Лош късмет и неприятности

47

Когато влязоха в хотела, Райт забърза към тях и ги отведе в същия тих ъгъл на фоайето, където бяха говорили преди.

— В нито един хотел в Лас Вегас няма Азари Махмуд — започна той. — Това е сигурно. Както е сигурно, че няма и Андрю Макбрайд и Антъни Матюс.

Ричър кимна.

— Благодаря за проверката.

— Освен това се обадих да предупредя някои от колегите. По-добре да се изложа, отколкото да не мога да спя от тревога. И знаете ли какво открих? Че говорите глупости. Няма начин този град да е загубил шейсет и пет милиона през последните четири месеца. Такива неща не се случват.

— Сигурен ли си?

Райт кимна.

— Пуснахме извънредна проверка на оборота. Никъде не липсват толкова много пари. Само обичайните дребни несъответствия. Нищо друго. Ще ви изпратя сметката си за успокоителни. Тази вечер превиших дозата.

Четиримата намериха бар встрани от фоайето, купиха си бира и седнаха пред четири свободни ротативки. Машината пред Ричър не спираше да симулира спечелване на големия джакпот, сякаш сама се рекламираше. Четирите колела спираха на четирите черешки и ротативката се покриваше с мигащи светлини. Имаше четири колела с по осем символа всяко. Шансът да се паднат четири черешки беше астрономически малък, дори без дискретната намеса на микропроцесора. Ричър се опита да изчисли колко монети по двайсет и пет цента трябва да пусне един играч, ако иска да бъде сигурен, че ще спечели. Но не знаеше точното тегло на монета от двайсет и пет цента. Очевидно беше няколко грама, но общата маса щеше да се натрупа бързо. В крайна сметка щеше да има и увреждане на сухожилия, разтягане на мускули и други професионални травми. Той се зачуди дали собствениците на казина притежават акции в частни ортопедични клиники. Нищо чудно.

Диксън заговори първа:

— Райт вече прецени, че ако е измама, трябва да е в огромен мащаб. Нали веднага ни го каза. Трябва да са замесени крупиета, управители на смяна, охранители, камери, записи, касиери. Не е чак толкова трудно да си представиш, че в организация от такъв мащаб могат да се манипулират оборотите. Може да са инсталирали програма, която да кара всичко да изглежда нормално, докато не изчезнат. Ако бях аз, точно така щях да постъпя.

— И кога ще се разбере? — попита Ричър.

— Когато направят годишния финансов отчет. Към този момент парите или са там, или ги няма.

— А как са разбрали Санчес и Ороско, преди да дойде този момент?

— Може би са хванали нещо по-надолу във веригата и са направили екстраполация.

— Кой е в началото на веригата?

— Важни клечки.

— Като самия Райт?

— Не е изключено — отвърна Диксън.

— Половин час след като говорихме с него, някой се опита да ни застреля в гръб — изтъкна О’Донъл.

— Трябва да намерим приятелката на Санчес — каза Нили. — Преди някой да ни изпревари.

— Не можем — отвърна Ричър. — Нито един бар няма да даде адреса на момиче на напълно непознати хора.

— Можем да им кажем, че тя е в опасност.

— Сякаш не са го чували и преди.

— Значи по друг начин — каза Диксън. — Чрез Ю Пи Ес.

— Не знаем фамилията й.

— Тогава какво ще правим?

— Ще стиснем зъби и ще чакаме до утре.

— Дали да не сменим хотела? В случай, че Райт е от лошите.

— Няма смисъл. Той сигурно има приятели в целия град. Просто си заключете вратите.

Когато се прибра в стаята си, Ричър последва собствения си съвет. Сложи и резето, и веригата. Не представляваха сериозна защита срещу нападател, който е твърдо решен да влезе, но поне щяха да му спечелят секунда-две, а на Ричър обикновено не му трябваше повече.

Той сложи пистолета в чекмеджето на нощното шкафче. Подреди дрехите си под матрака, за да се изгладят, и си взе дълъг горещ душ. После се замисли за Карла Диксън.

Тя беше сама.

Може би не искаше да остава сама.

Може би нямаше да има нищо против да са заедно, за по-безопасно.

Той се уви с една хавлия и отиде до телефона. Но преди да вдигне слушалката, на вратата се почука. Той смени посоката. Не погледна през шпионката. Не обичаше да поставя окото си в незащитена позиция. За евентуалния нападател, застанал в коридора, нямаше нищо по-лесно от това да изчака шпионката да се затъмни и после да стреля право в нея с едрокалибрен пистолет. Щеше да стане голяма каша. Куршумът плюс отломките от стъкло и стомана от шпионката щяха да минат право през окото и мозъка и да изхвърчат от задната страна на черепа му. Според Ричър шпионките бяха доста тъпо изобретение.

Той откачи веригата и свали резето. После отвори.

Карла Диксън.

Напълно облечена. Вероятно нямаше друг начин да мине по коридора и да се качи в асансьора. Беше с черния си костюм, без риза.

— Може ли да вляза? — попита тя.

— Точно се канех да ти се обадя — отвърна Ричър.

— Да, бе.

— Честно, отивах към телефона.

— Защо?

— Самотен съм.

— Ти — самотен?

— Аз — със сигурност. Надявах се и ти да изпитваш същото.

— Значи може да вляза?

Ричър отвори вратата по-широко. Тя влезе. След минута Ричър откри, че ризата не беше единственото, което Диксън не носеше под костюма си.

В девет и половина сутринта Нили позвъни по телефона.

— Диксън не е в стаята си — каза тя.

— Може би спортува — отвърна Ричър. — Джогинг или нещо подобно.

Диксън се усмихна и се размърда до него, топла и отпусната.

— Диксън не спортува — заяви Нили.

— Може би се къпе.

— Звънях два пъти.

— Спокойно. Аз ще й позвъня. Нека да закусим след половин час долу.

Той затвори, подаде телефона на Диксън и й каза да преброи до шейсет, да се обади на Нили и да й каже, че току-що е излязла от ваната.

Трийсет минути по-късно четиримата вече закусваха в ресторанта на първия етаж, огласявай от ротативките. А един час по-късно вече бяха на централния булевард и отново крачеха към бара с огнището.