Лош късмет и неприятности

33

Къртис Мони не чака да го молят. Отново отвори куфарчето си и извади втори найлонов джоб. В него имаше копие от черно-бял кадър от охранителна камера. Четирима мъже, които стояха рамо до рамо пред някакъв щанд. Ричър не видя нищо повече, защото Мони държеше снимката в ръката си.

— Установих самоличността им, като ги сравних със старите снимки, които намерих в кутия за обувки в шкаф в спалнята на Франц — обясни Мони.

Той подаде снимката на Нили, която седеше вдясно от него. Тя я разгледа, без да променя изражението на лицето си. После я подаде на Диксън. Диксън я гледа в продължение на десет дълги секунди, преди да примигне веднъж и да я подаде на О’Донъл. Той също я разгледа, поклати глава и я подаде на Ричър.

В левия край на кадъра беше Мануел Ороско, уловен от камерата да поглежда надясно в типичното си състояние на непрекъснато движение. До него беше Калвин Франц, с ръце в джобовете и търпеливо лице. В средата на кадъра, най-отпред, беше Тони Суон, който гледаше право пред себе си. Вдясно от него беше Хорхе Санчес — със закопчана риза, но без вратовръзка, подпъхнал пръст под яката си. Ричър познаваше тази поза. Беше я виждал хиляди пъти. Тя означаваше, че Санчес се е избръснал преди около десет часа, а сега четината под брадата му започва да се показва отново и да го дразни. Дори без да поглежда към часа, записан в долния десен ъгъл, Ричър знаеше, че снимката е направена рано вечерта.

Всички изглеждаха малко по-възрастни, отколкото ги помнеше. Косата на Ороско беше посивяла на слепоочията, а край очите му имаше бръчки. Франц май беше отслабнал малко. Раменете му вече не бяха толкова широки. Суон беше все така едър — с гръден кош като буре и малко натежал корем. Косата му беше къса и се беше отдръпнала на два-три сантиметра назад от челото му. Постоянното гримасничене бе издълбало бръчки от двете страни на устата на Санчес.

Изглеждаха по-възрастни, но и по-мъдри. Дори на снимката си личаха талантът, опитът и уменията им. Както и другарството и взаимното доверие, подновено от новата им среща. Четирима сериозни мъже. По мнението на Ричър бяха четирима от най-добрите осем в света.

Кой или какво беше успяло да ги победи?

Зад тях, в ракурс, се виждаха смътно познати пътеки между щандове в магазин.

— Къде е направена снимката? — попита Ричър.

— В аптеката в Кълвър Сити. До офиса на Франц. Човекът зад щанда си ги спомни. Суон си купил аспирин.

— Аспирин ли?

— За кучето си. Имало артрит на задните крака. Суон му давал по една четвъртинка аспирин на ден. Аптекарят каза, че това е обичайна доза за кучета. Особено за големите.

— Колко аспирин си е купил?

— Най-голямата опаковка. Деветдесет и шест таблетки, от обикновения аспирин.

— По една четвъртинка на ден това стига за една година и деветнайсет дни — обади се Диксън.

Ричър отново погледна снимката. Четирима мъже, които се държаха спокойно, без да бързат, сякаш разполагаха с безкрайно много време за обичайна покупка за домашния любимец на единия от тях, планирана да му стигне за повече от една година напред.

Не са знаели какво ги очаква.

Кой или какво беше успяло да ги победи?

— Може ли да задържа снимката? — попита Ричър.

— Защо? — попита Мони. — Какво виждаш на нея?

— Четирима стари приятели.

Мони кимна.

— Вземи я. Това е копие.

— Какво следва сега?

— Останете тук — каза Мони, затвори куфарчето си и шумно щракна с ключалките. — Обадете ми се, ако видите някой да души наоколо. И повече не се впускайте в независими акции, става ли?

— Дойдохме само за погребението — отвърна Ричър.

— Погребението на кого?

Ричър не отговори. Вместо това се изправи, обърна се и отново погледна снимката на Ракел Уелч. В отражението на стъклото видя Мони да става от стола си. Останалите го последваха. Когато един седнал човек се изправя, той се накланя малко напред. А когато няколко души се изправят едновременно, те за миг се приближават един към друг повече, отколкото когато са били седнали. Така че следващото им общо движение е да се отдръпнат назад, да отстъпят, да се пръснат, да разширят кръга, за да не нарушават личното пространство на останалите. Нили беше най-бърза, разбира се. Мони се обърна към изхода и се запровира между столовете. О’Донъл отстъпи в другата посока, към вътрешността на хотела. Диксън се измести успоредно с него — дребна и ловка, тя грациозно заобиколи една ниска масичка.

Но Томас Брант тръгна в противоположната посока.

Навътре.

Ричър не откъсваше очи от стъклото пред Ракел. Гледаше мътното отражение на Брант. Веднага разбра какво ще се случи. Брант се канеше да го потупа по дясното рамо с лявата си ръка. От Ричър се очакваше да се обърне въпросително и да отнесе силен удар в лицето.

Брант пристъпи по-близо. Ричър се концентрира върху златната халка между двете половини на горнището на банския на Ракел. Лявата ръка на Брант се плъзна напред, а дясната се отдръпна назад. Лявата беше с протегнати пръсти, а дясната беше свита в юмрук, голям колкото топка за софтбол. Добра техника, но далеч не съвършена.

Ричър усещаше, че краката на Брант не са разположени както трябва. Брант беше побойник, но не и боксьор. Освен това в момента действаше с петдесет процента от възможностите си.

Брант потупа Ричър по рамото.

Тъй като беше подготвен, Ричър се завъртя много по-бързо, отколкото се очакваше от него, и хвана идващия удар с дланта на лявата си ръка, протегната далеч пред лицето. Все едно улови къса топка. Удара си го биваше. Зад него имаше доста маса. Чу се страхотен плясък. Ричър усети вибрациите чак в сухожилията си.

А след това всичко беше въпрос на нечовешки самоконтрол.

Целият животински инстинкт на Ричър и мускулната му памет му заповядваха да блъсне с глава вече повредения нос на Брант. Беше очевидно. Използвай адреналина. Счупи се в кръста и с всичка сила забий чело в целта. Ричър беше овладял това движение още когато беше на пет. Години по-късно се беше превърнало в почти задължителна реакция.

Но Ричър се овладя.

Остана неподвижен, като просто стискаше свития юмрук на Брант. Погледна го в очите, бавно издиша и поклати глава.

— Вече се извиних — каза. — И сега се извинявам за втори път. Ако това не ти стига, изчакай всичко да свърши, става ли? Аз никъде няма да ходя. Можеш да вземеш двама приятели и да ми скочите тримата, когато не го очаквам. Така ще бъде честно, нали?

— Може и така да направя — каза Брант.

— Така и трябва. Но внимавай кого ще вземеш. Не взимай хора, които не могат да си позволят да прекарат половин година в болница.

— Много си як, така ли?

— От нас двамата ти си с шина на лицето.

Къртис Мони дойде при тях.

— Няма да има бой. Нито сега, нито после.

Той хвана Брант за яката и го задърпа навън. Ричър изчака и двамата да излязат, преди лицето му да се изкриви в болезнена гримаса. Той яростно разтърси ръката си и се оплака:

— По дяволите, как боли!

— Сложи й лед — предложи Нили.

— Хвани с тази ръка една студена бира — посъветва го О’Донъл.

— Престани да се лигавиш и чуй нещо за числото шестстотин и петдесет — намеси се Диксън.