Едно незнайно място

III

Стиснал волана, Радсток мърмореше тихо и непрекъснато, докато караше към старото гробище в северните покрайнини на Лондон. Как можаха да срещнат точно Клайд-Фокс. Как му хрумна на този смахнат лорд да проверява дали в обувките му няма чужд крак. И ето ги сега, отправили са се към Хайгейт, защото лордът е паднал от билото си и е получил видение. Пред гробището ще има толкова обувки, колкото крака в обувките на Клайд-Фокс.

Но Радсток не искаше да отиде там сам. Не, не и само няколко месеца преди да се пенсионира. Трудно убеди симпатичния Денглард да го придружи — майорът сякаш изпитваше някакво отвращение от експедицията. Но как французинът можеше да знае каквото и да е за Хайгейт? Виж, с Адамсберг нямаше проблем — него това отклонение ни най-малко не го смущаваше. Комисарят сякаш живееше в някаква мирна и сговорчива полудрямка, да се чуди човек дали професията изобщо задържаше вниманието му. За разлика от него очите на младия взводен бяха залепени на стъклото и се разширяваха от интерес към заобикалящия ги град. Радсток намираше, че в този Есталер има нещо малоумно, и се чудеше защо са му разрешили да присъства на колоквиума.

— Защо не изпратихте двама от вашите хора? — попита Данглар, който продължаваше да се мръщи.

— Не мога да разкарвам хората заради виденията на Клайд-Фокс, Денглард. В края на краищата той е човек, който е искал да изяде снимките на майка си. Но сме длъжни да проверим, нали така?

Не, Данглар не се чувстваше длъжен да прави каквото и да е. Беше щастлив, че е тук, щастлив, че е възприел маниерите на англичанин, щастлив, че една жена му бе обърнала внимание още през първия ден на колоквиума. От години вече не очакваше такова чудо и след пълното си отказване от жените не бе поемал никаква инициатива. Вече не очакваше такова чудо и след пълното си отказване от жените не бе поемал никаква инициатива. Тя го заговори, тя му се усмихна, тя търсеше повод да се срещнат. Освен ако не грешеше, Данглар се питаше как е възможно такова нещо, задаваше си този въпрос до побъркване. Неуморно си припомняше крехките знаци, които можеха да потвърдят или попарят надеждите му. Подреждаше ги, измерваше ги, оценяваше тяхната солидност, както човек опипва с крак стъкло, преди да стъпи отгоре му. Изпробваше консистенцията, възможното съдържание, опитваше се да отгатне дали да, дали не. Докато от много припомняме знаците изгубиха всякакъв смисъл. Трябваха му нови, допълнителни индикатори. И в този час жената сигурно е в бара на хотела с другите участници. Експедицията на Радсток щеше да му попречи да я види.

— А защо трябва да се проверява? Лордът беше пиян до козирката.

— Защото става дума за Хайгейт — каза полицейският началник през зъби.

Данглар се ядоса на себе си. Мислите за жената и за знаците му бяха попречили да реагира на името Хайгейт. Вдигна глава, за да отговори, но Радсток го спря с ръка.

— Не, Денглард, не можете да разберете — каза той с резкия, тъжен и окончателен тон на ветерана, който не може да сподели с никого какво е преживял през войната. — Вие не сте били в Хайгейт, но аз съм бил.

— Напротив, разбирам защо не искате да отидете там и защо въпреки това отивате.

— Това би ме учудило, Денглард, не че искам да ви обидя.

— Знам какво е станало в Хайгейт.

Радсток го погледна изненадано.

— Данглар знае всичко — спокойно обясни Есталер от дъното на колата.

Седнал до него на задната седалка, Адамсберг ги слушаше и улавяше някои думи. Бе очевидно, че Данглар знае за Хайгейт сума неща, които той, Адамсберг, не беше и чувал. Нормално, ако можеше да се смята за нормална феноменалната широта на познанията на майора. Който впрочем беше нещо съвсем различно от онова, което наричат „културен“ човек. Данглар притежаваше неправдоподобна ерудиция, разпростряна в сложна информационна мрежа, която според Адамсберг го обхващаше целия, замествайки един по един всичките му органи, дотолкова, че човек се питаше как изобщо може да се движи като почти обикновен човек. Затова всъщност вървеше толкова нескопосано и никога не се шляеше безцелно. Данглар със сигурност знаеше името на индивида, изял гардероба си. Адамсберг се вгледа в отпуснатия му профил, в този момент раздвижен от леко потръпване, което показваше, че оттам преминава науката. Нямаше съмнение, че майорът черпи от огромната си база данни, посветени на Хайгейт. Като в същото време една натрапчива мисъл нарушава концентрацията му. Мисъл за жената от колоквиума, разбира се, която изправяше ума му пред гора от въпроси. Адамсберг обърна поглед към британския колега е трудното за запомняне име. Сток. Той не мислеше за жена, нито ровеше из знанията си. Сток се боеше, чисто и просто.

— Данглар — каза Адамсберг, като лекичко потупа майора по рамото — Сток няма особено желание да гледа тези обувки.

— Казах ви, че поназнайва френски. Говорете по-неразбрано, господин комисар.

Адамсберг кимна. За да не го разбира Радсток, Данглар го бе посъветвал да говори бързо и равно, като гълта сричките, но подобно упражнение не беше по силите на Адамсберг. Той говореше толкова бавно, колкото и ходеше.

— Никакво желание няма — ускорено изстреля Данглар. — Има лоши спомени от онова място.

— Кое е „онова място“?

— Онова място ли? Едно от най-бароковите романтични гробища в западния свят, изобилие, разгул от творби на най-злокобно въображение. Готически надгробни паметници, мавзолеи и египетски скулптури, гробове на отлъчени от Църквата и на убийци. Всичко това сред организирания гъсталак на английските градини. Единствено по рода си, прекалено единствено по рода си място, къкрещо от кошмари.

— Ясно, Данглар. Но какво се е случило в този гъсталак?

— Ужасяващи събития и в крайна сметка нищо особено. Но едно „нищо особено“, от което човекът, който го е видял, може да изгуби съня си. Затова старото гробище се охранява нощем. Затова колегата не отива там сам, затова сме в тази кола, вместо спокойно да пием по едно в хотела. — Да пием по едно, но с кого, Данглар?

Данглар сви устни. И най-тънките нишки на живота не убягваха от погледа на Адамсберг, дори ако се състояха от лек полъх, от едва доловими усещания, от незначително раздвижване на въздуха. Комисарят, разбира се, бе забелязал онази жена на колоквиума. И докато Данглар предъвкваше фактите до пълно изтощение, Адамсберг трябва вече да имаше изградено мнение.

— С нея — предположи той, подхващайки мисълта си в настъпилото мълчание. — Жената с червените очила, жената, която ви гледа. На значката й пише Abstract. Абстракт ли се казва?

Данглар се усмихна. Мисълта, че единствената жена, потърсила погледа му от десет години насам, би могла да се казва „Абстрактна“, му доставяше някакво болезнено задоволство.

— Не. Работата й така се казва. Възложено й е да събира и раздава резюметата на лекциите. Резюмето се нарича abstract.

— Аха, добре. А тя как се казва?

— Не съм я питал.

— Малкото име трябва веднага да се узнае.

— Първо бих искал да узная какво има в главата.

— Нима не знаете? — учуди се Адамсберг.

— Откъде да знам? Би трябвало да я поразпитам. И да разбера може ли да я поразпитам. И да се запитам какво искам да знам.

Адамсберг въздъхна, безсилен да проследи интелектуалните меандри, в които се придвижваше умът на заместника му.

— А в главата й има нещо важно — подзе той. — И една чаша повече или по-малко вечерта няма да промени нищо.

— Каква жена? — попита Радсток на френски, след като с досада установи, че двамата му колеги го изключват от разговора.

И че дребният комисар с рошавите кестеняви коси е доловил страха му.

Сега колата преминаваше покрай гробището и Радсток внезапно пожела сцената, описана от лорд Клайд-Фокс, да му се е привидяла, та малкият безгрижен французин да вкуси от кошмара на Хайгейт. Да вкуси, и то повечко, та и да го поделят, God. И да видят после дали дребосъкът ще вглежда толкова спокоен. Радсток спря колата до тротоара, 10 не слезе. Смъкна стъклото на двайсетина сантиметра и закрепи в отвора фенера си.

— Окей — каза той и хвърли поглед на Адамсберг в огледалото за обратно виждане. — Да си го поделим.

— Какво казва?

— Кани ви да си поделите Хайгейт.

— Нищо не съм му искал.

— You ’me no choice — твърдо изрече Радсток и отвори вратата.

— Разбрах — каза Адамсберг, като спря Данглар с жест.

Миризмата беше убийствена, сцената шокираща и дори Адамсберг окаменя и остана на известно разстояние зад английския си колега. От вехтите обувки с виснали встрани връзки стърчаха разложени глезени. Виждаха се потъмнялата плът и белезникавите кости на отрязаните крака. Единствената разлика с разказа на лорд Клайд-Фокс бе, че краката не се опитваха да „влязат вътре“. Стояха там, на тротоара, ужасяващи и предизвикателни, забодени в обувките си точно срещу историческото гробище Хайгейт. Образуваха добре подредена и непоносима за окото купчинка. Радсток, чието сгърчено лице показваше, че отказва да повярва, държеше фенера в опънатата си ръка и осветяваше подаващите се от обувките глезени, като напразно се опитваше с жест да премахне миризмата на смъртта.

— Ето — каза Радсток, обръщайки се към Адамсберг, и в агресивния му тон прозираше фатализъм. — Ето това е Хайгейт, прокълнатото място, прокълнато вече от сто години.

— Сто и седемдесет години — тихо уточни Данглар.

— Окей — каза Радсток в опит да се вземе в ръце. — Можете да си вървите в хотела, сега ще извикам момчетата.

Извади телефона си и се усмихна неловко на колегите си.

— Обувките са лошокачествени — каза, докато набираше номера си. — Нищо чудно да са френски.

— Ако обувките са френски, краката също са френски — допълни Данглар.

— Да, Данглар. Кой англичанин ще вземе да си купува френски обувки?

— Което значи, че ако зависеше от вас, щяхте да ни хвърлите в този ужас през Ламанша.

— В известен смисъл, да. Денисън? Радсток на телефона. Изпрати пълен екип от отдела по убийствата на вратата на Хайгейт. Не, няма тела, само противна купчина скапани обувки, може би двайсетина. С краката вътре. Да, целия екип, Денисън. Окей, дай ми го — добави началникът уморено.

Шефът му Клемс беше в Скотланд Ярд, петък винаги бе натоварен ден. Изглежда, че в управлението нещо обсъждаха и Радсток чакаше. Данглар се възползва от паузата, за да обясни на Адамсберг, че само френски крака биха приели френски обувки и че началникът живо желае да запрати крака и обувки през Ламанша, та до центъра на Париж. Адамсберг кимаше, скръстил ръце на гърба, и бавно обикаляше наоколо, оглеждайки зида на гробището, за да си представи къде искат да отидат мъртвите крака. Краката, които знаеха неща, които той не знаеше.

— Двайсетина, сър — повтори Радсток. — На мястото съм и ги виждам.

— Радсток — недоверчиво произнесе началникът Клемс. — Какво е тази дивотия? Тази история с краката вътре?

— Год — каза Радсток, — аз съм в Хайгейт, сър, не в Куинс Лейн. Ще ми изпратите ли момчетата или ще ме оставите сам да се оправям с тази гнус?

— Хайгейт? Веднага трябваше да кажете, Радсток.

— От един час насам само това повтарям.

— Добре, добре — каза Клемс, внезапно станал сговорчив, сякаш думата Хайгейт задвижваше алармен сигнал. — Екипът тръгва веднага. Мъже, жени?

— По малко от всичко, сър. Крака на възрастни хора. В обувките.

— Кой ви насочи?

— Лорд Клайд-Фокс. Той е открил гнусотията. Беше изгълтал литри, за да се съвземе.

— Добре — бързо каза Клемс. — А обувките? Качество? Нови ли са?

— Бих казал двайсетинагодишни. И доста грозни, сър — додаде той с уморена ирония. — С малко късмет можем да ги пробутаме на франсетата и да си измием ръцете.

— Никакви такива, Радсток — строго го прекъсна Клемс. — Тече международен колоквиум и очакваме резултати.

— Знам, сър. Двамата парижки полицаи са при мен.

Радсток отново се позасмя, погледна Адамсберг и прибягна до същата езикова хитрост като френските си колеги, като забележимо ускори ритъма на речта си. За Данглар беше ясно, че унижен от това, че е трябвало да ги моли да го придружат, полицейският началник си го връщаше с порой от критики по адрес на Адамсберг.

— Искате да кажете, че самият Адамсберг е при вас? — прекъсна го Клемс.

— Самият. Тоз дребосък прав ли спи или какво?

— Дръжте си езика и проявете повече уважение, Радсток — заповяда Клемс. — Тоз дребосък, както казвате, е крачеща бомба.

Колкото и отпуснат да изглеждаше, Данглар не беше спокоен човек, а и малко тънкости на английския му убягваха. Той неизменно защитаваше Адамсберг освен когато самият той го критикуваше. Сега изтръгна телефона от ръката на Радсток и се представи, като се отдалечи от миризмата на мъртвите крака. На Адамсберг му се стори, че човекът от другата страна на линията ще се окаже по-добър другар за риболов от Радсток.

— Да допуснем — сухо прие обясненията му Данглар.

— Нищо лично, майор Денглард, повярвайте — каза Клемс. — Не че оправдавам Радсток, но той беше там преди повече от трийсет години. И това ако е късмет, точно на него да му се случи шест месеца преди да се пенсионира.

— Това е стара история, сър.

— Няма нищо по-лошо от старите истории, добре знаете. Старите корени винаги пробиват моравата и това може да продължи векове. Бъдете снизходителен към Радсток. Вие не можете да разберете.

— Мога. Познавам драмата на Хайгейт.

— Не говоря за убийството на туриста.

— Нито пък аз, сър. Говорим за историческия Хайгейт, сто шейсет и шест хиляди и осемстотин трупа, петдесет и една хиляди и осемстотин гроба. Говорим за нощните преследвания от седемдесетте години на миналия век и дори за Елизабет Сидал.

— Чудесно — каза Клемс след кратка пауза. — Е, щом знаете всичко това, знайте също, че Радсток е участвал в последното преследване и че по онова време беше още неопитен. Включете това в сметката му.

Междувременно подкреплението бе пристигнало и Радсток поемаше командването. Данглар затвори телефона, пъхна го в джоба на британския си колега и се присъедини към Адамсберг, който, облегнат на една черна кола, като че ли се опитваше да утеши потиснатия Есталер.

— Какво ще правят с тях? — питаше Есталер с разтреперан глас. — Ще открият двайсет души без крака, за да им ги залепят? И после?

— Десет души — прекъсна го Данглар. — Двайсет крака правят десет души.

— Добре — съгласи се Есталер.

— Само че май са само осемнайсет. Това прави девет човека.

— Добре. Но ако имаше девет души без крака, англичаните щяха да знаят, не е ли така?

— Ако става дума за живи хора. Но ако става дума за трупове, не непременно.

Есталер поклати глава.

— Ако краката са отрязани от мъртъвци — уточни Адамсберг. — В такъв случай имаме девет трупа. Англичаните имат някъде девет трупа без крака и не го знаят. Питам се — продължи той по-бавно — коя е думата за „отрязване на краката“? За отрязване на главата е „декапитация“. За очите е „енуклеация“. За тестисите — „кастрация“. А за краката? Какво казваме? „Депедестрация“?

— Нищо — каза Данглар. — Не съществува дума, защото не съществува действие. Поне досега не съществуваше. Но ето че някакъв тип от непознатия континент го е извършил.

— Като за онзи, дето яде гардероби. Няма дума.

— Текофаг — предложи Данглар.