Едно незнайно място

XLVIII

Емил влезе в Бригадата, като се подпираше на патерица. На пропуска се изпокара със сержант Гардон, който не можеше да разбере за какво куче му говори този човек. Появи се и Данглар, влачейки крака, облечен в светъл костюм — безпрецедентен факт, който предизвика коментари, но не толкова, колкото арестуването на Пол дьо Жослен, потомък на Арнаут Павле, трагична жертва на вампирите Плогойовиц.

Ретанкур, отколе оглавяваща движението на рационалистите позитивисти, от сутринта са разправяше със сговорчивите и с хвърчащите из облаците, които я укоряваха, че от неделя насам се е заинатила да води разследването по задънена улица и не приема вампирската версия. При положение че в човешката глава има какво ли не, бе казал Меркаде. А в човешките кореми има дори гардероби, помисли Данглар. Керноркян и Фроаси бяха на ръба да повярват в съществуването на вампири, което усложняваше положението. А бяха на ръба заради запазените трупове — факт, потвърден от очевидци, записан в историята и напълно необясним. В един по-малък мащаб спорът, възпламенил Запада през второто десетилетие на XVIII век, се разгаряше отново в парижката Криминална бригада, като през трите изминали века в разрешаването му не бе отбелязан особен напредък.

Именно този факт всъщност вадеше от равновесие полицаите от Бригадата — ужасяващите запазени „румени“ тела, кръвта, бликаща от всичките им отверстия, новата гладка и опъната кожа, старата кожа и старите нокти, захвърлени на дъното на гроба. Тук натежаха знанията на Данглар. Той знаеше отговора, знаеше защо и как са се запазили телата, което, общо взето, се случвало доста често, можеше дори да обясни вика на прободения с кол вампир и въздишките на дъвканите. Бяха го наобиколили и очакваха словата му, почти стигнали до онзи обрат в спора, когато Науката щеше да принуди мракобесието да отстъпи. Данглар започна да обяснява въпроса с газовете, които понякога, в зависимост от химическия състав на околната пръст, вместо да излязат от тялото, го надуват като балон, опъвайки кожата. Тук беше прекъснат от трясъка на преобърната паница горе на стълбите, докато Купидон летеше надолу право към пропуска и не обръщаше внимание на препятствията. Без да спира устремния си бяг, кучето изджавка по един особен начин, минавайки покрай фотокопирната машина, върху която се бе проснал Пухчо с двете предни лапи, виснали в празното.

— В този случай — изкоментира Данглар, докато следеше с поглед полета на почти побърканото от радост животно — нямаме нито знание, нито фантазии. Само чиста обич без спирачки и въпроси. Твърде рядко срещано явление при хората и твърде опасно. Обаче Купидон притежава определени социални умения, той се сбогува с котката, като дори й засвидетелства известно възхищение и съжаление от раздялата.

Кучето се изкатери по Емил и залепено за гърдите му, вкопчило нокти в ризата му, задъхано го заблиза. Наложи се Емил да седне и да опре побойническата си глава на кучешкия гръб.

— Неговите барабонки — каза му Данглар — бяха като тези от твоята камионетка.

— А любовното писмо на стария Водел? Свърши ли му работа на комисаря?

— Свърши му голяма работа. Заведе го право в една воняща гробница.

— А коридорът между двете мазета свърши ли му работа?

— И той му свърши голяма работа. Заведе го при доктор Жослен.

— Никога не съм го харесвал тоз позьор. Къде е шефът?

— Искаш да го видиш ли?

— Да, не искам да ми създава усложнения, можем да уредим нещата помежду си. Все съм му помогнал малко, та може да ми върне услугата.

— Да уредите кои неща?

— Ще го кажа на шефа.

Данглар набра номера на Адамсберг.

— Господин комисар, Купидон се е слепил с Емил, който иска да говори с вас, за да уредите нещата.

— Кои неща?

— Нямам представа. Иска да говори с вас.

— Лично — настоя Емил. — Важно е.

— Как е той?

— Явно добре, облякъл си е ново сако и си е сложил синя брошка на бутониерата. Вие кога ще дойдете?

— На един плаж в Нормандия съм, Данглар. Вече си тръгвам.

— Какво правите там?

— Трябваше да говоря със сина си. И двамата не блестим в приказките, но успяваме някак да общуваме.

Че той какво иска, помисли Данглар, Том е само на годинка, още не може да говори.

— Сто пъти ви казах, че са в Бретан, не в Нормандия.

— Имам предвид другия ми син, Данглар.

— Какъв? — попита Данглар, неспособен да довърши изречението си. — Какъв друг син?

Изпълни го внезапна ярост срещу Адамсберг. Том току-що се беше родил, а този мръсник по присъщия си безразсъден начин е направил дете някъде другаде.

— На колко е години другият? — попита той остро.

— На осем дни.

— Мръсник — изсъска Данглар.

— Това е положението, майоре. Не бях в течение.

— Мамка му, никога не сте в течение!

— А вие никога не ме оставяте да довърша, Данглар. На осем дни е за мен и на двайсет и девет за другите. Сега е до мен и пуши. Двете му ръце са превързани. През нощта Павле го беше забол за фотьойла „Луи тринайсети“.

— Церквечер — промълви Данглар.

— Той, майоре. Церк. Армел Лувоа.

Данглар отправи невиждащ поглед към Емил и кучето му в опит да анализира наличните данни, свързани със ситуацията.

— Говорите в преносен смисъл, нали? — подзе той. — Осиновили сте го или нещо подобно?

— Нищо подобно, Данглар, син ми е. Точно затова Жослен с такова удоволствие го беше избрал за изкупителна жертва.

— Не вярвам.

— На Веранк имате ли му доверие? Попитайте го. Ще ви каже само хубави неща за Церк, който му е племенник.

Полулегнал на пясъка, Адамсберг рисуваше някакви фигури с върха на показалеца си. Церк бе положил ръце на корема си и облекчен от изпитото обезболяващо, се грееше на слънцето с омекнало тяло, като котарака върху копирната машина. Данглар си припомняше снимките на Церк, които бе виждал във вестниците, и чак сега си даваше сметка колко познато му е това лице. Истина беше, шокираща, но истина.

— Няма причина за паника, майоре. Дайте ми Емил.

Без дума повече да каже, Данглар подаде телефона на Емил, който се отдалечи към вратата.

— Ама че е идиот колегата ти — каза Емил. — Не е синя брошка, а шишът ми за морски охлюви. Взех си го от къщата на Водел.

— Защото изпитваш носталгия?

— Ъхъ.

— Какви неща искаш да уреждаш? — попита Адамсберг, като се надигна.

— Направих си сметката. Сумата е деветстотин трийсе и седем евро. Сега, като съм богат, мога да ги върна и ти да му теглиш чертата. В замяна на любовното писъмце и коридора между мазетата. Става ли?

— На кое да му тегля чертата?

— На мангизите, за Бога. Веднъж малко, друг път малко, и ей ги станали деветстотин трийсе и седем. Направих си аз сметката.

— Разбрах, Емил. От една страна, не ми е до мангизите ти, вече ти казах. От друга, твърде късно е. Не мисля, че Пиер синът, който заради теб губи половината си състояние, ще е много щастлив да научи, че си обирал баща му и че искаш да му върнеш деветстотин трийсет и седем евро.

— Ъхъ — замислено каза Емил.

— И значи дръж си парите и си затваряй устата.

— Загрях — рече Емил и Адамсберг си каза, че трябва да я е забърсал тази дума от Андре, санитаря от болницата в Шатоден.

— И друг син ли имаш? — попита Церк, като се качваше в колата.

— Съвсем малък — отвърна Адамсберг и извинително разтвори ръце, сякаш възрастта можеше да омаловажи факта. — Неприятно ли ти е?

— Не.

Церк беше сговорчив младеж, в това нямаше никакво съмнение.