Лош късмет и неприятности

84

Ричър очакваше Дийн да отрича. Ламейсън беше наредил на Беренсън да си мълчи и очевидно беше направил същото и с него. Но отрицанието на Дийн изглеждаше искрено. Човекът изглеждаше объркан, а не потаен.

— Да започнем отначало — каза Ричър. — Знаем точно какво си направил с електрониката и защо си бил принуден да го направиш.

На лицето на Дийн изведнъж се изписа нещо. Точно както на лицето на Маргарет Беренсън.

— Знаем за заплахата срещу дъщеря ти — продължи Ричър.

— Каква заплаха?

— Къде е тя?

— Замина. С майка си.

— Не трябва ли да ходи на училище?

— Семеен проблем.

— Отпратил си ги — кимна Ричър. — Умен ход.

— Не знам за какво говорите.

— Ламейсън е мъртъв — каза му Ричър.

В очите на Дийн за миг проблесна надежда — за част от секундата, почти незабележима в мрака.

— Хвърлих го от хеликоптера — обясни Ричър.

Дийн не каза нищо.

— Обичаш ли птиците? Изчакай един ден, иди с колата на миля-две южно оттук и се качи на покрива, за да огледаш. Ако видиш два лешояда, сигурно долу има някой умрял койот. Но ако са повече от два, долу е Ламейсън. Или Паркър, или Ленъкс. Всичките са някъде там.

— Не ти вярвам.

— Покажи му, Карла — каза Ричър.

Диксън извади портфейла, който беше взела от джоба на Ламейсън. Дийн го взе от ръката й и се обърна към лампата от коридора. Изсипа съдържанието му в ръката си и разгледа документите. Шофьорската книжка на Ламейсън, кредитните му карти, служебна карта със снимка от „Нова ера“, картата за социалната му осигуровка.

— Ламейсън е мъртъв — повтори Ричър.

Дийн прибра нещата в портфейла и го върна на Диксън.

— Взели сте му портфейла — каза той. — Това не доказва, че сте го убили.

— Мога да ти покажа и пилота — предложи Ричър. — Той също е мъртъв.

— Той току-що кацна.

— А аз току-що го убих.

— Ти си луд.

— А ти си свободен.

Дийн не отговори.

— Не бързай — каза му Ричър. — Ще имаш време да свикнеш с тази мисъл. Но трябва да ни кажеш кой идва и кога.

— Никой не идва.

— Трябва да дойде някой.

— Условията не бяха такива.

— Така ли?

— Кажи ми го пак — помоли Дийн. — Ламейсън е мъртъв, така ли?

— Той уби четирима от моите приятели — отвърна Ричър. — Ако не беше мъртъв, със сигурност нямаше да стоя тук и да си губя времето с теб.

Дийн бавно кимна. Започваше да му вярва.

— Само че продължавам да не разбирам за какво говорите — каза той. — Да, подписах фалшифицираните документи, признавам си. Шестстотин и петдесет пъти, което е ужасно наистина, но не съм правил нищо друго. Никога не е ставало дума да сглобявам устройствата или да показвам на някого как се прави.

— Кой друг знае как да го направи?

— Не е трудно. Просто вкарваш и включваш. Елементарна операция. Няма как иначе. Нали ще трябва да се изпълнява от войници. Не че искам да ви обидя. Но ще трябва да се прави на бойното поле, нощем, под стрес.

— Проста е за теб.

— Относително проста е за всекиго.

— Войниците никога не правят нещо, докато не им покажат как.

— Ще има обучение, естествено.

— Кой ще го води?

— Ще направим курс във Форт Ъруин. Предполагам, че аз ще проведа първия инструктаж.

— Ламейсън знаеше ли?

— Това е стандартна практика.

— Значи те е изнудил да проведеш и извънреден инструктаж преди това.

Дийн просто поклати глава.

— Не, не е. Не спомена нищо за извънреден инструктаж. А можеше да го направи. Не бях в позиция да му отказвам каквото и да било.

— Девет часа — обади се Нили.

— Още сто и трийсет хиляди квадратни мили — каза Диксън.

Сто трийсет и три хиляди петстотин трийсет и пет, пресметна автоматично Ричър. Само новата добавена площ беше почти толкова голяма, колкото площта на щата Калифорния, и повече от половината от площта на щата Тексас. Площта на кръг се изчислява, като се умножи числото „пи“ по радиуса на квадрат, и именно моментът с квадрата я увеличаваше толкова бързо.

— Идват насам — каза той. — Няма друг вариант.

Никой не отговори.

Дийн ги пусна да влязат. Къщата му представляваше дълга ниска постройка от бетон и дърво. Бетонът беше оставен с необработена повърхност, която беше пожълтяла. Дървото беше потъмняло. Имаше просторна всекидневна с индиански постелки и износени мебели и камина с пепел от предишната зима. В стаята имаше много книги. Навсякъде бяха разхвърляни дискове. Имаше и стереоуредба с мощни тонколони. Като цяло, къщата изглеждаше точно като мечтата на всеки градски жител, който иска да живее на спокойствие в пустинята.

Дийн отиде в кухнята да направи кафе.

— Девет часа и двайсет и шест минути — напомни Диксън.

Нили и О’Донъл не разбраха точно какво има предвид, но Ричър я разбра. Ако смяташе до третия знак след десетичната запетая на числото „пи“, а скоростта на камиона беше петдесет мили в час, за девет часа и двайсет и шест минути площта на кръга, в който можеше да се намира, беше станала точно 700 000 квадратни мили.

— Махмуд е предпазлив — каза Ричър. — Няма да купи котка в чувал. Или работи със собствени пари и не иска да ги пръска, или са парите на някой друг и не иска да му отрежат главата, защото е объркал нещо. Ще дойде.

— Дийн казва, че няма да дойде.

— Дийн казва, че не са го предупредили. Има разлика.

Дийн се върна, поднесе кафето и в продължение на четвърт час никой не проговори. След това Ричър се обърна към него и попита:

— Сам ли си правил електроинсталацията тук?

— Отчасти — отвърна Дийн.

— Имаш ли пластмасова корда за връзване на кабели?

— Колкото искаш. В работилницата отзад.

— Най-добре да тръгнеш на север — каза му Ричър. — Тръгни към Палмдейл и закуси там.

— Веднага ли?

— Веднага. Остани там и за обяд. Не се връщай, докато не стане следобед.

— Защо? Какво ще стане тук?

— Още не знам точно. Но каквото и да е, по-добре да те няма.

Дийн остана неподвижен за момент. После се изправи, взе ключовете си и тръгна. Чуха как колата му потегля. Чуха хрущенето на чакъл под гумите. След това шумовете утихнаха и в къщата отново настъпи тишина.

— Девет часа и четирийсет и шест минути — обади се Диксън.

Ричър кимна. Кръгът вече беше с площ от три четвърти милион квадратни мили.

— Ще дойде — каза Ричър.

Кръгът достигна площ от един милион квадратни мили в един часа и седемнайсет минути след полунощ. Ричър намери един атлас в библиотеката, проследи вероятния маршрут на камиона и пресметна, че Денвър е на осемнайсет часа път оттам, което означаваше, че ще пристигне някъде към шест сутринта. Идеално, от гледната точка на Махмуд. Ламейсън сигурно му беше казал, че е заплашил дъщерята на Дийн, и Махмуд беше изчислил, че каквото и да стане, в шест сутринта тя ще си бъде вкъщи. И ще свърши идеална работа, за да напомни на Дийн колко е уязвим. Махмуд идваше без покана, но нямаше никакво съмнение, че очакваше да получи това, което иска.

Ричър стана и отиде да се разходи — първо навън, а после вътре. Имотът се състоеше от къща, гараж и работилницата, която беше споменал Дийн. Нямаше нищо друго. Цареше мрак, но Ричър усещаше гигантската пустота около себе си. Самата къща беше просто устроена. Имаше три спални, кабинет, кухня и всекидневна. Една от спалните беше на дъщерята. На едно табло на стената бяха забодени снимки, разпечатани на лазерен принтер. Различни групички от тийнейджърки, по три и по четири. Хлапето и нейните приятелки. По принципа на изключването Ричър откри кое момиче присъства на всички снимки. Най-вероятно това беше дъщерята на Дийн. Все пак снимките бяха направени с нейния фотоапарат и окачени в нейната стая. Беше висока и руса, около четиринайсетгодишна, изглеждаше малко непохватна и имаше скоби на зъбите. Но след година-две щеше да изглежда зашеметяващо и щеше да остане красива поне трийсет години след това. Имаше добро бъдеще. Ричър разбра защо Дийн се е тревожил толкова много и му се прииска Ламейсън да беше крещял малко повече, докато падаше.

Хората казват, че точно преди изгрев става най-тъмно, но те грешат. По определение най-тъмно е в средата на нощта. Към пет сутринта небето на изток вече просветляваше. Към пет и трийсет имаше доста добра видимост. Ричър пак излезе да се разходи. Дийн нямаше съседи. Живееше посред хиляди декари пуста земя. Погледът стигаше чак до хоризонта във всички посоки. Евтина земя, поразена от слънцето. Електропроводът вървеше от юг на север и изчезваше в далечината. Откъм югоизток към къщата водеше камениста алея. Беше дълга поне една миля. Ричър повървя по нея, обърна се и погледна да провери какво ще види Махмуд, когато пристигне. Хеликоптерът не се виждаше. По някаква случайност ниски пустинни храсти скриваха върха на перката. Ричър се върна, премести хондата на Нили зад гаража и пак отиде да провери. Идеално. Виждаха се само три самотни сгради, ниски и прашни, които почти се сливаха с пейзажа. На сто метра пред себе си видя плоска ръбеста скала с големината и формата на ковчег. Отиде до нея, извади парчето бетон на Тони Суон от джоба си и го положи на скалата, като паметник. Върна се и надникна в работилницата. Вратата беше отключена. Вътре беше подредено и миришеше на машинно масло, нагрято от слънцето. Ричър намери черната пластмасова корда и взе осем от най-дългите парчета, които успя да намери. Бяха дълги около шейсет сантиметра, дебели и твърди. Използваха се за връзване на тежки кабели в кутиите на електрическите табла.

След това се върна да чака в къщата.

Стана шест часът, а Махмуд все така не идваше. Площта на кръга стана повече от два и половина милиона квадратни мили. Шест и петнайсет: два милиона и шестстотин хиляди квадратни мили. Шест и трийсет: два милиона и седемстотин хиляди квадратни мили.

А после, точно в шест и трийсет и две, телефонът издаде един-единствен приглушен звън.

— Играта започва — обяви Ричър. — Някой току-що прекъсна телефонния кабел.

Четиримата отидоха до прозорците. Зачакаха. На пет мили югоизточно от тях се появи миниатюрна бяла точка, която мигаше на светлината на изгряващото слънце. Превозно средство, което бързо се приближаваше, следвано от облак кафеникав прах, осветен от зората като ореол.