Едно незнайно място

XXXIX

Веранк отпусна два часа сън на комисаря, после влезе в стаята му, дръпна завесите и приближи два стола до огнището, в което Даница бе запалила голям огън. От горещината в стаята можеше да се изпоти и мъртвец, което и бе целта на Даница.

— Как ти е конското копито? Ще станеш ли кентавър или ще останеш човек?

Адамсберг раздвижи крака си, изпробва пръстите си.

— Човек — каза той.

— Нали искаше да се отучиш от този навик?

— Винаги е така. Данглар реши да спре да пие бяло вино.

— Невъзможно.

— Минава на червено.

Настана тишина. Веранк знаеше, че лекият разговор няма да продължи дълго, а Адамсберг го предчувстваше. В момента просто си стискаха ръцете, преди да поемат по стръмнината.

— Задай си въпросите — каза Веранк. — Когато поискам да не ми задаваш повече въпроси, ще ти кажа.

— Добре. Защо слезе от планината? Смяташ пак да постъпиш на работа ли?

— Задавай ми само по един въпрос.

— За да постъпиш на работа ли?

— Не.

— Защо слезе от планината?

— Защото чета вестници. Прочетох за клането в Гарш.

— И разследването те интересува?

— Да. Затова следях работата ти.

— Защо не дойде в Бригадата?

— Исках да те наблюдавам, а не да ти кажа „здрасти“.

— Винаги действаш така тихомълком. Какво наблюдаваше?

— Разследването ти, действията ти, срещите ти, пътя, по който поемаше.

— Защо?

Веранк помаха с пръсти във въздуха, жест, който означаваше: „Мини на следващия въпрос“.

— Наистина ли си ме следил?

— Бях тук един ден преди да пристигнете в Белград с младежа, облицован с косми.

— Владислав, преводачът. Това не са косми, а козина. Наследил я е от майка си.

— Вярно, че така е казал. Една моя приятелка във влака ви подслушваше.

— Елегантна, богата, хубаво тяло, зло лице. Така я определи Влад.

— Никак дори не е богата. Играеше роля.

— Кажи й да работи по-добре. Забелязах я още в Париж. В Белград откъде знаеше къде ще отидем? Тя не беше в рейса.

— Бях се обадил на един колега в отдела по командировките, той ми каза къде отиваш. Час след като направи резервацията си, знаех крайната ти спирка — Киселево.

— На ченгетата човек не трябва да се доверява.

— Естествено, че не трябва.

Адамсберг скръсти ръце, наведе глава и заразглежда блестящата плетеница от червени и жълти нишки на китките си — бялата риза, заета му от Даница, имаше бродерии по яката и ръкавите. Може би същите като по обувките на чичо Славко.

— Да не би Мордан да ти е дал тази информация? И да те е помолил да ме проследиш?

— Мордан ли? Защо Мордан?

— Не знаеш ли? Той си е вкъщи и има депресия.

— По какъв повод?

— По повод на дъщеря, срещу която е заведено дело. По повод на онези там горе, които нямат намерение да заловят убиеца. Които са хвърлили мрежите си върху Бригадата. И са купили Мордан. Всеки си има цена.

— На колко ме оценяваш?

— На много.

— Благодаря.

— Обаче Мордан върши работата си на предател като слаб ученик.

— Явно не му е това призванието.

— Но все пак има ефект. Във вид на симпатична гилзичка, поставена под един хладилник, и симпатични стружки от молив, изсипани върху един килим.

— Не знам за какво говориш. Не съм чел материалите по случая. Затова ли пусна заподозрения? Принудиха те?

— За Емил ли говориш?

— Не, за другия.

— Не съм пуснал Церк — твърдо изрече Адамсберг.

— Кой е Церк?

— Размазвача, Церквечьора. Убиецът на Водел и Пльогенер.

— Кой е Пльогенер?

— Един австриец, подложен на същата сеч пет месеца по-рано. Май наистина нищо не знаеш. Обаче ти отвори гробницата в Кисилова.

Веранк се усмихна.

— Никога няма да ми се довериш напълно, нали?

— Ако те разбера, може и да успея.

— Взех самолета за Белград и дойдох с такси в Киселево преди теб.

— Щяха да те забележат в селото.

— Спах в колибата на поляната. Видях те, като мина оттам първия ден.

— Когато открих Петър Плогойовиц.

— Кой е той?

Незнанието на Веранк изглеждаше истинско.

— Веранк — каза Адамсберг, като се изправи, — ако не знаеш нищо за Петър Плогойовиц, нямаш какво да правиш тук. Освен ако не си си помислил, и ми кажи защо, че съм в голяма опасност.

— Не съм дошъл с намерението да те вадя от гробници. Не съм дошъл с намерението да ти помагам. Напротив.

— Ето на — каза Адамсберг. — Когато говориш така, те разбирам по-добре.

— Но не бих те оставил да умреш в гробницата. Вярваш ли ми?

— Да.

— Мислех, че опасността си ти. Проследих те, когато тръгна към мелницата, и видях на пътя кола с белградски номер. Помислих, че ти си я наел. Не знаех къде смяташ да ходиш, затова легнах в багажника. Но нещата се развиха другояче. Озовах се заедно с теб в това тъпо гробище. Онзи имаше оръжие, аз нямах. Чаках, наблюдавах. Казах ти, че той непрекъснато проверяваше добре ли си е свършил работата. Успях да се намеся късно тази сутрин. Почти прекалено късно. Още два часа и щеше да се превърнеш в кентавър.

Адамсберг отново седна и пак заразглежда бродериите си. Да не гледа усмивката на Веранк, да не се оставя този тип да го овърже като със самозалепващи се ленти.

— Значи си видял Церк.

— И да, и не. Излязох от багажника малко след вас и се скрих доста далеч. Различавах само силуетите ви. Коженото му яке, ботушите му.

— Да — каза Адамсберг, свивайки устни. — Церк.

— Ако под „Церк“ разбираш убиеца от Гарш, да, Церк беше. Ако под „Церк“ разбираш онзи, който е идвал у вас в сряда сутринта, не беше Церк.

— И ти ли беше там онази сутрин?

— Да.

— И не се намеси? Същият човек беше, Веранк. Церк си е Церк.

— Церк не е непременно Церк.

— Не се изразяваш по-ясно отпреди.

— Какво ти е минало през главата, за да заобичаш яснотата?

Адамсберг стана, взе пакета „Морава“ от плота над огнището, запали цигара с въгленче от огъня.

— Пропушил си?

— Церк е виновен. Остави един пакет вкъщи. Ще пуша, докато го заловя.

— Тогава защо го пусна да си върви?

— Не ми досаждай, Веранк. Беше въоръжен, нищо не можех да направя.

— Така ли? Дори да извикаш подкрепление, след като си тръгна? Дори да отцепиш квартала? Защо?

— Това не те засяга.

— Пуснал си го, защото не си бил сигурен, че той е убиецът от Гарш.

— Абсолютно бях сигурен. Ти изобщо не си запознат с разследването. Трябва да знаеш, че Церк е оставил ДНК в Гарш, в една кърпичка. Същата ДНК, която влезе на два крака у дома в сряда с ясното намерение да ме очисти, нея сутрин или друга някоя. Трябва да знаеш, че този тип е по-лош и от чума. И че нито веднъж не отрече да е убиецът.

— Не?

— Не. Дори се гордееше с това. Трябва да знаеш, че се върна, за да смачка едно коте с ботуша си. И че носи тениска с изрисувани ребра, гръбнак и капки кръв.

— Знам, видях го, като си тръгваше.

Веранк извади цигара от пакета, запали я, повървя из стаята. Адамсберг го следеше с очи, наблюдаваше изражението му на упорито глиганче, което заличаваше мекотата на чертите му. Веранк покровителстваше Церк. Веранк вървеше ръка за ръка с Ема Карно. Веранк го буташе заедно с другите към дупката. Защо тогава го извади от гробницата? За да го изпрати в дупката по законен ред?

— Трябва да знаеш, Адамсберг, че преди трийсет години някоя си Жизел Лувоа забременяла близо до малкото мостче над Жосен. Мястото ти е известно. Трябва да знаеш, че тя скрила бременността си, като отишла в По и там родила син. Армел Лувоа.

— Церк. Знам това, Веранк.

— Защото той ти го е казал.

— Не е.

— Разбира се, че е. Въобразил си е, че майка му е забременяла от теб. Няма начин да не ти го е казал. От няколко месеца мисли само за това.

— Добре, каза ми го. Вярно, внушил си го е.

— И с право.

Веранк се върна до огнището, хвърли цигарата си в огъня, наведе се да разръчка жарта. Адамсберг вече не изпитваше и най-малка признателност към бившия си помощник. Вярно, беше го освободил от тиксото, но сега се опитваше да го улови в мрежите си.

— Говори направо, Веранк.

Церк е прав. Майка му е права. Младият човек от мостчето на Жосен е бил Жан-Батист Адамсберг. Без всякакво съмнение.

Веранк се изправи, челото му се бе изпотило.

— И това те прави баща на Церк или Армел, както предпочиташ.

Адамсберг стисна зъби.

— Как можеш да знаеш, Веранк, това, което аз сам не знам?

— В живота често става така.

— Само веднъж ми се е случвало да извърша нещо и после да не си го спомням, това беше в Квебек и бях пиян до козирката9. Преди трийсет години капка не слагах в уста. Какво предполагаш? Че страдам от амнезия, че съм способен на вездесъщие, та съм правил любов с момиче, което не съм познавал, докато съм бил другаде? През живота си не съм спал, дори не съм говорил с никаква Жизел.

— Вярвам ти.

— Пак добре.

— Тя не харесваше името си и пред момчетата се наричаше с друго. Не си спал с Жизел, спал си с Мари-Анж. Близо до малкото мостче над Жосен.

Адамсберг усети, че се понася по наклонената плоскост. Кожата му пламна, блъсна го главата. Веранк излезе от стаята и Адамсберг зарови ръце в косата си. Разбира се, че бе спал с една Мари-Анж, подстригана ала гарсон, с леко издадени зъби, до малкото мостче над Жосен, ръсеше и тревата беше влажна, та за малко да провали всичко. Разбира се, че писмото, което получи впоследствие, объркано и неразбрано, беше от нея. Разбира се, че Церк приличаше на него. Значи това е адът. Внезапно да се сдобиеш със син на двайсет и девет години, да ти се увеси на врата, който поддава под тежестта. Да се окажеш баща на онзи, който бе нарязал Водел на ивици, който те бе затворил в гробницата. Знаеш ли къде си, тъпако? Не, вече изобщо не знаеше къде е, тъпакът, освен в тази кожа, която се потеше и пламтеше, с тази глава, която падаше на коленете му като камък, с тези сълзи, които пареха в очите му.

Веранк мълчаливо се върна с поднос, върху който бе сложил една бутилка, хляб и сирене. Остави го на пода и зае мястото си, без да погледне към Адамсберг, напълни чашите, намаза две филии със сметана — каjмак, сети се Адамсберг. Гледаше го как маже, все така заровил глава в ръцете си. Хляб, намазан със сметана, защо не? Имаше ли значение?

— Съжалявам — каза Веранк, подавайки му едната чаша. Няколко пъти натисна чашата до ръката на Адамсберг, така както се принуждава дете да разтвори пръстите си, да излее гнева или отчаянието си. Адамсберг помръдна ръка, пое чашата.

— Но е хубаво момче — добави Веранк без особена причина, сякаш за да извлече капчица надежда от океан от мъка.

Адамсберг изпразни чашата на един дъх, сутрешен екс, от който се закашля, но му стана по-леко. Докато чувства тялото си, все още може да направи нещо. Което не беше така през нощта.

— Откъде знаеш, че съм спал с Мари-Анж?

— Знам, защото ми е сестра.

Олеле майко. Адамсберг безмълвно подаде чашата си на Веранк, който я напълни.

— Хапни хляб.

— Не мога да ям.

— Въпреки това яж, насили се. И аз почти нищо не съм погълнал, откакто видях снимката му във вестника. Ги може да си баща на Церк, но аз съм му вуйчо. Не е много по-добре.

— Защо сестра ти се казва Лувоа, а не Веранк.

— Полусестра ми е, дъщеря от първия брак на майка ми. Спомняш ли си го чичо Лувоа? Въглищаря, който замина с една американка?

— Не. Защо не ми каза, когато беше в Бригадата.

— Сестра ми и малкият не искаха да чуят за теб. Не те обичат.

— А защо нищо не си погълнал, откакто си видял вестника? Нали казваш, че Церк не е убил стария. Или не си сигурен?

— Не съм. Ни най-малко.

Веранк сложи една филия в ръката на Адамсберг и двамата съвестно и тъжно изядоха хляба си на затихващия огън.