Лош късмет и неприятности

11

Анджела Франц отново седна на креслото и попита:

— Какво смятате, че крия от вас?

— Нещо, което може да се окаже полезно.

— Полезно? Има ли нещо, което може да ми бъде полезно в този момент?

— Не само на вас. Помислете и за нас. Калвин е бил ваш, защото сте се омъжили за него. Но освен това той беше и наш, защото работехме заедно. Ние имаме право да научим какво се е случило с него, дори вие да не искате.

— Защо смятате, че крия нещо?

— Защото всеки път, когато се доближавам до някой конкретен въпрос, вие го отбягвате. Попитах ви по какво е работил Калвин и вие се заехте да ни настанявате да седнем. Попитах ви втори път и вие се обърнахте към Чарли, за да му кажете да излезе да си играе. При това не за да не чуе отговора, а защото междувременно взехте решение изобщо да не отговаряте.

Анджела го погледна в очите от другата страна на миниатюрната стая.

— И какво следва? Ще ми счупите ръката? Калвин ми е разказвал как веднъж сте счупили ръката на някакъв човек по време на разпит. Или беше Дейв О’Донъл?

— Сигурно съм бил аз — отвърна Ричър. — О’Донъл по-скоро чупеше краката на хората.

— Заклевам се, че не крия нищо от вас — каза Анджела. — Нищичко. Не знам по какво работеше Калвин, защото той не ми каза.

Ричър отвърна на погледа й, взря се дълбоко в обърканите й сини очи и реши да й повярва, поне донякъде. Тя все пак криеше нещо, но не беше задължително то да е свързано с Калвин Франц.

— Добре — въздъхна той. — Извинявам се.

После двамата с Нили си тръгнаха. Но не преди мисис Франц да им обясни как да стигнат до офиса на Калвин в Кълвър Сити, а те отново да й поднесат кратки съболезнования и да стиснат студената й крехка ръка.

Мъжът на име Томас Брант ги видя, когато си тръгнаха. Намираше се на двайсет метра от своя форд краун виктория, паркиран на четирийсет метра западно от къщата на Франц. Той точно идваше от магазинчето на ъгъла с чаша кафе в ръка. Забави крачка и проследи Ричър и Нили, докато завиваха зад ъгъла на стотина метра от него. После отпи от кафето си, а с другата ръка набра номера на шефа си Къртис Мони и остави съобщение, в което описваше какво е видял току-що.

В същия момент мъжът в тъмносиния костюм вървеше към тъмносиния си крайслер на паркинга на хотел „Бевърли Уилшър“. Беше останал с петдесет долара по-малко, които служителят на рецепцията прие като подкуп, но се беше сдобил с нова информация, която го объркваше. Той се обади на шефа си по мобилния телефон и каза:

— Според човека на рецепцията едрият мъж се казва Томас Шанън, но в нашия списък няма такъв.

— Според мен нашият списък е точен — отвърна шефът му.

— И аз така смятам.

— Значи спокойно можем да предположим, че Томас Шанън е измислено име. Очевидно тези хора не се отказват лесно от старите си навици. Продължаваме според плана.

Ричър изчака, докато завият зад ъгъла на улицата на Франц, преди да попита:

— Видя ли кафяв форд краун виктория?

— Паркиран — отвърна Нили. — На четирийсет метра западно от къщата, от другата страна на улицата.

— Мисля, че видях същата кола пред „Денис“.

— Сигурен ли си?

— Не съвсем.

— Старите краун виктория се срещат често. Използват ги като таксита и коли под наем от евтини компании.

— Предполагам, че си права.

— Освен това беше празна — продължи тя. — Няма нужда да се тревожим за празни коли.

— Пред „Денис“ не беше празна. Вътре имаше човек.

— Ако е била същата кола.

Ричър спря.

— Искаш ли да се върнем? — попита Нили.

Ричър постоя малко, поклати глава и продължи:

— Не. Сигурно греша.

На магистрала 10 в източна посока имаше задръстване. И двамата не познаваха Лос Анджелис толкова добре, че да рискуват да минат по обиколните улици, така че изминаха петте мили по магистралата до Кълвър Сити по-бавно от пешеходец. Накрая стигнаха до кръстовището на „Венис“ и „Ла Сиенега“, а оттам следваха инструкциите на Анджела Франц до офиса на покойния й съпруг. Беше обикновена ниска кафява сграда в редица от подобни на нея, в края на която се намираше пощата. Не беше истинска пощенска станция, а само едно помещение с гише. Ричър не знаеше как точно се наричаха тези места. Може би пощенски клон? До него имаше евтина аптека, ателие за маникюр и химическо чистене. След това беше офисът на Франц. Стъклото на входната врата и на прозореца беше боядисано отвътре с кафява боя на височина човешки бой, така че само отгоре оставаше небоядисана ивица, през която да влиза светлина. По горния ръб на боята имаше линия в черно и златно. На вратата, отново в черно и златно, на височината на гърдите беше написано „Дискретни разследвания Калвин Франц“ и телефонен номер — просто и ясно.

— Тъжна история — каза Ричър. — Не мислиш ли? Да стигнеш дотук, след като си бил в голямата военна машина.

— Бил е баща — отвърна Нили. — Искал е лесни пари. Сам си го е избрал.

— Да, но предполагам, че твоята фирма в Чикаго не изглежда така.

— Не — съгласи се тя. — Няма нищо общо.

Тя извади ключодържателя, с който Анджела се беше разделила толкова неохотно. Избра по-големия ключ и отвори вратата. Но не влезе.

Защото целият офис беше обърнат наопаки.

Беше обикновено квадратно помещение — малко за магазин, голямо за офис. Компютрите, телефоните и другите подобни уреди бяха изчезнали. Бюрото и шкафчетата бяха претърсени, а после старателно разбити в търсене на възможни тайници. Столът беше с изтърбушена тапицерия. Ламперията беше откъртена от стените, а изолиращата материя под нея беше накъсана на парчета. Окаченият таван беше свален. Настилката на пода беше извадена. Аксесоарите в банята бяха натрошени на парченца. Навсякъде имаше боклуци и хартия до коленете, а на някои места и по-високо.

Все едно, че вътре беше паднала бомба.

— Полицаите от Лос Анджелис обикновено не са толкова старателни — отбеляза Ричър.

— Не са те — съгласи се Нили. — Няма начин. Тук са идвали лошите, за да приключат с тази история. Да си приберат всичко, което се е отнасяло до тях. Още преди ченгетата да стигнат дотук. Може би дни по-рано.

— Значи ченгетата са видели това, а не са казали на Анджела? Тя очевидно не знаеше. Нали каза, че трябвало да дойде да му вземе нещата.

— Защо да й казват? За да я разстроят още повече ли? Ричър отстъпи на тротоара. Направи крачка наляво и отново прочете златните букви на вратата: „Дискретни разследвания Калвин Франц“. Протегна ръка, за да закрие името на стария си приятел, и си представи името Дейвид О’Донъл на негово място. После други две имена: „Санчес & Ороско“. И накрая „Карла Диксън“.

— Защо другите не вдигат проклетите телефони? — възкликна той.

— Това не засяга целия екип — каза Нили. — Нещо не се връзва. Започнало е преди повече от седемнайсет дни, а все още никой не ме е потърсил.

— Нито пък мен — каза Ричър. — Дори Франц.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Франц е имал проблеми, на кого е щял да се обади? На нас, естествено. Но не точно на теб, защото ти се издигна и сигурно си прекалено заета. И не точно на мен, защото никой друг, освен теб не е в състояние да ме открие. Но я си представи, че Франц е бил закъсал сериозно и се е обадил на останалите? Защото му е било по-лесно да се свърже с тях, отколкото с нас двамата? Представи си, че те веднага са пристигнали тук, за да му помогнат. Дали в момента и те не са застрашени?

— Включително и Суон?

— Суон е бил най-близо. Може би е пристигнал пръв.

— Възможно е.

— Дори вероятно — настоя Ричър. — Ако Франц наистина е имал нужда от помощ, на кого друг е могъл да се довери?

— Трябваше да ми се обади — каза Нили. — Щях да дойда.

— Може да си била следващата в списъка му. Може би отначало е смятал, че шестима души са достатъчно.

— Да, но какво може да предизвика изчезването на шест души едновременно? Шестима от нашите хора?

— Не искам да си го представям — отвърна Ричър и замълча.

Едно време можеше да изправи хората си срещу всеки противник. И много пъти го беше правил. И те винаги бяха побеждавали — обикновено по-опасни противници от тези, които се срещат сред цивилното население, защото военното обучение в повечето случаи увеличава репертоара от умения, използвани от престъпниците.

— Няма смисъл да стоим тук — обади се Нили. — Губим си времето. Няма да намерим нищо. Според мен можем да предположим, че са открили онова, което са търсили.

— А според мен можем да предположим, че не са — възрази Ричър.

— Защо?

— Логично е — обясни той. — Това място е претършувано открай докрай. Обикновено, когато намериш нещо, спираш да търсиш. Но тези момчета така и не са спрели, докато не са разбили всичко. Значи ако предположим, че са намерили онова, което са търсили, са го открили на последното възможно място. Много малко вероятно, нали? Затова смятам, че не са спрели, защото така и не са намерили нищо.

— И къде е тогава?

— Не знам. Какво може да бъде това нещо?

— Документи, дискета, диск, нещо уличаващо.

— Нещо малко — каза Ричър.

— Не го е занесъл у дома си. Останах с впечатлението, че е разделял работата от семейството си.

Мисли като тях. Бъди като тях.

Ричър се обърна с гръб към вратата на Франц, все едно току-що беше излязъл оттам на тротоара. Сви ръката си в шепа и я погледна. Беше се занимавал с доста документи, но никога не беше използвал компютърен диск. Все пак знаеше какво представляват. Кръгло парче лъскава пластмаса с диаметър около 13 сантиметра. Най-често в тънка прозрачна кутия. Дискетата беше още по-малка. Квадратна, с дължина на страната около 8 сантиметра. А стандартен лист хартия, сгънат на три, се смаляваше до 20 на 10 сантиметра.

Нещо малко.

Но жизненоважно.

Къде ли бе скрил Калвин Франц нещо малко, но жизненоважно?

— Може би е в колата му — каза Нили. — Явно е идвал на работа с кола. Ако е бил диск, може би го е пъхнал в уредбата. Нали важните неща обикновено се крият на най-очевидното място? Може да го е сложил в четвъртия слот на уредбата след диска на Джон Колтрейн.

— Майлс Дейвис — поправи я Ричър. — Предпочиташе Майлс Дейвис. Слушаше Джон Колтрейн само в албумите на Майлс Дейвис.

— Може би го е маскирал като нещо, свалено от Интернет. Нали се сещаш, на диска е написал с маркер „Майлс Дейвис“.

— Щяха да го намерят — каза Ричър. — Щом са пипали толкова методично, щяха да проверят всичко. А според мен Франц е търсел по-голяма сигурност. Ако скриеш нещо на очевидно място, то остава пред очите ти през цялото време. Не можеш да се отпуснеш. А аз мисля, че Франц е искал да може да си отдъхва. Мисля, че е искал да бъде в състояние да се прибере у дома при Анджела и Чарли и да забрави за работата си чак до следващия ден.

— Значи къде? В обществен трезор?

— Не виждам банка наоколо — отвърна Ричър. — А според мен не е искал да се отклонява много от маршрута си. Не и при тези задръствания. Особено ако е трябвало да си го вземе спешно. Освен това работното време на банките сигурно не устройва частните детективи.

— На ключодържателя има два ключа — отбеляза Нили. — Макар че по-малкият най-вероятно е за чекмеджето на бюрото.

Ричър се обърна и погледна през сумрака към купищата боклуци. Вероятно ключалката от чекмеджето на бюрото също беше някъде там. Малко стоманено квадратче, откъснато от дървото. Той пак се обърна и пристъпи към бордюра. Огледа се. Отново сви ръката си в шепа и погледна в нея.

Първи въпрос: Какво е това, което искам да скрия?

— Компютърен файл — каза Ричър. — Не може да е друго. Защото са знаели какво търсят. Ако беше някакъв документ на хартия, Франц просто нямаше да им каже нищо за него. Но те сигурно първо са взели компютрите му и са открили следи от копиране на файлове. Възможно е, нали? В компютрите винаги остават следи. Но Франц не им е казал къде са копията. Може би затова са му счупили краката. Дори тогава той е продължавал да мълчи, така че се е наложило да дойдат тук и да проведат това вандалско претърсване.

— И къде е?

Ричър отново сведе поглед към ръката си.

Къде ще скрия нещо малко и жизненоважно?

— Не мога да го оставя къде да е — каза той. — Ще ми трябва някаква схема. Може би място, където ще се грижат за него. Ще искам някой да носи отговорност за съхраняването му.

— Обществен трезор — повтори Нили. — В банка. На малкия ключ не пише нищо. Така правят в банките.

— Не обичам банки — каза Ричър. — Не ми харесва работното време, а също и че трябва да се отклонявам от маршрута си. Мога да го направя веднъж, но невинаги. А точно в това е въпросът. Защото става дума за нещо, което е вършел редовно, нали? Работата с компютър налага определени изисквания. Хората правят копия от файловете си всяка вечер. Значи не става дума за нещо случайно, а за рутинна дейност. Което променя нещата. Ако правиш нещо еднократно, може да направиш изключение и да положиш извънредни усилия. Но ако го правиш всяка вечер, държиш на надеждност и лесно осъществимо действие. Подсигуряваш се материалите постоянно да са на твое разположение.

— Аз си пращам файлове по електронната поща — каза Нили.

Ричър замълча за миг. После се усмихна.

— Това е — каза той.

— Според теб и Франц е направил така?

— В никакъв случай — отвърна Ричър. — Електронната поща щеше да се върне в компютъра му, а лошите вече са го взели. Щяха да се опитват да разбият паролата му, а не офиса.

— Тогава какво е направил?

Ричър се извърна и погледна фасадите по улицата. Химическото чистене, ателието за маникюр и аптеката. И пощенският клон.

— Не го е пускал по електронната поща, а по обикновената — каза той. — Точно това е правел. Всяка вечер е копирал файловете си на диск, който е пускал в пощенската кутия. В плик, адресиран до самия него. До неговата пощенска кутия. Защото е получавал пощата си в клона. На вратата му няма кутия. А в пощата пликът вече е бил в безопасност. Цялата организация на пощенските служби гарантира за него.

— Но е ставало много бавно — отбеляза Нили.

Ричър кимна.

— Сигурно е въртял три-четири диска едновременно. Всеки ден е пускал два или три от тях в пощата. Прибирал се е всяка вечер и е бил сигурен, че последните му записи са в безопасност. Не е никак лесно да обереш пощенски клон. Бюрокрацията в американските пощи е почти толкова надеждна, колкото и в швейцарските банки.

— Малкият ключ — каза Нили. — Не е от бюрото, нито от обществен трезор.

Ричър отново кимна.

— А от пощенска кутия.