Лош късмет и неприятности

46

Ричър помогна на Диксън да се изправи. Нили стана сама. О’Донъл обикаляше в кръг наоколо, като се опитваше да не стъпва в разширяващата се локва кръв, бликаща от крака на мъжа. Очевидно бедрената му артерия беше разкъсана. Здравото човешко сърце е доста мощна помпа, а специално неговата в момента изпомпваше кръвта му на улицата. Човек с неговото телосложение по принцип имаше около седем литра кръв. Повечето вече не бяха в тялото му.

— Мръдни се, Дейв — подвикна Ричър. — Остави го да кърви. Няма смисъл да си цапаш обувките.

— Кой е този? — попита Диксън.

— Може и никога да не разберем — отвърна Нили. — Лицето му не прилича на нищо.

Беше права. Керамичният бокс на О’Донъл беше свършил сериозна работа. Човекът изглеждаше така, сякаш са го нападнали с чукове и ножове едновременно. Ричър го заобиколи откъм главата, хвана го за яката и го издърпа назад. Локвата от кръв промени формата си. Ричър стъпи на чистия тротоар, приклекна и провери джобовете на нападателя.

В нито един от тях нямаше нищо.

Нито портфейл, нито документи за самоличност, нищо.

Само ключове за кола и дистанционно за аларма на обикновен ключодържател.

Мъжът беше пребледнял и вече посиняваше. Ричър притисна с пръст пулса на врата му и усети неравен, слаб ритъм. Кръвта, която изтичаше от бедрото му, беше започнала да се превръща в пяна. Значи в кръвоносната му система вече имаше много въздух. Когато кръвта излиза, на нейно място влиза въздух. Основен физически закон. Природата не търпи празно пространство.

— Отива си — отбеляза Ричър.

— Добра стрелба, Дейв — отбеляза Диксън.

— При това с лявата ръка — отвърна О’Донъл. — Надявам се, че забелязахте.

— Ти си десняк.

— Точно в момента паднах на дясната си ръка.

— Забележително — каза Ричър.

— Как го чу?

— Затворът. Както животните чуват хищниците в джунглата, когато настъпят суха съчка.

— Значи все пак има някаква полза да си по-близо до пещерния човек, отколкото сме ние.

— И още как.

— Кой прави така? Кой тръгва да атакува, без да е заредил патрон в цевта?

Ричър се изправи и отстъпи, за да огледа човека в целия му ръст.

— Мисля, че го познавам — каза.

— Как така? — попита Диксън. — И майка му няма да го познае.

— По костюма — обясни Ричър. — Мисля, че съм го виждал преди.

— Тук ли?

— Не знам. Някъде. Не помня.

— Помисли си.

— Аз никога не съм виждал този костюм — обади се О’Донъл.

— И аз — каза Нили.

— И аз — каза Диксън. — Но това при всички случаи е добър знак, нали така? Все пак никой не се опита да ни застреля, докато бяхме в Лос Анджелис. Значи се приближаваме до целта.

Ричър подхвърли на Нили пистолета и ключовете от колата на нападателя и отчупи част от оградата на строежа. Дръпна тялото на мъжа през дупката възможно най-бързо, за да остави по-малка следа от кръв. Нападателят продължаваше да кърви по малко. Ричър го повлече през строителната площадка, покрай високи купчини чакъл, докато не откри една широка канавка с дървен кофраж. Беше дълбока около два и петдесет. Дъното й беше посипано с чакъл. Дървеният кофраж беше поставен, защото щяха да наливат в канавката бетон за основа на сградата. Ричър изтърколи тялото в канавката. То падна с трясък на чакъла и замря, полуобърнато на една страна.

— Намерете лопати — нареди Ричър. — Трябва да го покрием с чакъл.

— Умря ли вече? — попита Диксън.

— На кого му пука?

— Трябва да го сложим по гръб — обади се О’Донъл. — Така ще ни трябва по-малко чакъл.

— Ти ли си доброволец? — попита Ричър.

— Аз съм с костюм. Освен това свърших по-трудната работа.

Ричър сви рамене и скочи в канавката. Ритна човека по гръб и го зарина донякъде в чакъла, който вече беше насипан по дъното. После изскочи обратно и О’Донъл му подаде лопата. Наложи се да направят десет курса до най-близката купчина, докато го заринат както трябва. Нили намери маркуч, свърза го с чешмата на строежа и отми кръвта от тротоара в канавката. После изчака останалите да тръгнат, последва ги на заден ход и използва маркуча, за да измие стъпките им от пясъка на строителната площадка. Ричър нагласи оградата както си беше. Завъртя се и огледа всичко. Беше добре, но не и идеално. Беше сигурен, че са оставили предостатъчно материал за анализ на всеки способен екип от криминалисти, но в краткосрочен план нямаше нищо, което да привлича вниманието. Имаха някакво предимство. Поне няколко часа. Може би повече. А може би щяха да налеят бетона още в началото на работния ден и човекът да се превърне в поредното безследно изчезнало лице. Ричър предполагаше, че това няма да е първият такъв случай в Лас Вегас.

Той бавно издиша.

— Добре — каза. — Сега вече можем да си починем.

Четиримата се изтупаха от праха и отново тръгнаха рамо до рамо по централния булевард, бавно и спокойно. Но все пак не успяха да си починат. Защото във фоайето на хотела ги чакаше Райт. Шефът на охраната. Като човек, работещ в Лас Вегас, нямаше да е много добър на покер. По лицето му ясно се четеше, че е ядосан.