Едно незнайно място

XVII

Доктор Лавоазие строго гледаше пациента си, сякаш му се сърдеше за това отклонение от доброто поведение. Защото яростният пристъп на треска не влизаше в програмата. Възпаление на перитонеума, което сериозно намаляваше шансовете му за оздравяване. Антибиотици в големи дози, смяна на чаршафите на всеки два часа. Лекарят няколко пъти потупа Емил по бузите.

— Отворете очи, мой човек, направете едно усилие.

Емил мъчително се подчини и погледна дребния човек в бяло, когото виждаше като неясен кръгъл силует.

— Доктор Лавоазие като Лавоазие, чисто и просто — представи се лекарят. — Задръжте така — додаде той, като отново потупа пациента си по бузата. — Да сте гълтали нещо тайно? Хартия, някакво веществено доказателство?

Емил завъртя глава от ляво на дясно. Не.

— Това не е шега, мой човек. Все ми е тая с какво се занимавате. Ако искате да знаете, интересувам се от стомаха ви, не от вас. Схващате ли? Може да сте заклали и осемте си баби, това няма да промени с нищо проблема ми с вашия стомах. Ясна ли ви е гледната ми точка? Стомаха като част от цялото. Е? Гълтали ли сте нещо?

— Вино — прошепна Емил.

— Колко?

Емил направи жест с палеца и показалеца си, като остави между тях разстояние от пет сантиметра.

— Ама двойно или тройно, нали? — каза Лавоазие. — Така ще ми стане по-ясно и ще ми бъде от полза. Защото, да ви кажа, хич не ме е грижа дали си сръбвате, само да не е в този момент. Къде го намерихте туй вино? Под леглото на съседа?

Отново знак на отрицание, смутено.

— Не пия чак толкова. Но това щяло да ми се отрази добре. Да ми раздвижи кръвта.

— Така ли мислите? Ама откъде падате вие, мой човек?

— Някой ми го каза.

— Кой някой? Съкилийникът ви? Онзи с язвата?

— Не трябваше да му вярвам. Тъпо е.

— Вярно, че е тъпо — призна Лавоазие. — Та значи кой?

— С бяла престилка.

— Не е възможно.

— С бяла престилка и маска.

— На този етаж лекарите не носят маски. Нито санитарите, нито сестрите.

— С бяла престилка. Накара ме да пия.

Лавоазие сви юмруци и си спомни строгите нареждания на Адамсберг.

— Окей, мой човек — каза той, като се изправи. — Ще извикам вашия приятел ченгето.

— Ченгето — каза Емил и протегна ръка. — Ако пукна, да знаете, че не съм казал всичко.

— Искате да му предам нещо? На Адамсберг?

— Да.

— Казвайте. Спокойно, не бързайте.

— Кодираната дума. И на пощенска картичка. Също.

— Добре — каза Лавоазие, записвайки думите му върху един температурен лист. — Това ли е?

— Кучето. Да внимава.

— За какво?

— Алергично е към чушки.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Не се притеснявайте. Ще му го кажа.

Като излезе в коридора, Лавоазие позвъни на високия брюнет Андре и на ниския Гийом.

— Отсега нататък ще дежурите пред вратата му на смени. Някакъв мръсник го е накарал да изпие нещо с виното. С бяла престилка и маска. Съвсем просто. Незабавна промивка на стомаха, предупредете анестезиолога и доктор Венийо. Нещата са на кантар.