Едно незнайно място

XXVII

— За да намеря Церк — каза Адамсберг.

— Церк?

— Церквечьора. Талберг изпрати ли ни досието му?

— Ето го — каза Данглар, като вдигна чашата си е вино и показа розова папка е влажен кръг отгоре. — Съжалявам за петното.

— Ако беше само петното, Данглар, животът щеше да е повече от прекрасен. Щяхме да пушим и пием, докато ловим разни неща в езерото на вашия приятел Сток, щяхме да оставяме кръгли петна на мостика е дъната на чашите, да се возим на лодка е хлапетата ви и малкия Том и да харчим мангизите на стария Водел е Емил и кучето му.

Адамсберг се усмихна с онази откровена усмивка, която винаги успокояваше Данглар, каквото и да ставаше. След това се намръщи.

— А какво ще кажат за австрийското убийство? Какво ще каже онзи с дългата ръка? Че и него ли Емил го е извършил? Няма да мине.

— Ще кажат, че то няма нищо общо. Ще кажат, че поради липса на въображение Емил просто е копирал почерка на австрийския убиец.

Адамсберг протегна ръка и отпи от чашата на Данглар. Без Данглар и острата му като бръснач логика изобщо нямаше да усети опасността.

— Заминавам за Лондон — обяви Данглар. — Можем да го пипнем чрез обувките.

— Никъде не заминавате, майоре. Аз заминавам. И ми трябва човек, който да поеме ръководството на Бригадата. Разберете се със Сток по телефона и чрез видеовръзка.

— Не. Възложете ръководството на Ретанкур.

— Нямам право, рангът й не е достатъчен. Стигат ни и останалите неприятности.

— Къде ще ходите?

— Сам казахте — можем да го пипнем чрез обувките.

Адамсберг подаде на Данглар една пощенска картичка.

Хубаво цветно селце се открояваше на фона на хълмове и синьо небе. После я обърна. Горе вляво с печатни букви бе написано: КИСЕЛЕВО.

— Отивам в Кисилова, в селото на демона. Който бродел из гората.

— Вече говорихме по въпроса. Минали са двайсет години, никой там няма да си спомня за Кракорезача.

— Не на това се надявам. Отивам да потърся черния тунел, прокопан между Водел и това село. Трябва да го открия, Данглар, да проникна вътре, да измъкна историята, да я изтръгна от корен.

— Кога тръгвате?

— След четири часа. Нямаше билети за самолета, затова ще летя до Венеция, после ще взема нощния влак за Белград. Запазил съм две места, посолството ми търси преводач.

Данглар неодобрително поклати глава.

— Твърде е рисковано. Идвам с вас.

— Дума да не става. Не е само проблемът с ръководството. Ако някой иска да ме унищожи и вие сте с мен, ще ви сложат в същия кюп. А ако ме заключат, само вие можете да ме измъкнете. Може да ви потрябват десет години, така че дръжте се. Междувременно стойте по-далеч от мен, не се намесвайте. Така няма да заразя никого, нито вас, нито друг колега от Бригадата.

— За превода внукът на Славко може да свърши работа. Владислав Молдован. Той е преводач в изследователски институт. Щастлив характер, също като дядо си. Ако му кажа, че е в интерес на Славко, ще уреди да го освободят от работа. В колко часа тръгва влакът за Белград?

— В двайсет и един и трийсет и две. Отивам до вкъщи да си взема малко багаж и часовниците. Не обичам да не знам колко е часът.

— Само дето часовниците ви не показват точния час.

— Защото ги сверявам по Лусио. Той пикае върху дървото през час и половина. Приблизително, разбира се.

— Защо не направите обратното? Сверете часовниците си по друг часовник и ще узнаете точно в кой час пикае Лусио.

Адамсберг го погледна леко изненадано.

— Но аз не искам да знам в кой час пикае Лусио. За какво мие това?

Данглар махна с ръка, един вид — „Както и да е“, и подаде на комисаря друга папка, ябълковозелена.

— Това е последният доклад на Радсток. Ще можете да го прочетете във влака. Заедно с протоколите от разпитите на лорд Клайд-Фокс и някакви неубедителни информации за така наречения кубински приятел. Проверили са и произхода на обувките — всички са френски освен тези на чичо ми.

— Или на някой братовчед на чичо ви, на някой кисиловец или кисиловенец.

— Киселевчанин.

— Как обувките са пресекли Ламанша?

— С кораб, нелегално. Няма друг начин.

— Някой си е дал много труд.

— Който си е струвал труда. Хайгейт е известно място. Някои от обувките, поне четири чифта, са на не повече от дванайсет години, но Радсток има затруднения с датирането на останалите. Дванайсет години биха отговаряли на периода, през който е действал Церквеч, ако предположим, че е започнал да колекционира на седемнайсет години. Доста млад, за да се промъква в погребални домове и да реже крака. Иначе подхожда — готика: хеви метъл, дантели и ужаси, антихрист и пайети, живи мъртъвци във вечерно облекло. Това би било благоприятстващ бекграунд.

— Моля, Данглар?

— Готика — повтори Данглар. — Никога ли не сте чували?

— Средновековна готика?

— Готика от деветдесетте години, та до днес. Не се ли сещате? Младежите, които носят фланелки с мъртвешки глави или кървящи скелети.

— Сещам се — рече Адамсберг.

Тениската на Церк беше здраво закачена на една звездичка от паметта му.

— Значи Сток има проблем с останалите обувки?

— Да — отвърна Данглар, като се почеса по брадата, добре обръсната от едната страна и почти никак от другата.

— Вече само от едната страна ли се бръснете? — попита Адамсберг, като сам се прекъсна.

Данглар се сепна, после отиде до прозореца и се огледа в стъклото.

— Едната крушка в банята изгоря и не виждам нищо отляво. Непременно ще я сменя.

Абстракт, каза си Адамсберг. Данглар я очакваше.

— Тук имаме ли? Шейсетватови крушки?

— Вижте в склада, майоре. Нямам време — Адамсберг се потупа по китката.

— Вие се отклонявате, не аз. Някои чифтове са на повече от дванайсет години. Два са на жени с лакирани нокти, а тази мода е отпреди деветдесета година. Съставът на лака сочи по-скоро периода 1972–1976.

— Сток сигурен ли е?

— Почти, наредил е да се направят още анализи. Един мъжки чифт е от щраусова кожа, която е рядка и скъпа. Използвала се е, когато Размазвача е бил само на десет години. Което би ни дало прекалено преждевременно развито момче. А пък някои чифтове най-вероятно са отпреди двайсет и пет или трийсет години. Знам какво ще ми кажете — предупредително каза Данглар, като вдигна чашата си като щит. — В прословутото ви село Калдез хлапетата са взривявали жаби още в люлчинска възраст. Има обаче разлика.

— Не, нямаше да ви говоря за жаби.

При мисълта за жабите, от които бликаше кръв и се изсипваха вътрешности — хлапетата ги взривяваха, като им даваха да пушат цигари — Адамсберг посегна към пакета на Церк.

— Това си е истинско пропушване — постанови Данглар, като го видя да пали трета цигара.

— Заради вашите жаби.

— Винаги е заради нещо. Аз пък зарязвам бялото вино. Край. Това е последната ми чаша.

Адамсберг онемя от изненада. Че Данглар е влюбен, хубаво, че се надява на взаимност, разбираемо е, но че поради тази причина ще откаже пиенето, не беше за вярване.

— Минавам на червено — продължи майорът. — Не е толкова изискано, но причинява по-малко киселини. Бялото ми съсипва стомаха.

— Правилно — одобри Адамсберг, странно успокоен от факта, че нищо не се променя на този свят, не и Данглар.

Моментът и без това беше доста напрегнат.

— Вие ли го купихте този пакет? — попита Данглар, като посочи цигарите. — Английски? Изтънчен избор.

— Сутрешният крадец го остави вкъщи. Значи или Церк е бил дете-чудо, което е умеело да реже крака на двегодишна възраст, или някакъв гуру го е водел със себе си по време на гнусните си експедиции и Церк по-късно е продължил делото му. Възможно е да е действал под чуждо влияние.

— Да е бил манипулиран.

— Защо не? Можем да си представим зад всичко това някой водач, някаква бащинска фигура, каквато му е липсвала.

— Не е изключено. Баща му е неизвестен.

— Трябва да се порови из обкръжението му, да се узнае с кого общува, с кого се вижда. Излъскал е апартамента, мръсникът, не е оставил никаква следа.

— Изглежда естествено. Нали не сте се надявали, че ще ни остави бележка? Или че ще ни дойде на крака?

— Майка му? Открили ли са я?

— Не още. Живяла е на един адрес в По допреди четири години, за след това не се знае нищо.

— Семейството на майката?

— Засега никакъв Лувоа не е открит в нейния край. Изминали са само два дни, господин комисар, не сме хиляда души.

— Докъде стигна Фроаси с телефоните?

— Доникъде. Лувоа не е имал стационарен телефон. Вейл твърди, че е имал мобилен, но няма регистриран такъв на негово име. Може да са му го подарили или да го е откраднал. Фроаси ще трябва да провери мрежовата зона около апартамента, а това, както знаете, отнема време.

Адамсберг внезапно се изправи на крака — единственият знак на нетърпение, на който бе способен.

— Данглар, случайно да си спомняте състава на авиньонския екип?

Данглар помнеше — за какво ли? — шефовете на кажи-речи всички полицейски екипи в страната, като актуализираше списъка си при всяко напускане или ново назначение.

— Калме ръководи случая Пиер Водел син. Спокоен комисар, който не се навира в шамарите. Обаче не е особено бърз. Затова разчитам на четири, а не на три дни. Морел ми спомена за един лейтенант и един взводен, Ноазло и Дрюмон. За останалите нищо не знам.

— Намерете ми пълния списък, Данглар.

— Защо, търсите ли някого?

— Един виетнамец, с когото дежурехме заедно в Месийи. Градчето беше доста заспало, но пък никога не съм прекарвал по-весели дежурства, когато въобще дежурехме. Той пушеше с носа, левитираше — издигаше се на няколко сантиметра над земята, или поне на мен така ми се струваше, свиреше на чаши всякакви песнички и имитираше всички съществуващи животни.

Двайсет минути по-късно Адамсберг четеше имената на полицаите от екипа на комисаря Калме.

— Добавил съм внука на Славко — каза Данглар. — Той всеки момент ще напусне Марсилия и в двайсет и един часа ще бъде на гара „Санта Лучия“ във Венеция, пред вагон номер седемнайсет на влака за Белград. Доволен е, че ще прескочи до селото. Владислав е винаги доволен.

— Как ще го позная?

— Много лесно. Кльощав, космат, с дълги коси, които допират космите на гърба, всичко това в мастилено черно.

— Лейтенант Май Тиен Дин — каза Адамсберг, като посочи името с пръст. — Писа ми през миналия декември. Знаех, че има нещо общо с Авиньон. Когато е в отпуск, често ми праща писъмца, пълни с мъдри азиатски съвети. „Не си изяждай ръката, когато ти се свърши хлябът.“

— Това е тъпо.

— Нормално. Сам ги измисля.

— Отговаряте ли му?

— Не умея да измислям изречения — каза Адамсберг, докато набираше номера на лейтенант Май.

— Дин? Жан-Батист на телефона. Благодаря за декемврийската картичка.

— Сега сме юни. Но ти винаги си бил муден. А мудният не върви с бързината на пъргавия. Разбрал си, че работим по един и същи случай, нали? Случая Водел?

— Симпатичната гилзичка под хладилника, а?

— Именно. И тъпанарят, който я е оставил, е стъпвал по мокета със стружки от молив под подметките си. Не се безпокой, оставихме Водел на свобода и бързо ще ти доведем онзи с молива.

— Дин, бих предпочел да не го доведете бързо. Примерно, средно бързо. Или доста бавно.

— Защо?

— Не мога да ти кажа.

— Аха. Мъдрият не отстъпва на глупаците. Не става, Жан-Батист. Момент да изляза от залата. Какво искаш от мен? — поде Дин след малко.

— Забавяне.

— Не е особено законно.

— Изобщо не е законно. Дин, представи си, че един мръсник ме е хвърлил с дрехите в блато от лайна.

— Случва се.

— И че съм на път да потъна. Представяш ли си сцената.

— Все едно, че съм там.

— Прекрасно. Точно така. Представи си, че си там. Че се разхождаш и левитираш покрай блатото. Представи си, че ми подаваш ръка.

— Тоест, че си слагам ръката в лайната, за да те измъкна, без да знам защо.

— Именно.

— Бъди малко по-точен.

— Стружките от молив. Кога ще заминат за лабораторията?

— До час. Сега опаковаме останалите проби.

— Ами погрижи се да не заминат. Дай им два дни отсрочка.

— И как точно?

— Колко е голяма пробата?

— Колкото гилза червило.

— Кой отива с шофьора в лабораторията?

— Сержант Керуан.

— Отиди ти вместо него.

— Хич не си приличаме. Той е бретонец.

— Дай някаква задача на бретонеца и отиди с шофьора. И тъй като много държиш на тази гилза от червило, тикни я в джоба на блузона си за по-сигурно.

— После?

— По пътя се разболяваш. Вдигаш температура, получаваш световъртеж, ей така, внезапно. Предаваш всички проби, освен червилото, после се обаждаш в управлението и казваш, че се прибираш вкъщи. Оставаш два дни в леглото с купчина хапчета на нощното шкафче, не ти се яде, нищо не ти се прави. Това за посетителите. Всъщност можеш да ставаш.

— Благодаря ти.

— Заради пристъпа на треска си забравил червилото в джоба си. На третия ден се оправяш и си спомняш всичко: пробата, лабораторията, джоба на блузона. Оттук нататък има две вероятности: или някой усърден лейтенант открива, че червилото не е пристигнало в лабораторията, или никой нищо не забелязва. И в двата случая предаваш гилзата, обясняваш какво се е случило, изразяваш температурното си съжаление. Ще сме спечелили между ден и половина и два дни и половина.

— Те ще си спечелил, Жан-Батист. А аз? Мъдър е човекът, който търси своето имане на земята.

— Ти печелиш два дни почивка. Четвъртък и петък и мост с уикенда. И евентуално връщане на услугата.

— Например?

— Например, когато намерят кичур черни остри коси на някое местопрестъпление.

— Ясно.

— Благодаря, Дин.

По време на разговора Данглар бе пренесъл бутилката си направо на бюрото на Адамсберг.

— Така е по-откровено — каза Адамсберг, като посочи бутилката.

— Принуден съм да я довърша, след като ще преминавам на червено.

— Лусио щеше да одобри. Или довършваш, или изобщо не започваш.

— Луд сте да искате такова нещо от Дин. Ако се разчуе, изгаряте окончателно.

— Вече съм изгорял. И няма да се разчуе, защото човекът от Изтока не дрънка като безмозъчен кос. Така ми писа веднъж.

— Окей — каза Данглар. — Това ни дава пет дни или десет дни. Къде ще живеете в Киселево?

— Има там един малък хан.

— Не ми харесва, че ще пътувате сам.

— Братовчедчето ви ще е с мен.

— Владислав не е голям борец. Не ми харесва това — повтори Данглар. — Киселево, черният тунел.

— И гората — усмихна се Адамсберг, — от която още се страхувате. Повече отколкото от Церк.

Данглар сви рамене.

— Който се разхожда кой знае къде — добави Адамсберг по-глухо. — Свободен като птица.

— Не по ваша вина. Какво да правим с Мордан? Да го разкараме ли от тъпата засада? Да го пораздрусаме? Да го накараме да си признае предателството?

Адамсберг стана, прекара един дебел ластик през зелената и розовата папка, запали цигара, която висна на долната му устна, присви очи, за да избегне дима. Като баща си, или като Церк.

— Какво да правим с Мордан? — бавно повтори Адамсберг. — Най-напред ще го оставим да си прибере дъщерята.