Лош късмет и неприятности

43

Започнаха от рецепцията, където поискаха да се срещнат с дежурния по охраната. Служителят ги попита дали има някакъв проблем, а Ричър му отговори:

— Смятаме, че имаме общи приятели.

Наложи се да почакат дълго. Явно социалните контакти не бяха сред приоритетите на дежурния по охраната. Най-сетне към тях се приближи човек със среден ръст, италиански обувки и костюм за хиляда долара. Изглеждаше на около петдесет, в добра форма, самоуверен и спокоен, но бръчките около очите му показваха, че е работил поне двайсет години в друга, по-трудна професия. Той умело прикри нетърпението си, представи се и се ръкува с всички. Казваше се Райт. Предложи да си поговорят на някое по-тихо място. Ричър си помисли, че го прави инстинктивно. Рефлексите и обучението му подсказваха да отдалечи потенциалния източник на проблеми. На нищо не биваше да се позволи да забави паричния поток.

Намериха по-тихо кътче. Там, разбира се, нямаше столове. В нито едно казино в Лас Вегас нямаше да се намери удобно място за сядане, което да е отдалечено от хазарта. По същата причина светлината в хотелските стаи бе приглушена. Никой нямаше полза гостите да си лежат и да си четат. Всички застанаха в кръг и О’Донъл показа на Райт разрешителното си на частен детектив, издадено във Вашингтон, и някаква акредитация от полицейското управление в столицата. На свой ред Диксън показа собственото си разрешително и акредитация от полицейското управление в Ню Йорк. Нили имаше служебна карта от ФБР. Ричър нямаше какво да покаже. Просто опъна тениските си надолу, върху пистолета, издул джоба му.

Райт се обърна към Нили.

— Едно време и аз бях във ФБР.

— Познаваше ли Мануел Ороско и Хорхе Санчес? — попита Ричър.

— Дали съм ги познавал? — повтори Райт. — Или дали ги познавам?

— Минало време — отвърна Ричър. — Ороско със сигурност е мъртъв, а предполагаме същото и за Санчес.

— Приятели ли бяхте?

— Да, от армията.

— Много съжалявам.

— Ние също.

— Кога?

— Преди три-четири седмици.

— Как?

— Не знаем. Точно затова сме тук.

— Познавах ги — каза Райт. — И то доста добре. Всички в бизнеса ги познаваха.

— Работеше ли с тях?

— Не и тук. Не поръчваме охраната на външни фирми. Както и повечето големи хотели.

— Всичко се прави наместо?

Райт кимна.

— Агентите от ФБР и лейтенантите от полицията идват тук след пенсиониране. Кандидатстват най-добрите. Като се има предвид какви заплати предлагаме, кандидатите се редят на опашка. Всеки ден провеждам поне по две интервюта за работа — с хора, които са излезли в последния си отпуск, преди да се пенсионират.

— Тогава откъде познаваше Ороско и Санчес?

— Местата, с които работят те, са като тренировъчни лагери. Ако някой има нова идея, не я изпробва тук. Това би било лудост. Първо я усъвършенстват на друго място. Така че ние се отнасяме добре с хора като Ороско и Санчес, защото имаме нужда от предварителна информация. От време на време всички се събираме, обсъждаме, организираме конференции, вечери, срещаме се за по едно питие.

— Те имаха ли много работа? Ти имаш ли много работа?

— Предостатъчно.

— Чувал ли си за Азари Махмуд?

— Не. Кой е той?

— Не знаем. Но смятаме, че е пристигнал тук под псевдоним.

— Тук?

— В Лас Вегас. Можеш ли да провериш регистратурите на хотелите?

— Мога да проверя нашата, очевидно. И да се обадя по телефона на другите.

— Пробвай също с „Андрю Макбрайд“ и „Антъни Матюс“.

— Благодаря за съвета — отвърна Райт.

— Как разбирате дали някой играч на карти мами? — полюбопитства Диксън.

— Ако печели, значи мами — обясни Райт.

— Хората трябва да печелят.

— Печелят толкова, колкото им позволим. Ако започнат да печелят повече, значи мамят. Въпрос на статистика. Числата не лъжат. Важно е как го правят.

— Санчес е написал едно число на лист хартия — намеси се О’Донъл. — Шейсет и пет милиона долара. По-точно по сто хиляди в шейсет и пет отделни случая, в рамките на четири месеца.

— Е и?

— Би ли ти направило впечатление такова число?

— Впечатление за какво?

— За това, че някой мами.

— Колко прави това на година? Почти двеста милиона?

— Сто деветдесет и пет — каза Ричър.

— Не е изключено — отвърна Райт. — Опитваме се да поддържаме загубите под осем процента. Това е нещо като горна граница за целия бранш. Така че всъщност губим много повече от двеста милиона годишно. Но въпреки това двеста милиона наведнъж представлява огромна, почти невъзможна измама. В такъв случай горната граница от осем процента се обезсмисля. И аз наистина започвам да се тревожа.

— Те също са се разтревожили — каза Ричър. — Според нас са били убити точно заради това.

— Подобна измама изисква много голяма организация — каза Райт. — Шейсет и пет милиона за четири месеца? Трябвало е да наемат крупиета, да подкупят управители и шефове на охраната, да манипулират охранителните камери и да изтрият записите. Да запушат устата на касиерите. Ако е вярно, това е измама в огромен мащаб.

— Може би точно това е станало.

— Тогава защо не ме търсят ченгетата?

— Защото малко ги изпреварихме.

— Полицейското управление в Лас Вегас? Комисията по хазарта?

Ричър поклати глава.

— Нашите хора са убити зад границата на щата, в окръг Лос Анджелис. Двама от местните полицаи са поели случая.

— И вие сте ги изпреварили? Какво означава това?

Ричър не отговори. Райт също помълча за секунда.

После ги огледа един по един. Първо Нили, после Диксън, после О’Донъл и накрая Ричър.

— Чакай да позная — каза. — Не ми казвай. Приятели от армията? Вие сте военните следователи. Специалният отряд. Постоянно го споменаваха.

— В такъв случай разбираш какво целим — каза Ричър. — И ти работиш с хора.

— Ако откриете нещо, ще ми кажете ли?

— Да, ако заслужаваш — отвърна Ричър.

— Има едно момиче — каза Райт. — Работи в някаква ужасна дупка с огнище. Някакъв бар на мястото на „Ривиера“. Тя е близка със Санчес.

— Гадже?

— Не точно. Може би някога са били. Но са близки. Тя ще знае повече от мен.