Лош късмет и неприятности

15

Нили пъхна флаш паметта в един слот отстрани на лаптопа си. Ричър погледна екрана. В продължение на една секунда не се случи нищо, после се появи иконка. Приличаше на стилизирано изображение на самия предмет, който току-що беше пъхнала в компютъра. На етикетчето пишеше „без име“. Нили прокара показалец по тъчпада и чукна два пъти върху иконката.

Тя разцъфна в искане за парола, което запълни целия екран.

— По дяволите!

— Беше неизбежно — каза Ричър.

— Някакви идеи?

Едно време Ричър беше разбивал много компютърни пароли. Както винаги, важно беше да разсъждаваш точно като човека, който ги е измислил. Да се слееш с него. Истинските параноици използваха дълги сложни серии от малки букви, главни букви и цифри, които не означаваха абсолютно нищо дори за тях самите. Такива пароли бяха практически непробиваеми. Но Франц не беше параноик. Беше спокоен човек, който се отнасяше с уважение, но и с известна ирония към изискванията за сигурност. Освен това беше по-добър с думите, отколкото с цифрите. Имаше интереси и хобита. Неща, които обичаше и на които беше верен. И слонска памет.

Ричър започна да изрежда:

— Анджела, Чарли, Майлс Дейвис, „Доджърс“, Куфакс, Панама, Пфайфър, „ВПБ“, Бруклин, Хайди или Дженифър.

Нили записа всичките имена на нова страница в бележника си.

— Защо точно тези? — попита.

— За Анджела и Чарли е очевидно. Това е семейството му.

— Прекалено очевидно.

— Може би. А може би не. Майлс Дейвис беше любимият му изпълнител, „Доджърс“ бяха любимият му отбор, а Санди Куфакс — любимият му играч.

— Възможно е. А Панама?

— Изпратиха го в края на осемдесет и девета. Мисля, че там постигна най-голямо професионално удовлетворение. Сигурно често си спомня за този период.

— Пфайфър е Мишел Пфайфър, така ли?

— Любимата му актриса.

— Анджела малко прилича на нея, не мислиш ли?

— И още как.

— „Военнополева болница“ — „ВПБ“, любимият му филм — обясни Ричър.

— Преди повече от десет години, когато сте се видели за последен път — възрази Нили. — Оттогава се появиха доста други хубави филми.

— Паролите обикновено са свързани с ранни спомени.

— Да, но е късо. Повечето програми изискват поне шест символа за паролата. Не е задължително, но мисля, че можем да го приемем за правило.

— Добре, задраскай го.

— Бруклин?

— Там е роден.

— Не знаех.

— Повечето хора не знаят. Преместили са се на запад, когато е бил малък. Точно затова ми се струва добра парола.

— Хайди?

— Първото му сериозно гадже. Страшно секси. Тигрица в леглото. Беше луд по нея.

— Изобщо не знаех. Явно не съм била включвана в мъжките разговори.

— Така е — потвърди Ричър. — Както и Карла Диксън. Не искахме да издаваме емоциите си пред вас.

— Махам Хайди от списъка — обяви Нили. — Само пет букви, а освен това сърцето му вече е било заето от Анджела. Не би било правилно да използва за парола името на старо гадже, колкото и секси да е била. Задрасквам и Мишел Пфайфър, по същата причина. А коя е Дженифър? Второто му сериозно гадже? И тя ли е била тигрица?

— Кучето му — каза Ричър. — Кучето му, когато е бил малък. Черно, улична порода. Живяло осемнайсет години. Когато умряло, бил съсипан.

— Значи и това е възможност. Но така стават шест. А ние имаме само три опита.

— Имаме дванайсет опита — поправи я Ричър. — Четири плика, четири флаш памети. Ако започнем с най-стария, можем да си позволим да изгорим първите три. Информацията в тях бездруго е остаряла.

Нили нареди четирите флаш памети на хотелското бюро по реда на датите от пликовете.

— Откъде знаеш, че не си е сменял паролата всеки ден?

— Кой, Франц? — учуди се Ричър. — Майтапиш ли се? Хората като него си избират една дума, която е важна за тях, и никога не я сменят.

Нили пъхна най-старата памет в слота и изчака иконата да се появи на екрана. Щракна върху нея и премести курсора в празното поле за паролата.

— Да започваме — каза тя. — Искаш ли да ги подредим по вероятност?

— Първо имената на хората. После на местата. Според мен при него по-скоро така се подреждат.

— „Доджърс“ спада към първия вид, нали?

— Естествено. Бейзболът се играе от хора.

— Добре. Но нека да започнем с музиката.

Тя набра „Майлс Дейвис“ и натисна „Enter“. След кратка пауза на екрана отново се появи предишното съобщение, но под него в червено беше написано „Грешна парола“.

— Едно на нула — отбеляза тя. — Продължаваме със спорта.

Тя пробва с „Доджърс“.

Грешна парола.

— Две на нула — каза Нили и набра „Куфакс“.

Твърдият диск в лаптопа прищрака и екранът угасна.

— Какво стана? — попита Ричър.

— Компютърът изтри флаш паметта — обясни тя. — Не е Куфакс. Три на нула.

Тя измъкна първата флаш памет и я метна в кошчето, като описа дълга сребриста дъга във въздуха. После пъхна втората на нейно място. Първо набра „Дженифър“.

Грешна парола.

— Четири на нула — каза тя. — Не е кучето.

Опита с „Панама“.

Грешна парола.

— Пет на нула.

„Бруклин“.

Екранът угасна и твърдият диск изщрака.

— Не е старият квартал — заключи Нили. — Компютърът ти води с шест на нула, Ричър.

Втората флаш памет издрънча в кошчето и тя пъхна третата.

— Други идеи?

— Ти си на ред — отвърна Ричър. — Изглежда, съм загубил тренинг.

— Какво ще кажеш за военния му номер?

— Съмнявам се. Той работеше по-добре с думи, отколкото с цифри. Освен това, поне за мен, военният номер бе същият като номера на социалната осигуровка. И за него вероятно е така. Твърде очевидно е за парола.

— А ти какво би използвал за парола?

— Аз ли? Аз работя по-лесно с цифри. Всичките са на горния ред на клавиатурата, в една удобна редичка. Няма нужда да умееш да пишеш на клавиатура.

— Кое число би избрал?

— С шест цифри? Вероятно щях да напиша рождения си ден — месец, ден и година — и да използвам за парола най-близкото просто число до него.

Той помисли секунда и добави:

— Всъщност така щеше да възникне проблем, защото има две най-близки прости числа — едното е точно със седем по-голямо, а другото със седем по-малко. Така че сигурно щях да използвам квадратния корен на рождения си ден, закръглен до третата цифра след десетичната запетая. Като не броим самата десетична запетая, остават шест цифри, всичките различни.

— Абсурд — каза Нили. — Според мен можем да бъдем съвсем сигурни, че Франц не би използвал подобна парола. Вероятно никой друг човек на света не би го направил.

— Значи ще бъде добра парола.

— Каква е била първата му кола?

— Вероятно някаква бричка.

— Но мъжете обичат коли, нали така? Каква беше любимата му кола?

— Аз не обичам коли.

— Мисли като него, Ричър. Той обичаше ли коли?

— Казваше, че винаги е искал да има червен ягуар Екс Кей И.

— Струва ли си да пробваме?

Имаше интереси и хобита. Неща, които обичаше и на които беше верен.

— Може би — отвърна Ричър. — Със сигурност ще бъде нещо специално за него. Нещо като талисман, за което му е било приятно дори само да си спомня. Или някакъв кумир, или нещо, за което винаги е мечтал. Така че ягуар Екс Кей И може би има смисъл.

— Да го пробвам ли? Остават ни само шест опита.

— Със сигурност бих го пробвал, но ако ни оставаха шестстотин.

— Чакай малко — каза Нили. — Помниш ли какво ни каза Анджела? Как постоянно повтарял, че военните следователи са недосегаеми?

— Това е адски дълго за парола.

— Можем да го разбием на части. „Военни следователи“ или „недосегаеми“.

Слонска памет.

Ричър кимна.

— Общо взето, ние си живяхме доста добре, нали? Значи сигурно му е било приятно да си спомня старите времена. Особено тук, в Кълвър Сити, където не се случва нищо интересно. Хората се наслаждават на носталгията, нали? Като в онази песен — „Каквито бяхме“.

— Имаше и филм с това заглавие.

— Виждаш ли? — каза Ричър. — Значи е популярна емоция.

— Кое да пробваме първо?

Ричър чу детското гласче на Чарли в главата си. Момчето каза Военните следователи и спря, все едно думата „недосегаеми“ беше твърде трудна за него.

— Недосегаеми — изрече той. — Единайсет букви.

Нили набра „недосегаеми“.

Грешна парола.

— По дяволите — изруга тя.

После набра военните следователи. Пръстът й увисна над клавиатурата.

— Много е дълго — заяви Ричър.

— Да или не?

— Пробвай.

Грешна парола.

— По дяволите — изруга отново Нили и замълча.

Ричър продължаваше да мисли за Чарли. И за малкия му стол, на който беше написано името му. Представи си сигурната ръка на Франц, която го изписва на облегалката. Миризмата на прогореното дърво. Подарък от баща за син. Направен с любов, гордост и вярност.

— Чарли ми харесва — каза той.

— И на мен — отвърна Нили. — Сладко хлапе.

— Не, за паролата.

— Прекалено е очевидно.

— Той не приемаше тези неща много на сериозно. Изпълняваше ги автоматично. По-лесно е просто да напишеш първото, което ти идва наум, вместо да програмираш софтуера да не ти иска парола.

— Все пак е прекалено очевидно. Освен това в случая той би трябвало да приеме нещата сериозно. Явно е имал сериозни проблеми, за да праща писма до себе си.

— Значи може да е двоен блъф. Толкова е очевидно, че никой не би го пробвал наистина. Това също е доста ефективна парола.

— Не е изключено, но е малко вероятно.

— А какво изобщо очакваме да намерим вътре?

— Нещо, което наистина искаме да видим.

— Пробвай „Чарли“ заради мен, моля те.

Нили сви рамене и набра Чарли.

Грешна парола.

Твърдият диск се завъртя и флаш паметта се изтри.

— Девет на нула — каза Нили.

Тя хвърли третата флаш памет в кошчето и пъхна четвъртата в слота. Последната.

— Имаме още три опита.

— Кого е обичал най-много преди Чарли? — попита Ричър.

— Анджела — отвърна Нили. — Прекалено очевидно е.

— Пробвай.

— Сигурен ли си?

— Не, но съм хазартен тип.

— Остават ни само три опита.

— Пробвай — настоя Ричър.

Нили набра Анджела.

Грешна парола.

— Десет на нула — отбеляза тя. — Остават ни само два опита.

— Какво ще кажеш за Анджела Франц?

— Това е още по-зле.

— А моминското й име?

— Не го знам.

— Обади се да я питаш.

— Сериозно ли говориш?

— Нека поне да опитаме.

Нили прелисти бележника си, откри номера и се зае с мобилния си телефон. Отново се представи. Поговори за някакви незначителни неща, за да предразположи Анджела. После й зададе въпроса, който ги интересуваше. Ричър не чу какво отговори Анджела. Но видя как очите на Нили се разширяват за част от секундата, което за нея беше равносилно на това да припадне от изненада.

После Нили затвори.

— Моминското й име е Пфайфър — обяви тя.

— Интересно — отбеляза Ричър.

— Да, много.

— Дали са роднини?

— Не каза.

— Пробвай го. Това си е направо две за едно. Когато го е писал, на Франц може да му е било два пъти по-приятно, без да се е чувствал гузен, че изневерява.

Нили набра „Пфайфър“.

Грешна парола.