Лош късмет и неприятности

59

В този момент всичко се превърна в състезание с времето. Когато вратата на склада в щата Колорадо се отвореше, в Лос Анджелис друга врата щеше да се затръшне. Но им предстоеше сериозна подготовка. Трябваше да научат и точните адреси на складовете. Беше ясно, че стъкленият куб на „Нова ера“ в източната част на Лос Анджелис не бе командният център. Дори нямаха хеликоптер.

Освен това им трябваше истинската самоличност на замесените.

Трябваше да разберат кой е знаел и кой е бил в хеликоптера.

— Искам ги всичките, до един — каза Ричър.

— Включително и Жената-дракон? — попита Нили.

— Искам да започнем с нея. Тя ме излъга.

Нуждаеха се от екипировка, дрехи, средства за комуникация и превозни средства.

И от тренировки, помисли си Нили.

— Ние сме стари, бавни и ръждясали — каза тя. — Намираме се на светлинни години от предишната си форма.

— Не сме толкова зле — възрази О’Донъл.

— Едно време щеше да стреляш два пъти поред точно между очите на онзи тип — възрази тя. — А не да го улучиш по случайност в крака.

Седяха във фоайето като четирима туристи, които обсъждат как да прекарат деня. По отношение на оръжията разполагаха с двата гангстерски пистолета и третия, марка „Деу ДП 51“, с който се бяха сдобили в Лас Вегас. Имаха по тринайсет патрона за всеки от първите два и единайсет за корейския. Това не беше достатъчно. О’Донъл, Диксън и Нили имаха лични мобилни телефони, регистрирани на истинските им имена и адреси, а Ричър нямаше нищо. Това също не беше достатъчно. Разполагаха с форда от „Херц“, регистриран на истинското име на Диксън, и с откраднатия крайслер. Недостатъчно. О’Донъл беше с костюма си за хиляда долара, скроен от личния му шивач на Източния бряг, а Нили и Диксън си носеха джинси, якета и рокли. Това пък изобщо не беше достатъчно.

Нили се кълнеше, че бюджетът не е проблем. Но това не им помагаше по отношение на времето. Трябваха им четири мобилни телефона с предплатени карти, които не подлежат на проследяване, четири анонимни коли и работно облекло. Само това щеше да им отнеме един ден. Имаха нужда и от оръжие и амуниции. В най-добрия случай всеки от тях трябваше да може да си избере каквото иска, без ограничение на амунициите. В най-лошия случай им трябваше поне още един пистолет и много патрони. Значи още един ден пазаруване. Както в повечето големи градове, и в Лос Анджелис имаше оживен черен пазар за оръжие, но проникването в него също щеше да отнеме време.

Два дни за материално осигуряване.

И може би още два дни за разузнаване и проучване.

— Нямаме време за тренировки — заключи Ричър.

Азари Махмуд имаше време да обядва на спокойствие. Спря се на едно бистро в Лагуна Бийч близо до къщата, в която беше отседнал. Достатъчно сигурно място. Договорът за наем беше напълно законен. В квартала имаше много приходящи. Камионите за пренасяне на мебели не бяха необичайна гледка. Камионът на Махмуд беше оставен на паркинг на две пресечки оттам. Заключен и празен.

Но не за дълго.

Онези от „Нова ера“ настояваха „Малко крило“ да не се използва в Съединените щати. Той с готовност се беше съгласил. Увери ги, че възнамерява да използва оръжието в Кашмир, на границата, срещу индийските военновъздушни сили. Излъга, разбира се. Остана изумен, че го помислиха за пакистанец, както и от интереса им към намеренията му. Може би бяха патриотично настроени. Или имаха роднини, които често летяха с вътрешните линии.

Но трябваше да бъде дипломатичен и да играе по техните правила. Затова се наложи да преглътне временното неудобство с контейнера и склада. Лесно щеше да го преодолее. В Южна Калифорния беше пълно с общи работници. Махмуд изчисли, че ще им отнеме по-малко от трийсет минути да натоварят камиона.

Четиримата решиха, че няма да имат проблеми с дрехите и телефоните. Във всеки супермаркет можеха да намерят най-необходимото. Пистолетите обаче си бяха пистолети, независимо дали можеха да ги намерят навреме. Диксън искаше „Глок 19“. Ръцете на Нили бяха по-големи, така че тя си избра „Глок 17“. О’Донъл искаше „Берета“. Ричър нямаше претенции. Не възнамеряваше да стреля по някого. Планираше да използва само ръцете си. „Глок“, „Зигзауер“, „Берета“ или Н&К — за него нямаше значение, стига да стреля с деветмилиметрови патрони. Така и четиримата щяха да използват едни и същи амуниции. А това беше по-ефикасно.

Колите представляваха още по-голям проблем. Не беше лесно човек да се сдобие с напълно анонимна кола. Накрая О’Донъл предложи да използват „оризови ракети“ — малки ниски седани или купета японско производство с дебел ауспух, лети джанти, сини фарове и тъмни стъкла. Моделите отпреди три-четири години нямаше да са скъпи, а се срещаха навсякъде по улиците. В Калифорния изглеждаха почти невидими. Освен това според О’Донъл бяха много ефективно прикритие от психологическа гледна точка. Хората толкова тясно ги свързваха с латиноамерикански гангстери, че никой нямаше да си помисли, че зад тъмното стъкло седи бял бивш военен.

Решиха първо да осигурят колите и телефоните, а после пистолетите. Така двама или трима от тях можеха да се заемат поне с разузнаването. На път за магазина за телефоните можеха да се отбият в „Гап“ или в някой друг магазин за дрехи. След това — снабдени със средства за комуникация и подходящо облекло — можеха да огледат автокъщите за коли на старо, докато намерят каквото им трябва.

За всичко това имаха нужда от пари в брой. В голямо количество. С каквото разполагаше единствено Нили. С откраднатия крайслер Ричър я закара до една банка в Бевърли Хилс. Петнайсет минути по-късно Нили излезе оттам с петдесет хиляди долара в кафяв хартиен плик. Деветдесет минути по-късно вече разполагаха с дрехи и телефони. Телефоните бяха най-обикновени модели с предплатена карта, без камери, игри или други екстри. Купиха си зарядни устройства за автомобил и слушалки. Дрехите бяха меки сиви памучни ризи и панталони и черни якета, които купиха в обикновен магазин на Санта Моника Булевард — по два комплекта за О’Донъл, Диксън и Нили и един комплект за Ричър, — както и ръкавици, бейзболни шапки и високи обувки от един туристически магазин на „Мелроуз“.

Върнаха се в хотела, за да се преоблекат, и седнаха във фоайето за десет минути, за да запишат номерата на телефоните си и да разучат как да провеждат конферентен разговор. След това тръгнаха на северозапад, към Ван Нюйс Булевард, за да търсят коли. Във всеки голям град има поне по един булевард с автокъщи за автомобили втора ръка, а в Лос Анджелис бяха много повече. Но О’Донъл беше чувал, че на „Ван Нюйс“ северно от магистрала „Вентура“ са най-добрите. И се оказа прав. Там откриха истински рог на изобилието. Нови и стари коли, евтини и скъпи, неограничен избор без неудобни въпроси. Четири часа по-късно по-голямата част от бюджета за превозни средства беше похарчена, а те разполагаха с четири коли втора употреба. Две тунинговани хонди сивик и две тунинговани хонди прелюд; две сребристи и две бели. И четирите бяха износени от каране. Но палеха без проблем, спирачките и воланите им работеха, а и не привличаха вниманието.

С крайслера вече имаха пет коли, които трябваше да върнат до Сънсет Булевард, а само четирима шофьори, така че се наложи да направят два курса. След това четиримата се качиха в хондите и се заеха да си пробиват път към източната част на Лос Анджелис, за да минат край стъкления куб на „Нова ера“. Движението беше толкова натоварено, че стана късно, докато стигнат дотам. Сградата вече беше заключена и опустяла. Нямаше нищо за гледане.

С конферентна връзка четиримата се уговориха да вечерят в Пасадина. Намериха една закусвалня на някаква шумна улица и седнаха на маса за четирима, по двама един срещу друг, рамо до рамо в новите си сиви ризи. Все едно че бяха с униформи. Не си го признаваха, но Ричър усещаше, че всички се чувстват добре. Съсредоточени, изпълнени с енергия, изправени срещу сериозен противник. Разговаряха за миналото. Приключения, скандали, измъквания на косъм. Докато говореха, годините сякаш отшумяха и в очите на Ричър сивото се превърна в зелено, а Пасадина — в Хайделберг, Манила или Сеул.

Старият отряд, отново заедно.

Почти.

Два часа по-късно излязоха обратно на Сънсет Булевард и О’Донъл и Нили поеха първата смяна пред „Нова ера“. Трябваше да отидат там преди пет сутринта на следващия ден. За Ричър и Диксън оставаше да купят оръжията. Преди да си легне, Ричър взе телефона на убития от крайслера и отново набра номера, на който се беше обадил от Лас Вегас. Никой не вдигна. Включи се гласова поща. Ричър не остави съобщение.