Лош късмет и неприятности

60

Ричър знаеше от опит, че най-добрият начин да се сдобиеш с оръжие, което не подлежи на проследяване, е да намериш някой, който го е откраднал, и ти на свой ред да го откраднеш. Или да намериш притежател на незаконен пистолет. По този начин нямаше да има последствия. Понякога възникваха дребни затруднения както например с момчетата зад Музея на восъчните фигури, но те се преодоляваха безболезнено.

Но да се сдобие с четири точно определени пистолета беше сложна задача. Винаги е по-трудно да въоръжиш група, отколкото отделни лица. Изискването за вида амуниции, както и за състоянието и амортизацията на оръжието допълнително усложняваше нещата. Докато пиеше първото си кафе за деня, Ричър направи някои изчисления. Патроните тип „парабелум“, калибър 9 мм, със сигурност бяха най-популярните за пистолети, но на улицата все още се срещаха и патрони с калибър 380, 45, 22, 357 и дори 40, в най-различни разновидности. Значи шансът при произволен обир да попаднат на пистолет, който стреля с деветмилиметрови патрони, беше, грубо казано, едно към четири. Като добавим и това, че вероятността да попаднат на що-годе добре поддържано оръжие беше едно към три, трябваше да организират общо четирийсет отделни обира, за да си осигурят всички пистолети, от които имаха нужда. Това щеше да отнеме цял ден.

Следващата идея на Ричър беше да открие някой корумпиран шеф на снабдяването във военно поделение. Форт Ъруин не беше далеч. Още по-добре беше да намери корумпиран шеф на снабдяването в морската пехота. Кемп Пендълтън беше по-далеч от Форт Ъруин, но пътят дотам беше по-удобен. А и сред морските пехотинци се ширеше мнението, че 9-милиметровата берета е ненадеждно оръжие. Началниците на военните складове бяха склонни да ги бракуват. Някои от така бракуваните бройки всъщност бяха напълно годни оръжия. Именно те се изнасяха през задния вход на поделението по сто долара парчето. Схемата работеше по същия начин като тази в „Нова ера“. Но щяха да им трябват няколко дни, за да я организират. Може би дори седмици. Трябваше да спечелят доверието на продавача. А това не беше лесно. Преди години Ричър беше изпълнявал такива задачи, докато действаше под прикритие. Беше сериозна работа, а резултатът не си заслужаваше усилията.

Карла Диксън смяташе, че има по-добра идея. Обсъдиха я на закуска. Тя очевидно също не приемаше варианта да отидат в някой магазин и да купят пистолетите по законния начин. Нито тя, нито Ричър знаеха какви са изискванията в щата Калифорния, но и двамата предполагаха, че ще включват регистрация, документи за самоличност, а може би и някакъв период за одобрение. Така че Диксън предложи да излязат от Лос Анджелис и да отидат в съседен окръг, където има повече републиканци, например на юг, в Ориндж Каунти. След това трябваше да намерят заложна къща и да използват щедри суми от парите на Нили, за да заобиколят по-леките ограничения при съседите. Според нея по-голямото уважение към Втората поправка на Конституцията на САЩ, съчетано с по-големите печалби при евентуалната сделка, щеше да свърши работа. Освен това тя предполагаше, че там ще има по-голям избор и ще могат да си набавят точно такива пистолети, каквито искаха.

Ричър не беше съвсем сигурен доколко надежден е този план, но въпреки това се съгласи. Предложи на Диксън вместо джинсите да облече черния костюм и да отидат с тъмносиния крайслер, а не с някоя от раздрънканите хонди. Така тя щеше да има вид на сериозна жена от средната класа и щяха да предизвикат по-малко подозрения. Диксън можеше да купи пистолетите един по един, а Ричър щеше да играе ролята на консултант.

Може би неин съсед с опит в оръжията, придобит в миналото.

— Останалите също са стигнали дотук, нали? — попита Диксън.

— Даже по-далеч — отвърна Ричър.

Тя кимна.

— Знаели са всичко, което знаем ние. Кой, какво, къде, защо и как. Но все пак нещо ги е провалило. Какво?

— Не знам — отвърна Ричър.

От няколко дни и той си задаваше същия въпрос.

Потеглиха за Ориндж Каунти веднага след закуска. Не знаеха кога отварят заложните къщи, но предполагаха, че сутрин ще бъде по-спокойно. Караше Ричър — първо по магистрала 101, а после по 5-а, по същия маршрут, по който джипиесът в колата на О’Донъл ги беше завел до къщата на Суон. Но този път останаха на магистралата по-дълго и излязоха от източния край на града. Диксън искаше първо да пробва в Тъстин. Беше чувала за него и лоши, и хубави неща — зависеше от гледната точка.

— Какво ще правиш, когато всичко свърши? — попита тя.

— Зависи дали ще съм жив.

— Да не би да имаш опасения?

— Както каза Нили, вече не сме такива, каквито бяхме преди. Останалите със сигурност не са били в добра форма.

— Мисля, че ще се справим.

— Надявам се.

— Искаш ли след това да наминеш към Ню Йорк?

— Бих искал.

— Но?

— Не правя планове, Карла.

— Защо?

— Вече водих този разговор с Дейв.

— Хората правят планове.

— Знам. Хората като Калвин Франц, Хорхе Санчес и Мануел Ороско. И Тони Суон. Той например беше планирал да дава на кучето си по четвъртинка аспирин дневно през следващите петдесет и четири седмици и половина.

Започнаха да претърсват улиците, които вървяха успоредно на магистралата. Магазините, бензиностанциите и банките с гишета за обслужване на автомобили изглеждаха пусти и сънливи под утринното слънце. В магазините за матраци, солариумите и складовете за преоценени мебели изобщо нямаше клиенти.

— На кого му е притрябвал солариум в Калифорния? — измърмори Диксън.

Намериха първата заложна къща до една книжарница в търговски център. Тя беше затворена. На прозорците бяха спуснати метални щори. И вътре изобщо не продаваха стоката, която търсеха. Витрините бяха пълни със старо сребро, бижута, чинии, фруктиери, пръстени за салфетки, игли за вратовръзки, часовници на верижка и рамки за картини. Не се виждаше нито един глок. Нито зигзауер, берета или Н&К.

Продължиха нататък.

След две пресечки на изток покрай магистралата намериха това, което им трябваше. Беше отворено. Витрините бяха пълни с електрически китари, с мъжки деветкаратови златни пръстени с малки диаманти и с евтини часовници.

И оръжия.

Не бяха на самата витрина, но ясно се виждаха под стъклото на дългия щанд, зад който стоеше продавачът. Имаше към петдесет пистолета, револвери и автоматични оръжия, черни и никелирани, с каучукови и дървени ръкохватки, подредени в стройна редица. Магазинът беше точно такъв, какъвто им трябваше.

Но не и собственикът.

Беше очевидно честен човек, който спазва законите. Бял, на трийсет и няколко, възпълен, с добри гени, провалени от преяждане. На стената зад главата му беше окачено разрешително за търговия с оръжие. Изрецитира им ограниченията с тон на свещеник по време на служба. Първо, купувачът трябваше да представи разрешително за притежаване на оръжие. След това трябваше да се направят три проверки — първата трябваше да установи, че Диксън не се опитва да купи повече от едно оръжие в рамките на трийсет дни; втората да провери името й в досиетата на щатската полиция, за да установи дали не е криминално проявена; и третата — да направи същото, но на федерално равнище чрез националната информационна система на полицията.

После Диксън трябваше да изчака още десет дни, преди да си прибере покупката — мярка, която целеше да ограничи престъпленията, извършвани в състояние на афект.

Диксън отвори чантата си, за да може човекът добре да огледа пачката, която носеше вътре. Но той не се впечатли. Просто хвърли един поглед вътре и извърна глава.

Ричър и Диксън излязоха мълчаливо.

На трийсет мили северозападно от тях Азари Махмуд стоеше на слънце, потеше се и наблюдаваше как съдържанието на контейнера се прехвърля в каросерията на товарния камион. Кашоните бяха по-малки, отколкото си ги представяше. Сигурно нямаше смисъл да са по-големи — все пак устройствата в тях бяха с размерите на цигарена кутия. Беше глупаво да ги записват като устройства за домашно кино. Освен ако не можеха да ги представят за преносими DVD плейъри. От онези, които хората си носят в самолетите. Или може би МР3 плейъри — от малките, с белите проводници и миниатюрните слушалки. Това щеше да изглежда по-достоверно.

Той се усмихна.

Ричър продължи на изток между рекламните билбордове, търсейки най-евтината част на града. Беше сигурен, че веригите магазини продължават от Бевърли Хилс чак до Малибу, но в северната част всичко беше по-дискретно. Щом наближи първите магазини за автомобилни гуми, в които четири радиални гуми се предлагаха за по-малко от сто долара, той започна да се оглежда по-внимателно. И почти веднага беше възнаграден. Забеляза една заложна къща, а Диксън в същия момент видя друга вляво. Магазинът на Диксън изглеждаше по-голям, така че те продължиха до светофара, за да направят обратен завой, и по пътя дотам видяха още три.

— Голям избор — отбеляза Ричър. — Можем да си позволим да експериментираме.

— С какво? — попита Диксън.

— С прекия подход. Но ти ще трябва да останеш в колата. Прекалено много приличаш на ченге.

— Ти ми каза да се облека така — възрази тя.

— Да, но планът се промени.

Ричър паркира крайслера така, че да не се вижда от магазина. След това извади пачката на Нили от чантата на Диксън и я натъпка в джоба си. После отиде до магазина, за да го разгледа. Беше доста голям за заложна къща — Ричър по-скоро очакваше да попадне в някое прашно единично помещение. Тази заложна къща беше просторна като магазин за килими. Витрините бяха натъпкани с електроника, фотоапарати, музикални инструменти и бижута. И оръжия. Имаше десетина спортни пушки, наредени хоризонтално зад гора от изправени грифове на китари. Бяха добро оръжие, макар че Ричър не ги смяташе за спортна екипировка. Не беше честно да се убиват елени от сто метра с огнестрелно оръжие с високоскоростни куршуми. Смяташе, че по-спортсменско би било да си сложиш чифт рога и да отидеш да се биеш с животното. Така еленът поне щеше да има някакъв шанс. Всъщност може би щеше да има доста добър шанс. Ричър предполагаше, че точно това е причината ловците да се боят да опитат.

Той пристъпи до вратата на заложната къща и надникна вътре. И веднага се отказа. Беше прекалено голяма. Имаше много служители. Директният подход действаше само когато човек можеше да се изправи очи в очи с продавача. Ричър се върна в колата и каза:

— Сбърках. Трябва ни нещо различно.

— Отсреща — посочи Диксън.

Излязоха от паркинга, изминаха стотина метра на запад и направиха обратен завой на светофара. Върнаха се и спряха на напукания асфалт пред магазин за бира. До него имаше анонимна аптека, а до нея — друга заложна къща. Приличаше повече на заложните къщи, с които беше свикнал Ричър. Витрината беше отрупана с обичайните боклуци. Часовници, барабани, чинели и китари. А в сумрака по-навътре, зад витрина от стъкло, подсилено с телена мрежа, имаше цяла стена с пистолети. Може би триста парчета. Бяха окачени на пирони, на предпазителите на спусъка. Зад щанда стоеше продавачът — сам.

— Тук ми харесва — отбеляза Ричър.

Той влезе без Диксън. На пръв поглед продавачът много приличаше на първия, с когото се бяха срещнали. Бял, на трийсет и няколко, набит. Можеха да са братя. Но ако беше така, този тук щеше да бъде черната овца в семейството. Докато първият имаше румено лице и опъната кожа, този беше сивкаво блед, резултат от нездравословно хранене. По кожата му се виждаха размазани сини и червени татуировки — направени или в изправителното училище, или в затвора. Или във флота. Очите му бяха зачервени и шареха неспокойно наоколо.

Лесна работа, помисли си Ричър.

Той извади по-голямата част от пачката на Нили, разпери банкнотите като ветрило, събра ги отново и ги пусна на щанда отвисоко, така че да произведат приятен тъп звук. В достатъчно количество, използваните банкноти са по-тежки, отколкото си мислят повечето хора. Хартия, мастило, мръсотия. Собственикът успя да фокусира погледа си върху тях за известно време, после попита:

— Мога ли да ви помогна?

— И още как — отвърна Ричър. — В един магазин на същата улица току-що ми разясниха разпоредбите. Когато човек иска да си купи четири пистолета, явно трябва да мине през всякакви изпитания.

— Точно така — отвърна човекът и посочи с палец зад гърба си.

На стената зад него имаше същото разрешително в рамка, каквото бяха видели и в първия магазин.

— Няма ли как да се прескочат разпоредбите? — попита Ричър. — Или да се заобиколят?

— Не — отвърна онзи. — Разпоредбите са си разпоредби.

После се усмихна, сякаш беше казал нещо изключително умно. За миг Ричър си помисли да го хване за врата и с главата му да строши стъклото на витрината. След това мъжът отново сведе очи към парите и добави:

— Трябва да спазвам законите на щата Калифорния.

Но по тона и изражението му Ричър веднага разбра накъде бие.

— Ти адвокат ли си? — попита го мъжът.

— Приличам ли ти на адвокат? — попита в отговор Ричър.

— Веднъж говорих с един адвокат.

Сигурно е било повече от веднъж, помисли си Ричър. Най-често в заключени стаи, където масата и столовете са занитени за пода.

— В законите има вратичка — продължи човекът.

Трябваха му два опита, за да каже последната дума.

Имаше проблем с изговора на две съгласни една след друга.

— Честно? — попита Ричър.

— Нито аз, нито ти, нито някой друг може да продаде пистолет, без да спази всички формалности.

— Но?

— Но аз, ти и всеки друг може да го даде назаем. Временно, за по-малко от трийсет дни.

— Честно? — повтори Ричър.

— Пише го в законите.

— Интересно.

— Например някой може да го даде на роднина — продължи продавачът. — Съпруг на съпруга, баща на дъщеря и прочие.

— Има логика.

— Или пък например ако сме приятели — добави продавачът. — Всеки може да даде пистолет на приятеля си, но само до трийсет дни.

— Ние приятели ли сме? — попита Ричър.

— Може да станем — отвърна човекът.

— Какво например правят приятелите един за друг?

— Дават си разни неща назаем — обясни продавачът. — Например единият дава на другия назаем пистолет, а другият му дава назаем малко пари.

— Но само временно — предположи Ричър. — В рамките на трийсет дни.

— Понякога заемите не се връщат. Понякога просто се налага да ги забравиш. Има такъв риск. Хората се местят да живеят на друго място или се скарват и вече не са приятели. С приятелите човек никога не знае.

Ричър остави парите на щанда и пристъпи към витрината от стъкло, подсилено с телена мрежа. Вътре имаше както боклуци, така и хубави неща. Револверите и автоматичните пистолети бяха почти равен брой. Около две трети от автоматичните пистолети бяха от евтини марки, останалите бяха добри. От добрите марки около една четвърт стреляха с 9-милиметрови куршуми.

Значи имаше избор от общо тринайсет що-годе сносни пистолета. От общо триста. Четири цяло и три десети процента. По-лошо от изчисленията му на закуска.

Седем от сносните пистолети бяха марка „Глок“. Явно преди са били на мода, но вече не. Единият беше модел 19. Останалите шест — 17. Доколкото можеше да се види през стъклото, бяха в добро до отлично състояние.

— Да кажем, че ми дадеш назаем четири пистолета „Глок“ — каза Ричър.

— Да кажем, че не се получи — отвърна мъжът.

Ричър се обърна. Парите бяха изчезнали от щанда. Ричър беше очаквал нещо подобно. Но в ръката на продавача имаше револвер. Виж, подобно нещо не беше очаквал.

Ние сме стари, бавни и ръждясали — беше казала Нили. Намираме се на светлинни години от предишната си форма.

И още как, помисли си Ричър.

Револверът на мъжа беше колт пайтън. От синкава хромирана стомана, с орехова ръкохватка, магнум 357, с 20-сантиметрова цев. Не беше най-големият в света, но беше някъде на първите места. Със сигурност не беше най-малкият. Освен това беше и един от най-точните.

— Това не е много приятелско — отбеляза Ричър.

— Ами ние не сме приятели — заяви мъжът.

— Освен това е малко тъпо — продължи Ричър. — Успя да ми развалиш настроението.

— Лоша работа. Дръж си ръцете така, че да ги виждам.

Ричър се поколеба, после вдигна ръцете си с дланите навън, с разтворени пръсти — успокояващ жест. Продавачът продължи:

— Внимавай вратата да не те удари по задника, докато излизаш.

Магазинът беше тесен. Ричър беше в самото дъно. Продавачът беше зад щанда, на една трета от разстоянието до вратата. Пътеката беше тясна. Слънцето ярко светеше през прозореца.

— Напусни сградата, Елвис — каза продавачът.

Ричър остана неподвижен още малко. Заслуша се. Хвърли поглед наляво, надясно и зад себе си. В левия ъгъл, в дъното, имаше врата. Сигурно тоалетна. Не приличаше на офис. Зад щанда бяха натрупани документи. Никой не трупа документи зад щанда, ако си има отделно помещение. Значи мъжът беше сам. Нямаше партньор, нямаше подкрепление.

Нямаше да има повече изненади.

Ричър успя да си наложи изражение, което беше виждал в Лас Вегас. Тъжният играч, който е загубил. Струваше си да опитам, говореше изражението му, все пак, който не играе, не печели. След това пристъпи напред, без да сваля ръцете си. Една крачка. Две. Три. Четвъртата крачка го изравни с мъжа. Между тях беше само щандът. Ричър беше с лице към вратата. Продавачът беше под прав ъгъл вляво от него. Щандът беше широк около 75 сантиметра.

Лявата ръка на Ричър отскочи встрани.

Смята се, че обсегът на боксьора Мохамед Али е бил около 100 сантиметра, а скоростта на ръцете му веднъж е била измерена и се е оказала 80 мили в час. Ричър не беше като Мохамед Али. Не можеше да се мери с него. Особено откъм по-слабата си лява страна. Лявата му ръка се движеше максимум с 60 мили в час. Само толкова. Но 60 мили в час означава същото като миля в минута, или 25 метра в секунда. А това означаваше, че на лявата ръка на Ричър й трябваха по-малко от трийсет хилядни от секундата, за да стигне от другата страна на щанда. А по средата на това разстояние тя вече беше свита в юмрук.

А трийсет хилядни бяха твърде малко време за продавача, за да натисне спусъка. Всички револвери имат доста сложна механика, а точно този модел колт е по-тежък от повечето револвери. Рискът от случайно произведен изстрел при него е доста малък. Показалецът на мъжа дори не помръдна. Юмрукът на Ричър се заби в лицето му още преди мозъкът му да регистрира движението. Ричър беше много по-бавен от Мохамед Али, но ръцете му бяха много по-дълги. А това означаваше, че главата на продавача продължи да се ускорява още цели четирийсет сантиметра, преди ръката на Ричър да се изпъне докрай. И продължи да се ускорява. Точно до момента, в който се блъсна в стената отзад и натроши на парчета стъклото, което покриваше разрешителното му за продажба на оръжие.

В този момент продавачът бавно се свлече на пода.

Ричър беше прескочил щанда миг преди това. Той изрита колта встрани и използва петата си, за да счупи пръстите на противника си. И на двете ръце. Видя се принуден да го направи, с толкова много оръжия наоколо, а и беше много по-бързо от връзване на ръцете. След това Ричър взе парите на Нили от джоба на продавача и намери ключовете му. Прескочи щанда обратно, отиде в дъното на магазина и отключи витрината на задната стена. Извади и седемте пистолета глок, взе един куфар и ги натъпка в него. После избърса отпечатъците си от ключовете и щанда и излезе навън.

Двамата спряха в един законен магазин за оръжие в Тъстин и купиха патрони. Много патрони. Изглежда, за тази стока нямаше ограничения. След това поеха обратно на север. Движението беше натоварено. Бяха стигнали близо до Анахайм, когато им се обади О’Донъл от източната част на Лос Анджелис.

— Тук нищо не се случва — каза той.

— Нищо?

— Абсолютно никакво движение. Не трябваше да се обаждаш от Лас Вегас. Голяма грешка. Изпаднали са в паника и са в положение на глуха защита.