Едно незнайно място

IV

Когато влакът навлезе в тунела под Ламанша, Данглар шумно пое въздух, после стисна зъби. Пътуването на отиване не беше намалило страха му и преминаването под водата му изглеждаше все така неприемливо. Ясно се виждаше как влакът се плъзга в тръбата с пълна скорост, затиснат от тонове море.

— Усеща се тежестта — каза той, впил поглед в тавана на вагона.

— Няма тежест — отвърна Адамсберг. — Не сме под водата, а под скалата.

Есталер попита как е възможно тежестта на морето накрая да не разруши скалата. Търпеливо и решително Адамсберг му начерта системата върху хартиена салфетка: водата, скалата, бреговете, тунела, влака. После нарисува същото, но без тунела и влака, за да му покаже, че тяхното съществуване не променя нещата.

— Все пак — каза Есталер. — Би трябвало тежестта на морето да оказва налягане върху нещо.

— Оказва налягане върху скалата.

— Но тогава скалата оказва по-голямо налягане върху тунела.

— Не — повтори Адамсберг и отново нарисува системата.

Данглар направи раздразнен жест.

— Достатъчно е, че си представяме тежестта. Чудовищната маса над нас. Потъването. Да пуснеш влак под морето е безумна идея.

— Не по-безумна от идеята да си изядеш гардероба — каза Адамсберг, довършвайки рисунката си.

— Но какво ви е направил този нещастник с гардероба, за Бога? От вчера всички говорите само за него.

— Опитвам се да разбера как му текат мислите, Данглар. Опитвам се да разбера как текат мислите на човек, който яде гардероби или който реже крака, или на онзи, чийто чичо се оставил да го излапат мечките. Мисли, които като сонди прокарват под морето черни тунели, за които никой не подозира.

— Оставил се да го излапат ли? — попита Есталер с внезапен интерес.

— Чичото на един човек — повтори Адамсберг. — Там на север, на ледника. Преди един век. Останали само очилата и връзките на обувките му. А племенникът обожавал чичо си. И убил мечката.

— Правилно — каза Есталер.

— Обаче занесъл тялото й в Женева и го подарил на леля си. Която украсила с него дневната си. Данглар, колегата Сток ви даде един плик на гарата. Предварителния му доклад, предполагам.

— Радсток — поправи го Данглар мрачно, с все още прикован в тавана поглед и с мисъл за тежестта на морето.

— Има ли нещо интересно?

— Не и за нас. Краката са си негови, да се оправя.

Есталер усукваше една хартиена кърпичка много съсредоточено, с наведена към коленете глава.

— Значи племенникът — подзе той — е искал един вид да занесе сувенир от чичо си на вдовицата?

Адамсберг кимна и пак се обърна към Данглар.

— Кажете ми все пак за доклада.

— Кога ще излезем от този тунел?

— След шестнайсет минути. Какво е открил Сток, Данглар?

— Но логично погледнато — колебливо започна Есталер, — ако чичото е бил в мечката и племенникът…

Той млъкна и отново загрижено наведе глава, почесвайки се по русата глава. Данглар въздъхна било заради шестнайсетте минути, било заради противните крака, които искаше да остави зад себе си, някъде до забравената врата на гробището Хайгейт. Било защото Есталер беше колкото глуповат, толкова и любопитен и единствен в Бригадата не съумяваше да различи полезното от безполезното у Адамсберг. Не съумяваше да пропусне дори една-едничка от забележките му. За младежа всяка дума на комисаря имаше смисъл и той упорито го търсеше. Така че за Данглар, чийто гъвкав ум преминаваше през идеите с бързи крачки, Есталер представляваше непрекъснато и дразнещо губене на време.

— Ако не бяхме отишли с Радсток онзи ден, ако не бяхме попаднали на смахнатия Клайд-Фокс, ако Радсток не ни беше завлякъл на гробището, нямаше да знаем нищо за тези гнусни крака и щяхме да ги оставим на произвола на съдбата. А съдбата им е британска и си остава такава.

— Не е забранено да се поинтересува човек. Когато нещо ти пресече пътя.

И е повече от сигурно, помисли си той, че Данглар не се е разделил с жената от Лондон така оптимистично, както би желал. Така че тревожността му отново влизаше в правата си, промъкваше се в гънките на душата му. Адамсберг си представяше ума на Данглар като канара от фин варовик, в който дъждът от въпроси бе издълбал неизброими кратери, приютили неразрешени казуси. Всеки ден три или четири от тези кратери се пробуждаха едновременно. В този момент това бяха преминаването през тунела, жената от Лондон, краката от Хайгейт. Както обясняваше Адамсберг, енергията, изразходвана от Данглар, за да разреши казусите и да почисти кратерите, отиваше нахалост. Защото веднъж почистен, кратерът се напълваше с нови мъчителни въпроси. Като се занимаваше с тях непрекъснато, Данглар пречеше на забравата спокойно да се утаи и да запълни кратерите по естествен начин.

— Няма смисъл да се притеснявате, ще ви се обади — увери го Адамсберг.

— Кой?

— Абстракт.

— Логично погледнато — прекъсна ги Есталер, който продължаваше да следва мисълта си, — племенникът би трябвало да остави мечката жива и да занесе на лелята изпражненията й. След като чичото е бил в корема, а не в кожата й.

— Именно — доволно каза Адамсберг. — Всичко зависи от представата на племенника за чичото и за мечката.

— И за лелята — добави Данглар, поуспокоен от увереността на Адамсберг относно Абстракт и скорошното и обаждане. — За която не се знае кое е отговаряло на представата й за покойния, дали кожата или изпражненията на мечката.

— Всичко зависи от представата — повтори Адамсберг. — Какво си е представял племенникът? Че душата на чичото се е разтворила в мечката, прониквайки до върха на космите? Какво е представлявал гардеробът за текофага? А краката за Кракорезача? Що за душа се е криела в дървените плоскости и в ходилата? Какво разправя Сток, Данглар?

— Стига с тия крака, господин комисар.

— Напомнят ми нещо — каза Адамсберг неуверено. — Рисунка или разказ.

Данглар спря стюардесата, която минаваше с чаши шампанско, взе една за себе си и една за Адамсберг и постави и двете на своята масичка. Адамсберг пиеше рядко, Есталер почти никога, понеже от алкохола му се завъртала главата. Бяха му обяснили, че точно такава е целта, което го бе силно поразило. Когато Данглар пиеше, Есталер му мяташе набъбнали от любопитство погледи.

— Може би — подзе Адамсберг — става дума за човек, който си е търсел обувките нощем. Или за мъртвец, който се е връщал да си поиска обувките. Питам се дали Сток ги знае тия истории.

Данглар бързо изпразни първата си чаша и отклони очи от тавана, за да погледне Адамсберг полузавистливо, полуотчаяно. Случваше се Адамсберг да се съсредоточи, да се превърне в твърд и опасен нападател. Не често, но се случваше. Тогава бе възможно да се поспори с него. Затова пък човек нямаше много опорни точки, когато, както обикновено, мозъчната му материя се разделяше на движещи се маси. И нито една такава точка, когато въпросната материя напълно се разпадаше, като в момента, подпомагана от клатушкането на влака, което едва ли насърчаваше свързаното мислене. Изпаднеше ли в такова състояние, Адамсберг сякаш се придвижваше като леководолаз, оставяйки тялото и ума си да се полюшват грациозно и безцелно. Очите му, придобили разцветката на кафявите водорасли, следяха движението и изпращаха на събеседника усещане за неяснота, за приплъзване и несъществуване. Да придружаваш Адамсберг в такива мигове, означаваше да навлезеш в дълбоките води, там, където рибите плуват бавно, тинята е гладка като кадифе, а медузите нежно потрепват, означаваше да проникнеш в света на неопределените контури и мътните цветове. Да го придружаваш прекалено дълго, означаваше да рискуваш да заспиш и да потънеш в хладката вода. В подобни особено акватични моменти с него можеше да се разговаря колкото с пяната, с мъха или с облаците. Данглар умираше от яд, че за пореден път е въвлечен в тази течна авантюра сега, когато преминаваше през двойното изпитание на тунела под Ламанша и на несигурността си в Абстракт. Сърдеше се и на себе си, че толкова често се оставя да го погълнат мъглите на Адамсберг.

Изгълта и втората чаша шампанско и набързо си припомни доклада на Радсток, за да извлече от него точно определени и утешителни факти. Адамсберг виждаше това и не изпитваше особено желание да обяснява на Данглар ужаса, който му вдъхваха тези крака. Историите с гардероба и мечката трябваше само да го поразсеят, да отблъснат образа на тротоара пред Хайгейт, да го отклонят от самия него и от все още крехката глава на Есталер.

— Краката са седемнайсет — каза Данглар, — осем чифта и един единичен. Значи на девет души.

— Девет души или трупа?

— Трупа. Изглежда сигурно, че са били отрязани постмортем, с трион. Пет мъже и четири жени, всички възрастни.

Данглар замълча, но водораслите в погледа на Адамсберг настоятелно очакваха продължението.

— Краката със сигурност са отрязани преди погребението. Радсток отбелязва: „В погребално хранилище? В хладилните камери на моргата?“ И според стила на обувките, но това трябва да се доуточни, рязането е ставало преди десет или двайсет години в продължение на доста време. С други думи, някой е рязал чифт крака тук, чифт крака там…

— Докато колекцията му е опротивяла.

— Кой казва, че му е опротивяла?

— Случилото се. Помислете, Данглар. Този тип събира трофеи десет, двайсет години, а това е дяволски трудна работа. Съхранява ги с маниакална страст във фризер. Сток пише ли нещо по въпроса?

— Да. Били са размразявани и отново замразявани.

— Следователно Кракорезача ги е вадел от време на време, за да им се любува или кой знае за какво. Или за да ги мести.

Адамсберг се облегна на седалката, а Данглар погледна към тавана. Още няколко минути и ще излязат от водата.

— Но ето че една вечер — подхвана Адамсберг, — въпреки цялата мъка, с която е събирал колекцията си, Кракорезача изоставя драгоценното си притежание. Ей тъй, насред пътя. Зарязва всичко, все едно че вече не го интересува. Или — и това би било още по-тревожно — че вече не му е достатъчно. Също като колекционерите, които разпродават колекциите си, за да предприемат ново начинание, да преминат към по-висш и по-съвършен етап. Кракорезача преминава към нещо друго. Към нещо по-добро.

— Тоест по-лошо.

— Да. Навлиза все по-навътре в тунела си. Сток има за какво да се коси. Ако успее да тръгне назад по следата, ще премине през впечатляващи фази.

— И докъде ще стигне? — попита Есталер, който продължаваше да дебне ефекта на шампанското върху Данглар.

— До непоносимото, жестоко, зловещо събитие, задвижило цялата история, за да я доведе до безумията, натикани в обувки или гардероби. След това се отваря черният тунел със своите стъпала и коридори. И Сток ще слезе долу.

Адамсберг затвори очи, преминавайки без истински преход към състоянието на сън или на бягство.

— Не може да се твърди, че Кракорезача преминава в нов етап — побърза да възрази Данглар, преди Адамсберг да му се е изплъзнал окончателно. — Нито че се отървава от колекцията си. Всичко, което знаем, е, че я е оставил в Хайгейт. А Бога ми, това не е малко. Все едно е направил дарение.

Влакът излезе на въздух и Данглар светна. Окуражен от усмивката му, Есталер прошепна:

— Майоре, какво е станало в Хайгейт?

Както често правеше, макар и винаги неволно, Есталер постави пръст в раната.