Лош късмет и неприятности

37

Когато се върнаха в хотела, Ричър седна и загледа снимката, която му беше дал Мони. Кадърът от охранителната камера. От аптеката. Четирима мъже, застанали пред щанда.

Мануел Ороско, вляво, оглеждайки се неспокойно надясно. Калвин Франц, с ръце в джобовете и спокойно изражение. Тони Суон, който гледа право пред себе си. Хорхе Санчес — подпъхнал пръст под яката си.

Четирима приятели.

Двама от тях със сигурност бяха мъртви.

А вероятно и четиримата бяха мъртви.

— Стават и такива гадости — обади се О’Донъл.

Ричър кимна.

— И ние ги преодоляваме.

— Наистина ли? — попита Нили. — И този път?

— Досега винаги сме успявали.

— Досега никога не се е случвало подобно нещо.

— Брат ми умря.

— Знам. Но това е по-лошо.

Ричър отново кимна.

— Да, така е.

— Все пак имах някаква надежда, че другите трима са добре.

— Всички се надявахме.

— Но не е така. Всички са мъртви.

— Така изглежда.

— Трябва да работим — каза Диксън. — Друго не ни остава.

Качиха се в стаята на Диксън, но нямаше какво толкова да работят. Бяха стигнали до задънена улица. Нямаше с какво да продължат. И това усещане се усили, когато се преместиха в стаята на Нили и установиха, че нейният човек от Пентагона й е изпратил имейл. Съжалявам, но няма начин. Информацията за „Нова ера“ е секретна. Кратко и обезсърчаващо ясно.

— Май все пак не ти дължи чак толкова голяма услуга — обади се О’Донъл.

— Напротив — възрази Нили. — По-голяма, отколкото можеш да си представиш. Това просто казва повече за „Нова ера“, отколкото за нас двамата.

Тя продължи да разглежда пощенската си кутия. И спря. Защото имаше още едно съобщение от същия човек. С друг вариант на името и различен адрес.

— Безплатна поща — отбеляза тя. — За еднократно ползване.

Тя отвори съобщението, което гласеше следното:

Франсис, радвам се да те чуя. Трябва да се видим. Вечеря и кино? И трябва да ти върна дисковете на Хендрикс. Много ти благодаря за тях. Всичките ми харесаха. Шестото парче от втория албум е динамично блестящо. Обади ми се, когато идваш във Вашингтон. Възможно най-скоро.

— Имаш дискове? — попита Ричър.

— Не — отвърна Нили. — Особено пък на Джими Хендрикс. Не го обичам.

— Ходила ли си на вечеря и на кино с този тип? — попита О’Донъл.

— Никога.

— Значи те бърка с някоя друга жена.

— Не ми се вярва — възрази Ричър.

— Това е кодирано съобщение — обясни Нили. — Отговор на моя въпрос. Безобиден отговор от официалния му адрес, последван от кодирано съобщение от неофициален адрес. Пази си авторитета както в работата, така и пред мен.

— И какъв е кодът? — попита Диксън.

— Нещо свързано с шестото парче от втория албум на Хендрикс.

— Кой беше вторият албум на Хендрикс? — попита Ричър.

— „Електрическа жена“? — предположи О’Донъл.

— Не, този е по-късен — каза Диксън. — Първият се казваше „Имаш ли опит“.

— Кой беше този с голата жена на обложката?

— „Електрическа жена“.

— Страхотна обложка.

— Отвратително. Тогава си бил осемгодишен.

— Почти на девет.

— Пак е отвратително.

— „Смела като любовта“ — сети се Ричър. — Това беше вторият албум.

— А кое е шестото парче? — попита Диксън.

— Нямам представа.

— Когато работата стане сериозна — каза О’Донъл, — сериозните пичове отиват на пазар.

Вървяха дълго на изток по „Сънсет“, докато намерят магазин на „Тауър Рекърдс“. Влязоха и се озоваха сред хладен въздух, млади хора, силна музика и щандовете за рок и поп. На буква „Х“ имаше половин метър, натъпкан с дискове на Джими Хендрикс. Четири стари албума, които и Ричър знаеше, както и много други, издадени след смъртта на Хендрикс. Имаше три диска с „Смела като любовта“. Ричър извади един и го обърна. Дискът беше опакован в целофан и баркодът на магазина беше залепен точно върху втората половина от списъка с парчетата.

Същото беше и на втория диск.

И на третия.

— Свали го — предложи О’Донъл.

— Да го открадна? — не разбра Ричър.

— Не, свали целофана.

— Не може. Не сме го купили.

— Биеш ченгета, но не искаш да повреждаш стоката в музикален магазин?

— Различно е.

— Тогава какво ще правиш?

— Ще го купя. Можем да го слушаме в колата. В колите нали има плейъри за дискове?

— Да, от стотина години насам — отвърна Диксън.

Ричър взе диска и се нареди на опашка зад едно момиче, чието лице бе надупчено като решето от халки. Когато стигна до касата, плати в брой с тринайсет от оставащите му осемстотин долара и за пръв път през живота си се сдоби с дигитален продукт.

— Разопаковай го — каза О’Донъл.

Целофанът беше доста плътен. Ричър изчопли едното ъгълче с нокът и после го разкъса със зъби. Накрая успя да го свали, обърна диска и прокара пръст по списъка с парчетата.

— „Малко крило“ — каза.

О’Донъл сви рамене. Нили също гледаше неразбиращо.

— Не ни помага особено — каза Диксън.

— Аз знам тази песен — каза Ричър.

— Не я пей, моля те — каза Нили.

— Добре, но какво означава? — попита О’Донъл.

— Означава, че в „Нова ера“ произвеждат оръжие, което се нарича „Малко крило“.

— Очевидно. Но това не ни помага с нищо, защото не знаем какво е „Малко крило“.

— Звучи като безпилотен самолет или нещо подобно.

— Никой ли не е чувал за него? — попита Диксън.

О’Донъл поклати глава.

— И аз не съм — каза Нили.

— Значи наистина е свръхсекретно — заключи Диксън. — Никой не говори за него нито във Вашингтон, нито на Уолстрийт, нито в Пентагона.

Ричър се опита да отвори кутийката на диска, но установи, че е залепена с етикет по цялата дължина. Изчопли го с нокти и етикетът се накъса на многобройни лепкави парченца.

— Нищо чудно, че звукозаписната индустрия е в криза — отбеляза. — Никак не е лесно да използваш продуктите им.

— Какво ще правим? — попита Диксън.

— Какво пишеше в имейла?

— Нали го прочете?

— А ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво пишеше в него?

— Да намеря шестото парче от втория албум на Хендрикс.

— И?

— И нищо друго.

— Не, освен това пишеше да се обадиш възможно най-скоро.

— Това е абсурдно — каза Нили. — Ако не иска да ми го каже в имейла, защо да ми казва по телефона?

— Не пише да се обадиш на него. В кодираните съобщения всяка дума има значение.

— Тогава на кого да се обадя?

— На някой друг. Той знае, че познаваш човек, който може да ти помогне.

— Кой би могъл да ми помогне? След като той не може?

— Имате ли общи познати? Може би във Вашингтон? Нали споменава името на града?

Нили отвори уста, за да каже „не“. Ричър видя как отрицанието се оформя на устните й. После тя се спря.

— Има една жена. Даяна Бонд. И двамата я познаваме. Тя е в екипа на един човек от Капитолия, който работи в Комисията по отбрана към Камарата на представителите.

— Ето на. Как се казва този човек?

Нили отговори с едно име, което всички знаеха, но не им беше приятно да чуват.

— Имаш приятелка, която работи за този негодник?

— Не ми е точно приятелка.

— Надявам се.

— Всеки има нужда от работа, Ричър. Освен теб очевидно.

— Както и да е, нейният шеф подписва чековете, така че му докладват за всичко. Знае какво е „Малко крило“. Значи и тя знае.

— Освен ако не е секретно.

— Този тип не може и името си да напише, ако някой не му диктува. Сигурен съм, че ако той знае, значи и тя знае.

— Тя няма да ми каже нищо.

— Напротив. Ще играеш твърдо. Ще й се обадиш и ще й кажеш, че навън се говори за „Малко крило“ и ако не ти разкаже всичко, което знае, ще се обадиш във вестниците и ще кажеш, че информацията е изтекла от кабинета на нейния шеф.

— Това е мръсен номер.

— Това е политика. Не вярвам да не е чувала нищо, щом работи за този тип.

— Налага ли се? Има ли връзка с нашата работа?

— Колкото повече знаем, толкова по-добре.

— Не искам да я намесвам.

— Но твоят човек от Пентагона явно иска — обади се О’Донъл.

— Просто Ричър така предполага.

— Не, не е само това. Спомни си съобщението. Пишеше, че шестото парче било „динамично блестящо“. Доста странна фраза. Можеше просто да напише, че е страхотно. Или блестящо. Или дори динамично. Но той е написал „динамично блестящо“ — две думи, които започват с „д“ и „б“. Като инициалите на Даяна Бонд.