Лош късмет и неприятности

40

Мони се появи след трийсет минути. Влезе във фоайето на хотела — все така уморен, понесъл очуканото си кожено куфарче. Седна и попита:

— Кой е този Адриън Маунт?

Ричър вдигна поглед. „Азари Махмуд“, „Адриън Маунт“, „Алън Мейсън“, „Андрю Макбрайд“ и „Алтъни Матюс“. Сириецът и четирите му псевдонима. Не бяха казвали на Мони, че знаят за него.

— Нямам представа — отвърна той.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Мони подпря куфарчето си на коленете, отвори го и извади лист хартия. Беше неясен, размазан отпечатък. Като фотокопие, пуснато по факса, или като факс, пуснат на копирна машина. Най-отгоре пишеше „Министерство на вътрешната сигурност“. Но не беше официален документ. Приличаше по-скоро на разпечатка на компютърен файл. Беше резервация, направена от Адриън Маунт за полет на Бритиш Еъруейс от Лондон до Ню Йорк, потвърдена преди две седмици, за полет преди три дни. В първа класа, еднопосочен билет, от летище „Хийтроу“ до Джей Еф Кей, място 2К в последния полет за деня — скъп билет, платен с валидна кредитна карта. Резервацията беше направена през английския сайт на Бритиш Еъруейс, но нямаше как да знаят в коя точка на света някой е цъкнал с мишката.

— По пощата ли е пристигнало? — попита Ричър.

— Запазено е в паметта на факса — обясни Мони. — Получило се е преди две седмици. Хартията в машината била свършила. Но ние знаем, че Санчес и Ороско не са били там преди две седмици. Значи е отговор на запитване, което са направили поне една седмица по-рано. Смятаме, че са пуснали списък с имена за неофициално издирване.

— Списък с имена?

— Открихме нещо, което според нас е оригиналното запитване. Пускали са си бележки по пощата, точно както Франц. Четири имена.

Мони извади втори лист от куфарчето си. Беше фотокопие на бял лист хартия, изпъстрен с нечетливия почерк на Мануел Ороско. „Адриън Маунт, Алън Мейсън, Андрю Макбрайд, Алтъни Матюс, да се провери чрез МВС за датата на пристигане.“ Думите бяха надраскани по целия лист, очевидно набързо — не че Ороско се стараеше да пише четливо.

Четири имена. А не пет. Истинското име на Азари Махмуд не фигурираше в списъка. Ороско е знаел, предположи Ричър, че който е да е този Махмуд, със сигурност ще пътува под псевдоним. Нямаше смисъл човек да има псевдоними, ако не ги използва.

— „МВС“ — продължи Мони. — Министерство на вътрешната сигурност. Нали знаете колко е трудно за един цивилен да получи съдействие от Министерството? Сигурно много хора там са били задължени на вашия Ороско. Или той е похарчил адски много пари за подкупи. Искам да знам защо.

— Може би е хазартен бизнес.

— Може би. Макар че охранителите от Лас Вегас не се тревожат особено, когато лошите пристигат в Ню Йорк, тъй като те вероятно се отправят към казината в Атлантик Сити и престават да бъдат техен проблем.

— Може би обменят информация. Може би имат някаква мрежа. Може би лошите удрят първо Джърси, а после Вегас.

— Може би — повтори Мони.

— А този Адриън Маунт пристигнал ли е изобщо в Ню Йорк?

Мони кимна.

— Според компютъра е влязъл в САЩ през четвърти терминал. Седми вече е бил затворен. Полетът закъснял.

— И после?

— После се настанил в хотел на Мадисън Авеню.

— И после?

— После изчезнал. Без следа.

— Но?

— Започват да играят следващите имена от списъка. Алън Мейсън лети за Денвър, щата Колорадо. Настанява се в хотел в центъра.

— И после?

— Все още не знаем. В момента проверяваме.

— Но смятате, че всичките са един и същ човек?

— Очевидно. Веднага се познава по инициалите.

— Ако беше така, аз щях да съм председателят на Върховния съд на САЩ — отбеляза Ричър. — Имаме едни и същи инициали.

— Ти горе-долу така се държиш.

— И кой е този тип? — попита Ричър.

— Нямам представа. Служителят от имиграционните не си го спомня. Хората, които работят на четвърти терминал, виждат по хиляда лица на ден. Не могат да помнят всичките. Служителите от хотела в Ню Йорк също не го помнят. Все още не сме говорили с Денвър. Но сигурно и те няма да го помнят.

— Не са ли го снимали, когато е влизал в страната?

— Опитваме се да получим снимката.

Ричър отново погледна първия факс. Информацията от МВС за самолетната резервация.

— Англичанин — установи.

— Не е задължително — отбеляза Мони. — Но със сигурност е имал поне един британски паспорт.

— И как ще действате сега?

— Ще пуснем наш собствен списък за проверка. Рано или късно Андрю Макбрайд или Антъни Матюс ще се покаже някъде. Тогава поне ще знаем накъде отива.

— А какво искате от нас?

— Чували ли сте тези имена?

— Не.

— Нямате приятели с инициали „А“ и „М“?

— Не се сещам.

— А врагове?

— Не мисля.

— А дали Ороско е познавал човек с такива инициали?

— Не знам. Не съм говорил с Ороско от десет години.

— Аз сбърках — каза Мони. — За въжето на ръцете и краката. Накарах да го проверят. Все пак не е толкова обикновено. Изплетено е от сезал, произведен на полуостров Индостан.

— Откъде може да се намери?

— Не се продава никъде в САЩ. Може да се вземе единствено от стоки, внесени оттам.

— Например?

— Килими, платове и други подобни.

— Благодаря за информацията.

— Няма проблеми. Съжалявам за вашия приятел.

Когато Мони си тръгна, те се качиха в стаята на Диксън. Нямаше наложителна причина. Все още бяха в задънена улица. Но все трябваше да се съберат някъде. О’Донъл почисти кръвта от острието на ножа си и с обичайната си методичност провери пистолетите, с които се бяха сдобили. Бяха произведени от компанията Ей Ем Ти недалеч оттам — в Ъруиндейл, щата Калифорния. Бяха заредени с патрони калибър 45. Пистолетите бяха в добро състояние — почистени, смазани и отлично функциониращи, от което следваше, че са откраднати наскоро. Наркодилърите рядко се отнасят внимателно с оръжията си. Единственият им недостатък беше фактът, че бяха произведени по дизайн, създаден през 1911 г. В пълнителя се събираха само седем патрона, което в онези години на револвери с шест патрона в барабана сигурно е било предостатъчно, но в съвременния свят на пълнители с петнайсет и повече патрони не беше най-доброто.

— Боклуци — обобщи Нили.

— По-добре, отколкото да мятаме камъни — отвърна О’Донъл.

— Много са големи за ръката ми — обади се Диксън. — Лично аз харесвам „Глок 19“.

— Аз харесвам всичко, което работи — отвърна Ричър.

— В глока се събират седемнайсет патрона.

— Трябва само един куршум на глава. А никога не ми се е случвало да водя престрелка със седемнайсет души наведнъж.

— За всяко нещо има първи път.

Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който се представяше с името Андрю Макбрайд, пътуваше с подземния влак на летището в Денвър. Имаше много време, така че той просто седеше във вагона, докато влакът се движеше между основната сграда на летището и изход C — последната спирка. Наслаждаваше се на музиката. Чувстваше се спокоен и свободен. Вече почти не носеше багаж. Беше се отървал от тежкия куфар. Сега имаше само една лека чанта и куфарче. В куфарчето, между страниците на една книга с твърди корици, беше товарителницата. Ключът от катинара беше в един надежден вътрешен джоб с цип.

Човекът в синия костюм и в синия крайслер набра един номер на мобилния си телефон.

— Върнаха се в хотела — съобщи. — И четиримата.

— Дали се приближават до нас? — попита го шефът му.

— Няма как да разбера.

— А как го чувстваш?

— Мисля, че се приближават.

— Значи е време да ги отстраним. Ела тук. Ще действаме след няколко часа.