Лош късмет и неприятности

32

Томас Брант остана прав — намусен и с очевидно нежелание да направи жест, като се присъедини към групата. Но шефът му, Къртис Мони, си взе стол. Седна, сложи куфарчето между краката си и се облегна с лакти на коленете си.

— Нека първо да изясним някои неща — каза той. — Ние сме полицаи от Лос Анджелис. Не сме диваци, не сме идиоти и не сме ничии бедни роднини. Работим бързо, умно, активно и гъвкаво. Дванайсет часа след като открихме тялото на Калвин Франц, вече знаехме всичко за живота му. Включително и факта, че е един от осемте оцелели от елитна военна част. Двайсет и четири часа по-късно вече знаехме със сигурност, че и други трима членове на този отряд също са безследно изчезнали. Един тук, в Лос Анджелис, и други двама в Лас Вегас. Което повдига въпроса колко елитни войници сте били, не мислите ли? Докато мигне човек, петдесет процента от вас вече са изчезнали по време на акция.

— Преди да направя прибързани заключения за това как сме се представили, бих установил със сигурност кой е противникът — отвърна Ричър.

— Който и да е бил, не е Червената армия.

— Нашият противник никога не е била Червената армия, а армията на САЩ.

— Ами ще поразпитам тогава — каза Мони. — Ще проверя дали осемдесет и първа военновъздушна дивизия не е спечелила някоя битка в последните няколко седмици.

— Теорията ти е, че някой ни преследва?

— Не знам каква е моята теория. Но със сигурност не е изключено. Така че и в двата случая щях да спечеля от опита да ви подмамя. Ако не дойдете, значи са пипнали и вас, което добавя нови късчета към мозайката. Ако дойдете, ще ви използвам като стръв, за да подмамя тях.

— А ако не преследват всички ни?

— Ами просто ще изчакате погребенията. Аз пак нищо не губя.

— Ходи ли в Лас Вегас?

— Не.

— Тогава как разбра, че и там са изчезнали двама души?

— Обадих се по телефона — отвърна Мони. — Ние често работим с ченгетата от щата Невада, а те от своя страна си сътрудничат с ченгетата от полицията в Лас Вегас. Вашите хора, Санчес и Ороско, са изчезнали преди три седмици и апартаментите и на двамата са разбити и обърнати наопаки. Ето как разбрах. По телефона. Полезно изобретение.

— Как са разбити апартаментите? Като офиса на Франц?

— Същият почерк.

— Пропуснали ли са нещо?

— Защо?

— Хората пропускат разни неща.

— Пропуснали ли са нещо в офиса на Франц? И ние също ли сме го пропуснали?

Ричър беше казал: Ще се държим с него като с някой гаден местен шериф. Ще задаваме въпроси и няма да даваме отговори. Но Мони беше по-добър от местния шериф в някоя глуха провинция. Това беше ясно. Изглеждаше доста добро ченге. Не беше глупав. Но може би можеха да го манипулират.

Така че Ричър кимна и отговори:

— Франц си е изпращал компютърни файлове по пощата, за да бъдат на сигурно място. Не са ги намерили. Вие също. Ние ги намерихме.

— Извадихте ги от пощенската му кутия, така ли?

Ричър кимна.

— Това е федерално престъпление — каза Мони. — Трябваше да вземете съдебна заповед.

— Не мога — отвърна Ричър. — Не съм действащ военен полицай.

— Тогава не трябваше да пипате.

— Ами арестувай ме.

— Не мога — отвърна Мони. — Не съм от федералните.

— Какво не са намерили в Лас Вегас?

— Размяна ли ще правим?

Ричър кимна.

— Да, но ти си пръв.

— Добре — съгласи се Мони. — В Лас Вегас не са намерили една салфетка, на която е било написано нещо. От онези, които идват с китайската храна по поръчка. Салфетката беше мазна, смачкана на топка в кофата за боклук в кухнята на Санчес. Предполагам, че Санчес е вечерял, когато телефонът е звъннал. Той си е записал нещо, а после го е преписал в бележник или файл, с който не разполагаме. После е хвърлил салфетката, защото вече не му е трябвала.

— А откъде знаем, че това изобщо има нещо общо с нашия случай?

— Не знаем — каза Мони. — Но времето съвпада. Поръчката на китайската храна е последното, което Санчес е направил в Лас Вегас.

— Какво пише в бележката?

Мони се наведе, вдигна куфарчето си на коленете и щракна ключалките. Извади прозрачен найлонов плик, в който имаше цветно фотокопие. По краищата му имаше тъмни полета, защото салфетката не беше запълнила цялото пространство на листа. Виждаха се намачканите гънки, следите от мазнина и текстурата на хартията. Както и бележка, надраскана с познатия почерк на Хорхе Санчес — уверени полегати букви и цифри, написани със син химикал на бежовата хартия.

650 за $100к вс.

— Какво означава това? — попита Мони.

— И аз знам толкова, колкото и ти — отвърна Ричър.

Гледаше числата и беше сигурен, че Диксън също ги гледа. 100к означаваше 100 000; американските военни от поколението на Санчес често съкращаваха хиляда с буквата к, ако бяха завършили математически или инженерни колежи или бяха служили зад граница, където разстоянията се измерват в километри, а не в мили. На военен жаргон километрите се наричаха кликове или просто к хиляда метра, около 60 процента от милята. Така че $100к означаваше сто хиляди долара. В този контекст вс. вероятно означаваше всеки, всяка или всяко.

— Мисля, че е оферта — каза Мони. — Предлагат се шестстотин и петдесет бройки по сто бона всяка.

— Или финансов отчет — обади се О’Донъл. — Шестстотин и петдесет бройки са били продадени по сто бона всяка. На обща стойност шейсет и пет милиона долара. Доста голяма сделка. Със сигурност е достатъчно голяма, за да убиват хора заради нея.

— Хората се убиват и за шейсет и пет цента — възрази Мони. — За това не трябват милиони долари.

Карла Диксън мълчеше. Стоеше неподвижна и съсредоточена. Ричър разбра, че е видяла нещо в числото 650, което той не беше видял. Не можеше да си представи какво. Числото не беше от най-интересните.

650 за $100к вс.

— Нямате ли някакви умни идеи? — попита Мони.

Никой не отговори.

— Какво намерихте в пощенската кутия на Франц? — попита той.

— Флаш памет — отвърна Ричър. — За компютър.

— Какво има на нея?

— Не знаем. Не можем да разбием паролата.

— Може ние да пробваме — предложи Мони. — Използваме услугите на една лаборатория.

— Не знам. Остава ни само един опит.

— Всъщност нямате избор. Това е материално доказателство, така че е наше.

— Ще ни кажете ли какво сте открили?

Мони кимна.

— Явно всичко ще си казваме.

— Добре — каза Ричър и кимна на Нили.

Тя пъхна ръка в чантата си и извади сребристата пластмасова плочка. Подхвърли му я, той я хвана и я подаде на Мони.

— Успех.

— Някакви джокери? — попита Мони.

— Паролата ще бъде от числа — отвърна Ричър. — Франц помнеше по-лесно числа.

— Разбрано.

— И да знаете, че не е хвърлен от самолет.

— Знаем — отвърна Мони. — Беше просто трик, за да ви заинтригуваме. Хвърлен е от хеликоптер. Знаете ли колко частни хеликоптера са регистрирани в обсег на полет с едно зареждане от мястото, където го намерихме?

— Не.

— Над девет хиляди.

— Проверихте ли офиса на Суон?

— Той е бил уволнен. Няма офис.

— Проверихте ли къщата му?

— През прозорците — отвърна Мони. — Не е претърсвана.

— А прозорецът на банята?

— Матово стъкло.

— Значи остава само един въпрос — каза Ричър. — Вие сте проверили Суон лично, а сте изпратили ченгетата от Невада да проверят Санчес и Ороско. Защо не се обадихте във Вашингтон, Ню Йорк и Илинойс за останалите от нас?

— Защото към този момент все още работех само с това, с което разполагах.

— А то е?

— Другите четирима, записани на касета. Франц, Суон, Санчес и Ороско. Заедно. Запис от охранителна видеокамера, направен вечерта, преди Франц да излезе от къщи и никога повече да не се върне.