаше пот. Бе успокоил Владислав, като му каза, че при Адамсберг неочакваните отсъствия не са нещо тревожно. Но това не беше вярно. Адамсберг липсваше от седемнайсет часа, от които цяла една нощ. Не беше напускал Киселево, щеше да го предупреди. Данглар отвори шкафа в кабинета си и извади недокосната бутилка червено вино. Хубаво бордо, висок pH, много слаба киселинност. Направи гримаса, сърдито върна бутилката на мястото й и слезе по витата стълба, която водеше към избата. Зад казана имаше останала бутилка бяло, която отвори като някой дебютант, раздробявайки тапата. Седна на добре познатия сандък, който му служеше за скамейка, пое няколко глътки. Защо, по дяволите, комисарят бе оставил джипиеса си в Париж? Сигналът сочеше дома му. В студа на избата, която миришеше на плесен и канал, Данглар усети, че губи Адамсберг. Трябваше да го придружи в Киселево, знаеше това, казал му го бе.

— Какво правиш тук? — попита дрезгавият глас на Ретанкур.

— Не пали скапаната лампа — каза Данглар. — Остави ме на тъмно.

— Какво става?

— Няма вести от него вече седемнайсет часа. Изчезнал. И ако искаш мнението ми — мъртъв. Церквечерът го е очистил в Киселево.

— Какво е Киселево?

— Там е входът на тунела.

Данглар й посочи друг сандък, все едно че й предлагаше кресло в светски салон.