Едно незнайно място

XLIX

Съдебната палата бе затисната от облаците, което в дадения случай добре й подхождаше. Седнали на една маса пред кафенето отсреща, Адамсберг и Данглар чакаха да излезе дъщерята на Мордан. Беше единайсет без десет по часовника на Данглар. Адамсберг съзерцаваше подновените златни орнаменти на фасадата.

— Ако изстържем златото, какво ще открием отдолу, Данглар?

— Люспите на големия змей, би казал Ноле.

— Залепнали за Светия параклис. Не вървят много заедно.

— Не, защо. Има два отделни параклиса, насложени един върху друг. Ниският параклис е бил предназначен за обикновените люде, високият — за краля и антуража му. Все дотам стигаме. До високото.

— Големият змей вече е минавал оттам през XIV век — каза Адамсберг, като вдигна очи към върха на готическата стрела.

— През XIII — поправи го Данглар. — Пиер дьо Монтрьой я строи между 1242 и 1248.

— Успяхте ли да се свържете с Ноле?

— Да. Съученикът наистина е бил свидетел на брачната церемония на Ема Карно и на един млад двайсет и четири годишен мъж, Пол дьо Жослен Кресан, в кметството на Оксер преди двайсет и девет години. Ема била лудо влюбена в него, майка й се чувствала поласкана от благородническата частица, но твърди, че Пол бил последният от един побъркан род. Бракът не издържал и три години. Не е имало деца.

— Толкова по-добре. От Жослен не би излязло добър баща.

Данглар си спести коментара. Предпочиташе първо да се запознае с Церк.

— Щеше да се пръкне още един Павле — продължи Адамсберг — и кой знае пък той какво би си въобразил. Но не. Потомците на Павле си отиват, така каза докторът.

— Ще ида да помогна на Радсток да подреди краката. После ще си взема една седмица отпуск.

— Ще ловите риба на езерото ли?

— По-скоро не — уклончиво отвърна Данглар. — Май ще постоя в Лондон.

— Абстрактна програма, бих казал.

— Да.

— Когато Мордан си вземе дъщерята, тоест довечера, ще вдигнем преградите пред калното свлачище по случая Ема Карно. Калта ще тръгне от Държавния съвет, ще мине през Касационния съд и през прокурора и ще спре пред съда на Гавернан. Няма да стигне до ниските етажи и до Мордан, които не интересуват никой друг освен нас.

— Ще е истинска бомба.

— Ами да. Обществото ще бъде скандализирано, ще предлага да се реформира правосъдната система, после ще му помогнат да забрави, като изровят друга някоя афера. Знаете какво ще стане след това.

— Змеят ще е останал без три люспи, ще се погърчи и ще ги възстанови след два месеца.

— Или по-малко. Ние ще предприемем контраофанзива по техниката на Вейл. Няма да изобличаваме поименно съдията от Гавернан. Ще си го държим за резервна граната, за да се предпазим, за да предпазим Ноле и Мордан. Ще прибегнем пак до техниката на Вейл, за да преместим от Авиньон на Ке-дез-Орфевр стружките от молив и симпатичната гилзичка. Които после някой ще забута някъде.

— Защо пазим този боклук Мордан?

— Защото правият път не е прав. Мордан не е част от змея, той него го е изгълтал суров. В корема му е, като Йона в кита.

— Като чичото в мечката.

— Аха — каза Адамсберг, — знаех си, че някой ден тази история ще ви заинтересува.

— Какво ще правим с Мордан?

— Каквото той реши да прави със себе си. Ако иска, да се връща на работа. Само вие и аз знаем. Останалите мислят, че е бил в депресия и затова е правил гафове. Знаят, че топките не са му пострадали и толкова. Никой не е в течение на посещението му у Пиер Водел.

— Защо Пиер Водел не ни каза за конните надбягвания, за фъшкиите?

— Жена му не му дава да залага.

— А кой е платил на портиера Франсиско Делфино, за да осигури фалшиво алиби на Жослен? Самият Жослен или Ема Карно?

— Никой. Жослен просто е пуснал Франсиско в отпуск. През дните след Гарш Жослен е бил Франсиско. Заел е мястото му в очакване на неизбежното полицейско посещение. Когато го видях, в портиерната беше тъмно, той беше завит с одеяло. След това се е качил в апартамента си по аварийното стълбище и се е преоблякъл, за да ме приеме.

— Надхитрил ви е.

— Мен да. Но не и бившата си съпруга. Щом е узнала, че Жослен е бил лекарят на Водел, Ема веднага е разбрала. Много преди нас.

— Ето го — прекъсна го Данглар. — Справедливостта е въздадена.

Двамата станаха от масата и тръгнаха да пресрещнат Мордан, който вървеше сам под облака. Децата са яли кисело грозде и на бащите зъбите са оскоминяли. Дъщеря му заминаваше за Френ като свободен човек — да си прибере вещите и да подпише някои документи. Щеше да вечеря вкъщи, той вече бе напазарувал.

Адамсберг хвана Мордан подръка, Данглар застана от другата му страна. Майорът ги изгледа последователно, приличаше на голяма стара чапла, заловена от полицията на полициите. Голяма стара чапла, изгубила престижа и перата си, обречена на срамен и самотен риболов.

— Дошли сме да отпразнуваме тази победа на правосъдието, Мордан — каза Адамсберг. — Да отпразнуваме и арестуването на Жослен и освобождението на потомците на Арнаут Павле, които се завръщат към обикновената си съдба на смъртни, да отпразнуваме и раждането на по-големия ми син. Много поводи за празнуване. Оставили сме си бирата на масата.

Адамсберг здраво държеше Мордан и се усмихваше. Светлината обливаше кожата му, очите му светеха и Мордан знаеше, че когато разсеяният поглед на комисаря придобие тази лъскавина, значи плячката или истината са наблизо. Адамсберг го повлече към кафенето.

— Да празнуваме ли? — попита Мордан с неутрален тон.

Какво друго да каже?

— Да празнуваме. Да отпразнуваме и любезното изпаряване на стружките от молив и на гилзичката под хладилника. Да отпразнуваме моята свобода, Мордан.

Ръката на Мордан едва доловимо помръдна под пръстите на Адамсберг. Стара чапла на края на силите си. Адамсберг го постави да седне между двамата, както се оставя вързоп. Изгорял бушон F3, помисли той, висококачествен психоемоционален шок, пълно затормозяване, неспособност за действие. А доктор Жослен го няма наоколо, за да го поправи. Със заминаването на потомъка на Арнаут Павле медицината губеше едно от своите величия.

— Край, а? — прошепна Мордан. — Нормално — добави той, като отметна сивите си кичури и проточи врат над ризата си с онова специфично движение, присъщо само нему и на дългокраките птици.

— Край. Но една хитра дига ще блокира стичането на калния поток точно пред вратите на съда в Гавернан. Оттам нататък няма да се виждат никакви предателски унищожени ниви, само плодородни земи. Никой в Бригадата не е в течение, мястото ви е вакантно. Вие решавате. Затова пък Ема Карно ще изгори. Тя лично ли ви даваше нареждания?

Мордан кимна.

— По специален телефон?

— Да.

— Къде е той?

— Унищожих го снощи.

— Чудесно. Не се опитвайте да й помагате, за да се предпазите, Мордан. Убила е една жена, платила е да стрелят по Емил, после се е опитала да го отрови. Готвела се е да застреля последния свидетел на собствената си сватба.

Данглар досетливо бе поръчал още една бира. Постави я под носа на Мордан с жест не по-малко властен от хватката на Адамсберг, който означаваше: „Пий“.

— И хич не мислете да се убивате — добави Адамсберг. — Това би било глупост, както би казал Данглар, в момент, когато Елен се нуждае от вас.

Адамсберг се изправи. Сена течеше на няколко метра от тях, спускайки се към морето, после към Америка, после към Тихия океан, после пак насам.

— Вратичу се — каза Адамсберг. — Ще повървя малко.

— Какво каза? — изненадано попита Мордан, за миг отново станал нормален, което Данглар прие за добър знак.

— Изглежда, че парченце от киселевски вампир му е останало в организма. Все някой ден ще излезе. Или няма. С него никога не се знае.

Адамсберг се връщаше със загрижен вид.

— Данглар, казвал сте ми, но вече не помня. Откъде извира Сена?

— От Лангърското плато.

— А не от Жербие дьо Жонк?

— Не, оттам извира Лоара.

— Хвала, Данглар.

— Няма защо.

Това означава „благодаря“, обясни Данглар на Мордан. Адамсберг отново се отправи към реката е бавната си полюшваща се походка, с преметнато през рамото сако, което придържаше с един пръст. Мордан несръчно вдигна чашата си, като човек, който не знае дали все още му се полага чаша, насочи я колебливо към отдалечаващия се Адамсберг, после към близкия Данглар и каза:

— Хвала.