Лош късмет и неприятности

35

Диксън влезе през отворения портал на „Нова ера“ и паркира на същото място за посетители, което беше използвала Нили — с фаровете към блестящата квадратна сграда на компанията. Паркингът беше полупразен. Редките дървета бяха неподвижни в задушния въздух. На рецепцията беше същата млада жена. Със същата риза с къси ръкави и същите бавни реакции. Чу как се отварят вратите, но не вдигна поглед, докато Ричър не отпусна ръка на плота пред нея.

— С какво мога да ви помогна? — попита.

— Трябва пак да се видим с мисис Беренсън — каза Ричър. — От „Човешки ресурси“.

— Ще проверя дали е свободна — отвърна служителката. — Седнете, моля.

О’Донъл и Нили седнаха, но Ричър и Диксън останаха прави. Диксън беше твърде напрегната, за да седи повече през този ден. Ричър остана прав, защото щеше да се озове плътно до Нили, ако седнеше до нея, а ако не седнеше до нея, тя щеше да се чуди защо.

Отново изчакаха четири минути, преди токчетата на Беренсън да затракат по пода. Тя излезе от коридора, зави зад ъгъла и не се поколеба. Просто кимна на служителката в знак на благодарност, подмина я и тръгна право към тях. Усмихна се по два различни начина — веднъж на Ричър и Нили, защото ги познаваше, и веднъж на О’Донъл и Диксън, защото не ги беше виждала преди. Стисна ръцете на всички. Под грима й се виждаха същите белези, а дъхът й беше все така леден. Беренсън отвори вратата от алуминий и отстъпи встрани, така че всички да влязат пред нея в конферентната зала.

Когато в помещението имаше петима души, не достигаше един стол, така че Беренсън остана права до прозореца. Проява на вежливост, която освен това й даваше психологическо преимущество. Така гостите трябваше да вдигат очи към нея и да ги присвиват, защото светлината идваше зад гърба й.

— С какво мога да ви бъда полезна днес? — попита тя.

В гласа й се усещаше лека снизходителност. Малко раздразнение. Ударение на думата „днес“.

— Тони Суон е изчезнал — каза Ричър.

— Изчезнал?

— Тоест не можем да го открием — обясни той.

— Не разбирам.

— Какво толкова сложно има?

— Но той може да е навсякъде. Може да си е намерил нова работа извън щата. Или най-сетне да е отишъл на почивка. Някъде, където винаги е искал да отиде. Хората често постъпват така, когато се озоват в положението на мистър Суон. Нещо като утешителна награда.

— Кучето му е умряло от жажда, защото е оставено само в къщата му — обади се О’Донъл. — Не виждам нищо утешително в този факт. Суон не е заминал някъде, където е искал да отиде.

— Кучето му е умряло? Ужасно.

— И ние така мислим — каза Диксън.

— Казваше се Мейси — съобщи Нили.

— Не виждам как мога да ви помогна — каза Беренсън. — Мистър Суон си тръгна преди повече от три седмици. Не трябва ли да се обърнете към полицията?

— Те вече работят по въпроса — отвърна Ричър. — Ние също.

— Не виждам как мога да ви помогна.

— Бихме искали да погледнем бюрото му. И компютъра. Както и бележника. Може да има някакви бележки. Някаква информация, записки за планирани срещи.

— Бележки за какво?

— За това, заради което е изчезнал.

— Той не е изчезнал заради „Нова ера“.

— Най-вероятно е така. Но понякога хората вършат и лична работа в работно време. Понякога си записват и неща от живота си извън компанията.

— Не и тук.

— Защо не? През цялото време ли работите на сто процента?

— Тук няма бележки. Тук изобщо няма хартия. Нито химикалки, нито моливи. Обичайни мерки за сигурност. Работим изобщо без хартия. Така е много по-безопасно. Това е правило на компанията. Ако някой го наруши, го уволняваме незабавно. Тук всичко се прави на компютър. Имаме вътрешна мрежа с допълнително осигуряване и автоматична проверка на данните.

— Тогава можем ли да погледнем компютъра му? — попита Нили.

— Няма проблем да го погледнете — отвърна Беренсън. — Но това няма да ви помогне с нищо. Когато някой напусне компанията, до трийсет минути изнасят диска от компютъра му и го унищожават. Смачкват го. Физически. С чукове. Това също е обичайна мярка за сигурност.

— С чукове? — учуди се Ричър.

— Това е единственият сигурен метод. Във всички останали случаи част от данните могат да бъдат възстановени.

— Значи от него не е останала никаква следа?

— Опасявам се, че не.

— Имате доста строги правила.

— Знам. Именно мистър Суон ги въведе. Още през първата си седмица. Правилата бяха първата му сериозна работа за компанията.

— Той говореше ли с някого? — попита Диксън. — Имаше ли приятели от службата? Някой, с когото да споделя, ако има проблем?

— Личен проблем? — отвърна Беренсън. — Съмнявам се. Все пак той играеше ролята на ченге на компанията. За да работи успешно, трябваше да се държи настрана от колегите си.

— А шефът му? — попита О’Донъл. — Може би са споделяли помежду си. Все пак са били от една и съща страна.

— Обещавам да го попитам — отвърна Беренсън.

— Той как се казва?

— Не мога да ви кажа.

— Много сте дискретна.

— Мистър Суон настояваше за това.

— Можем ли да се срещнем с този човек?

— В момента отсъства от града.

— Тогава кой го замества?

— В някакъв смисъл именно мистър Суон. Правилата му се спазват строго.

— Той говореше ли с вас?

— За лични неща? Не, определено не.

— Стори ли ви се разтревожен или притеснен през седмицата, в която напусна?

— Не съм забелязала.

— Често ли говореше по телефона?

— Със сигурност. Тук всички говорим често по телефона.

— Според вас какво се е случило с него?

— Според мен? — повтори Беренсън. — Наистина не знам. Изпратих го до колата му и го уверих, че когато нещата потръгнат, веднага ще му се обадя и ще го помоля да се върне, а той отговори, че ще чака да му се обадя. Тогава го видях за последен път.

Четиримата се върнаха в колата на Диксън и се отдалечиха на заден ход от огледалното стъкло. Ричър гледаше как отражението на форда става все по-малко.

— Изгубихме си времето — каза Нили. — Нали ти казах, че трябваше да се обадим по телефона.

— Аз исках да видя къде е работил — каза Диксън.

— „Работил“ не е съвсем точно казано — обади се О’Донъл. — Тук просто са го използвали. За една година са източили всичко от главата му, а после са го изритали. Просто са искали да купят идеите му, а не да го наемат.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Нили.

— Тук не се произвежда нищо. Сградата не е обезопасена.

— Очевидно. Значи имат и трета сграда. Някаква отдалечена фабрика, където е истинското производство.

— Защо не получихме и адреса от Ю Пи Ес?

— Може да е таен и да не получават поща на него.

— Иска ми се да разбера какво произвеждат.

— Защо? — попита Диксън.

— Просто ми е любопитно. Колкото повече знаем, толкова по-добри шансове имаме.

— Добре, провери ги — каза Ричър.

— Не познавам човек, когото да попитам.

— Аз познавам — обади се Нили. — Познавам един човек, който работи в отдела за поръчки на Пентагона.

— Обади му се — каза Ричър.

Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който се представяше за Алън Мейсън, провеждаше срещата си в хотела в Денвър, щата Колорадо. Посетителят му се беше появил точно навреме, придружен от един-единствен бодигард. Мейсън беше изтълкувал и двата факта като положителен знак. Той високо ценеше точността в бизнеса. А да седи сам срещу двама души за него беше истински лукс. Най-често се случваше хората от другата страна да са от шест до десет.

И така, добро начало, а след него — чувствителен напредък. Нямаше никакви извинения за закъснели доставки, занижено производство или други трудности. Никакви игри на нерви. Никакви опити за предоговаряне. Нито раздути цени. Сделката беше осъществена точно при договорените условия — шестстотин и петдесет бройки по сто хиляди долара всяка.

Мейсън беше отворил куфарчето си и посетителят му беше започнал дългия процес по изчисляване на общата сума на материалните активи в него. Стойността на сметките в швейцарски банки и облигациите на приносител бе безспорна. Стойността на диамантите се определяше по-субективно. Теглото в карати, разбира се, беше ясно, но цената зависеше и от шлифовката, и от бистротата. В действителност хората на Мейсън нарочно ги бяха оценили по-ниско, за да си осигурят печалба при осъществяването на сделката. Посетителят бързо се увери в това. В крайна сметка обяви, че е удовлетворен и куфарчето наистина съдържа шейсет и пет милиона долара.

В този момент куфарчето стана негово.

В замяна Мейсън получи ключ и лист хартия.

Ключът беше малък, стар и издраскан. Приличаше на копие от ключ, направено при ключар в железарски магазин. Ключът отваряше катинара, с който беше заключен един контейнер на доковете на пристанището в Лос Анджелис.

Листът хартия беше товарителница, в която беше описано съдържанието на контейнера — шестстотин и петдесет DVD плейъра.

След като посетителят на Мейсън и бодигардът му си тръгнаха, Мейсън отиде в банята и изгори паспорта си в тоалетната чиния. Половин час по-късно от хотела излезе Андрю Макбрайд и пое обратно към летището. С изненада откри, че с нетърпение очаква да чуе музиката, която звучеше успокояващо в мотрисата.

Франсис Нили се обади в Чикаго от задната седалка на колата на Диксън. Нареди на помощника си да изпрати имейл до нейния познат в Пентагона и да обясни, че тя не е в офиса, защото е заминала по работа в Калифорния и няма възможност да му се обади по специалната телефонна линия, но иска да направи запитване за продукта, който произвежда компанията „Нова ера“. Нили знаеше, че познатият й щеше да се чувства по-спокоен, ако й отговори с имейл вместо в разговор по обикновен мобилен телефон.

— Значи в офиса ти има специални телефонни линии? — попита О’Донъл.

— Естествено.

— Страхотно. А кой е този тип?

— Един тип — отвърна Нили. — Който ми дължи услуга.

— Голяма ли?

— Да.

Диксън слезе от магистрала 101 на Сънсет Булевард и зави на запад към хотела. Имаше задръстване. Разстоянието беше по-малко от три мили, но ако тичаха, щяха да стигнат по-бързо. Когато най-сетне пристигнаха, пред хотела беше паркиран форд краун виктория. Цивилна полицейска кола. Но не тази на Томас Брант. Колата беше по-нова, непокътната и в друг цвят.

Колата на Къртис Мони.

Той излезе от нея веднага щом Диксън паркира. Дойде направо при тях — нисък, набит и уморен. Спря точно пред Ричър и замълча за миг. После попита:

— Някой от твоите приятели имаше ли татуировка на гърба?

Говореше меко, тихо и съчувствено.

— Господи — промълви Ричър.