Едно незнайно място

XLI

Адамсберг не беше емоционален човек. Към чувствата се отнасяше предпазливо, така както птичката бързолет докосва отворения прозорец с галещо крило и избягва да се гмурне вътре, толкова е труден обратният път. В селските къщи често бе намирал умрели птици — неблагоразумни и любопитни посетители, неспособни да намерят отвора, през който са влезли. Адамсберг смяташе, че в областта на любовта човек не е по-умен от коя да е птица. И че във всяко друго отношение по-умни са птиците. Като пеперудите, които не влязоха в мелницата.

Но престоят в гробницата несъмнено го бе направил по-слаб, разтърсил бе емоционалния му свят и при мисълта, че трябва да напусне Кисилова, сърцето му определено се свиваше. Това село беше единственото място, където успяваше да запомни нови и трудно произносими думи, което за него си беше събитие.

Даница бе изпрала и изгладила бялата бродирана риза, за да си я вземе в Париж. Всички бяха там, подредени пред кръчмата, тържествени и усмихнати, Даница, Архангел, жената с количката и децата й, редовните клиенти, Вукашин, Бошко и съпругата му, която от вчерашния ден насам не го изпускаше от поглед, както и други, непознати индивиди. Влад, който грижливо бе сресал и завързал черните си коси, щеше да остане още няколко дни. Обикновено неспособен на излияния, Адамсберг ги прегърна подред, като обяви, че ще се върне — вратичу се, — че са приятели — приjателjи. Даница не можеше да реши за кого от двамата мъже ще й е по-мъчно — за танцьора или за прелъстителя, и това смекчаваше тъгата й. След като Влад произнесе едно последно „плог“, Адамсберг и Веранк се отправиха към автобуса, който щеше да ги отведе в Белград. Оттам щяха да вземат самолета и да пристигнат в Париж следобеда. Владислав им бе записал на листче фразите, които трябваше да изрекат, за да се оправят на летището. Веранк носеше платнената торба, в която Даница им бе сложила храна и напитки за два дни, и си мърмореше, докато вървеше:

— Напуска той унилите места, проклина свойта зла съдба, дарила го със спи нелюбим.

— Меркаде казва, че римите ти често са неточни.

— Прав е.

— Нещо не се връзва, Веранк.

— Естествено. Липсва им ритъм.

— Имам предвид кучешките косми. Племенникът ти е имал куче, умряло няколко седмици преди убийството в Гарш.

— Слънчоглед, кучка, която бе прибрал от улицата. Беше четвъртото му животно. На изоставените деца това им е номерът, да си взимат кучета. Какъв е проблемът с космите?

— Сравнили са ги с оставените от Слънчоглед в апартамента. Същите са.

— Същите като кои?

Автобусът потегли.

— В стаята, където е убит Водел, убиецът е сядал на кресло, облечено в кадифе. „Луи тринайсети“.

— Защо уточняваш, че е „Луи тринайсети“?

— Защото Мордан е сигурен в това. Убиецът е седял там.

— За да си отдъхне, предполагам.

— Да. Имал е фъшкии по подметките, оставил е няколко топчета тук-там.

— Колко топчета?

— Четири.

— Виждаш ли? Армел не обича конете. Падал е от кон като малък. Не е по язденето.

— Но понякога ходи на село.

— Ходи на село веднъж на два месеца при дядо си и баба си.

— Знаеш, че по някои селски пътища има фъшкии — каза Адамсберг и се намръщи. — Има ли ботуши?

— Да.

— Обува ли ги, когато се разхожда?

— Да.

Двамата мъже замълчаха и се загледаха през прозореца.

— Разправяше нещо за косми.

— Убиецът е оставил косми на креслото. Върху кадифето много се лепи. Значи е имал на задните си части и ги е донесъл от къщи. Ако предположим, че симпатичната кърпичка е взета от Церк от убиеца, същото ще важи и за кучешките косми.

— Ясно — каза Веранк мрачно.

— Не е толкова лесно да откраднеш нечия кърпичка да не говорим за кучешки косми. Как става това? Като ги събираш един по един от килима пред очите на Церк.

— Като влезеш в дома му, когато го няма.

— Проверили са това. Има код на външната врата и домофон на вратата към стълбището. Би трябвало човекът да е много близък с Церк, за да му знае кода. Да приемем, че е така. Но трябва да отвори и втората врата. После и вратата на Церк. А никоя от ключалките не е била разбита. Още по-лошо, нашият приятел Вейл и съседката отсреща твърдят, че Церк не приемал никого. Няма ли си приятелка?

— От година насам — не. Говориш за Вейл от полицията?

— Да.

— Той пък какво общо има?

— Живее в една сграда с племенника ти. Двамата добре са се разбирали. Ще речеш, че на Церк му е било забавно да общува с ченгета.

— Всъщност когато дойде да живее в Париж, аз му намерих това жилище с помощта на Вейл. Не знаех, че се виждат.

— Виждат се. И Вейл е привързан към него. Защитава го.

— Той ли ти се обади вчера сутринта, когато топлехме конското ти копито? По втория телефон?

— Да. Замесен е от самото начало. Заел се е да следи онзи там горе. Той ми даде този телефон. И той извади джипиеса от моя телефон, преди да тръгна — добави Адамсберг след кратка пауза.

— Достойна за съжаление инициатива.

— Плог — прошепна Адамсберг.

— Какво искаш да кажеш с това „плог“.

— Това е дума на Владислав, чиито смисъл се променя според контекста. Може да означава „разбира се“, „точно така“, „дадено“, „ясно“ или евентуално „глупости“. То е нещо като падаща капка истина.

Разположиха изобилния обяд на Даница върху две събрани една до друга маси на летището в Белград и добавиха бири и кафета. Адамсберг дъвчеше филията си, намазана със сметана, и явно не му беше приятно да продължи мисълта си.

— Трябва да приемем — предпазливо каза Веранк, — че вписването на Вейл в картинката решава въпроса с отварянето на вратата с домофона. Той живее в тази сграда и има ключове от нея. Познава Армел. Като човек е интелигентен, изтънчен и несъмнено тираничен, способен да окаже влияние на младеж като Армел.

— Ключалката на Церк не е била разбита.

— Вейл е ченге, Вейл притежава шперц. Ключалката лесна ли е за отваряне?

— Да.

— Ходел ли е на гости на Армел?

— Не, но имаме само неговата дума. Затова пък Церк често е ходел у тях на събиранията в сряда вечер.

— Което улеснява взимането на мръсна носна кърпичка и на кучешки косми. Но не и на ботуши с фъшкии.

— Напротив. Портиерката лъска с восък дървеното стълбище и не обича изцапани обувки. Ботушите и обувките се оставят на партера, в малък шкаф под стълбището, от който всеки обитател има ключ. Да му се не знае, Веранк, Вейл е в полицията от повече от двайсет години.

— На Вейл не му пука за полицията, той обича само предизвикателствата, кулинарията и изкуството, при това не класическите форми на изкуството. Ходил ли си у тях?

— Няколко пъти.

— Значи си запознат с великолепната му и свръхудивителна сбирка. Спомняш ли си статуята на мъж в ерекция с цилиндър на главата, който жонглира с бутилки? Или мумията на ибис? Ами автопортретите? Канапето на Имануел Кант?

— На прислужника на Имануел Кант.

— Да, на прислужника Ламп. А стола, в който бил умрял някакъв епископ? Жълтата пластмасова вратовръзка от Ню Йорк? Насред този естетически панаир унищожението на рода Плогойовиц от някой си Павле от XVIII век би трябвало да притежава висока артистична стойност. Както Вейл казва, изкуството е мръсна работа, но все някой трябва да я върши.

Адамсберг поклати глава.

— Именно той се изкачи по стълбата, която води там горе, чак до седмото стъпало, до Ема Карно.

— Вицепрезидентката на Държавния съвет?

— Тя.

— И какво иска от нея?

— Карно е купила председателя на Касационния съд, който е купил прокурора, който е купил съдията, който е купил друг един съдия, който е купил Мордан. Дъщеря му трябва да се яви пред съда след няколко дни, положението й е много тежко.

— Мамка му. Карно какво е искала от Мордан?

— Да й се подчинява. От Мордан е изтекла информация в пресата. Така е било подсигурено бягството на Церк. Още от сутринта, когато бе разкрито убийството, Мордан правеше гаф след гаф, за да провали разследването, а накрая е оставил у сина Водел улики, които могат да ме вкарат в пандиза на мястото на убиеца.

— Симпатичните стружки от молив?

— Тях. Ема Карно е свързана с убиеца по един или друг начин. Страницата от регистъра, в който е заведен бракът й, е била откъсната. Предполагам, че ако този брак стане известен, с кариерата й е свършено. Един от свидетелите вече е убит. Търсим другия. Карно би премазала всекиго, за да защити интереса си.

Последното изречение извика в съзнанието му образа на котето, премазано от Церк. Адамсберг потръпна.

— Не е единствената — забеляза Веранк.

— Точно затова военната й машина ще работи без засечка — ще има по нещо за всекиго. Освен за следващите жертви на Павле, освен за Емил и освен за мен. Аз лично ще изгърмя след три дни. Като някоя жаба пушачка.

— Имаш предвид жабите, на които тикахме цигара в устата?

— Точно.

— Изследвали ли са стружките от молив?

— Един приятел отложи предаването им в лабораторията. Вдигна температура.

— Какво печелиш от това? Три дни?

— Не повече.

Самолетът се понесе по пистата, двамата мъже затегнаха коланите и вдигнаха масичките. Веранк заговори дълго след като самолетът излетя.

— Значи Мордан е започнал да саботира разследването още в неделя сутринта, веднага след като сте открили убийството в Гарш. Сигурен ли си?

— Да. Заинатил се беше да закопчае градинаря, по нареждане на съдебния следовател.

— Това предполага, че Карно вече е знаела кой е очистил Водел. Още в неделя сутринта. Че Мордан и тя вече са били в контакт. Иначе не би имала време да задвижи машината. Нито да стигне до Мордан. Необходими са поне два дни за подготовка. Значи е била в течение още в петък.

— Обувките — внезапно каза Адамсберг, барабанейки с пръсти по илюминатора. — Не убиецът от Гарш е разтревожил Карно, а Кракорезача от Лондон. И да му се не знае, Веранк, много чифтове от тези крака са твърде стари за Церк.

— Не съм в течение на разследването — повтори Веранк.

— Имам предвид седемнайсетте стари крака, отрязани при глезените и поставени в обувките им до гробището Ижгат в Лондон. Преди десет дни.

— Кой ти каза?

— Никой. Бях там с Данглар. Ижгат принадлежи на Петър Плогойовиц. Пренесли са тялото му на този хълм, преди да построят гробището, за да го спасят от яростта на жителите на Кисилова. Стюардесата непрекъснато се връщаше към тях, явно омагьосана от шарената коса на Веранк. Лампичката над главата му хвърляше пламтяща светлина върху рижите му кичури. Стюардесата носеше всичко по два пъти — шампанското, шоколада и кърпичките за ръце.

— Един дебел мъж с пура стоеше зад събутия лорд — каза Адамсберг, след като изложи пред Веранк историята от Хайгейт колкото можа по-ясно. — Кубинецът е бил Павле, без съмнение. Той е подредил колекцията си на земята на Плогойовиц в знак на предизвикателство. И си е послужил с лорд Клайд-Фокс, за да ни я покаже.

— Защо му е било това?

— За да поемем случая. Павле явно свързва колекцията си с унищожението на рода Плогойовиц. Възползвал се е от присъствието на френските ченгета, за да пресече пътя ни, тъй като е знаел, че убийството в Гарш ще се падне на Бригадата. Нямало е как да отгатне, че Данглар ще разпознае в купа едни крака от Кисилова, може би на чичо му, може би на негов съсед, а чичото на Данглар се пада дедо на Владислав.

Веранк остави чашата си с шампанско и притвори клепачи, подчинявайки са на присъщия си рефлекс за вглъбяване.

— Все едно — рече той. — Кажи ми само какво ново носи това на Армел.

— Някои чифтове крака са били отрязани, когато Церк е бил още дете, дори кърмаче. Каквото и да си мисля за него, не вярвам племенникът ти да е рязал крака на петгодишна възраст, скрит в задните стаи на погребалните агенции.

— Не, явно не.

— И мисля, че това, за което Ема Карно се е сетила, е било обувка — добави Адамсберг, минавайки на друга мисъл, улавяйки нова риба, пореща водите му. — Обувка, която е виждала много отдавна, обувка с крак вътре, която е свързала с откритието в Ижгат, после със случилото се в Гарш. И която е свързана с нея. Ето за това, Веранк, забравихме напълно.

— За кое това? — попита Веранк, като отвори очи.

— За липсващия крак. Осемнайсетия.