Лош късмет и неприятности

67

Всъщност Ричър знаеше какво е станало още преди да чуе нейната версия. Авторът на разработката от фабриката в Хайленд Парк беше станал мениджър по проверка на качеството и веднага беше започнал да проявява признаци на силен стрес. Казваше се Едуард Дийн и живееше далеч на север, отвъд планините. По някаква случайност годишната среща с ръководството за оценка на работата му беше насрочена три седмици след първите признаци на странното му поведение. Като добре обучен професионалист, Маргарет Беренсън беше забелязала притеснението му и беше потърсила причината.

Отначало Дийн твърдял, че всичките му проблеми произтичат от преместването на север. Искал да живее спокойно и си беше купил малко земя в пустинята, на юг от Палмдейл. Твърдял, че се преуморява от всекидневното пътуване до работа. Беренсън не му повярвала. Всички жители на Лос Анджелис са свикнали с мисълта, че пътуването до работа е ад. Тогава Дийн казал, че има проблеми със съседите. Близо до къщата му живеели рокери престъпници и имало лаборатории за производство на амфетамини. Беренсън била по-склонна да повярва на това. Разказват се безброй истории за опасни райони на север от Лос Анджелис. Но напрежението след една случайна забележка за дъщерята на Дийн й подсказало, че по някакъв начин именно тя стои в основата на проблема. Била на четиринайсет години. Беренсън събрала две и две и получила пет. Предположила, че дъщерята ходи при рокерите или пробва наркотици, така че създава големи проблеми вкъщи.

След това обаче променила мнението си. Проблемите с качеството в Хайленд Парк станали обществена тайна в компанията. Беренсън разбирала, че Дийн се измъчва от двойната си отговорност. Като един от директорите на корпорацията, той бил длъжен да следи за печалбите. Но освен това носел отговорност и пред Пентагона — да гарантира, че „Нова ера“ му продава само най-доброто. Беренсън решила, че именно тази дилема най-много го измъчва. Но в крайна сметка той правел това, което се искало от него, не нарушавал закона и тя решила да не се притеснява за момента.

А след това изчезнал Тони Суон.

Просто изчезнал. Единия ден бил там, а на следващия вече го нямало. Като опитен професионалист, Маргарет Беренсън веднага забелязала отсъствието му. Проучила въпроса. Тя самата също носела двойна отговорност. Суон имал достъп до секретна информация, свързана с националната сигурност. Беренсън се заела ревностно с въпроса за изчезването му. Започнала да задава всякакви въпроси на всякакви хора.

Й един ден се прибрала и заварила Алън Ламейсън на алеята пред къщата си да играе баскетбол със сина й.

Беренсън се страхувала от Ламейсън. От самото начало. Но не осъзнавала колко точно се страхува от него до мига, в който не видяла как разрошва косата на дванайсетгодишното й момче — с ръка, достатъчно голяма да му строши черепа. Ламейсън казал на момчето да стои навън и да се упражнява в стрелба от трите точки, докато двамата с майка му влязат в къщата да си поговорят за нещо важно.

Разговорът започнал с признание. Ламейсън разказал на Беренсън точно какво се е случило със Суон. С най-големи подробности. И намекнал каква е причината. Този път Беренсън събрала две и две и получила точно четири. Спомнила си за напрежението на Дийн. Ламейсън постепенно й разкрил, че Дийн сътрудничи на един специален проект, защото ако не го прави, дъщеря му също щяла да изчезне и да бъде намерена седмици по-късно, окървавена до глезените, сред весела банда рокери.

Или пък изобщо нямало да бъде намерена.

След това Ламейсън й обяснил, че със сина й може да се случи абсолютно същото. Казал й, че много от рокерите престъпници нямат нищо против и малките момчета. Повечето от тях бяха лежали в затвора, а престоят в затвора има свойството да променя вкусовете на хората.

Така че Ламейсън оставил едно предупреждение и две инструкции. Предупреждението било, че рано или късно ще се появят двама мъже и две жени и ще започнат да задават въпроси. Стари приятели на Суон от армията. Първата инструкция била те да бъдат отклонени от следата — твърдо, вежливо и окончателно. Втората инструкция била нищо от настоящия им разговор никога да не излиза наяве.

След това накарал Беренсън да го заведе на горния етаж и да извърши един определен сексуален акт. За да запечатат споразумението, обяснил й той.

Накрая излязъл и хвърлил още няколко коша със сина й.

И си тръгнал.

Ричър й повярва. През живота си често беше слушал хора, които лъжат, и по-рядко хора, които казват истината. Умееше да прави разлика. Знаеше на какво да вярва и на какво — не. Беше съвършен циник, но специалното му умение се криеше в способността му да подхожда към ситуацията и със съвсем мъничко непредубеденост. Повярва на историята за баскетбола, за връзката със затвора и за сексуалния акт. Хора като Маргарет Беренсън не си измисляха такива неща. Не можеха. Не разполагаха с достатъчно широк набор от информация. Ричър взе кухненския нож и сряза тиксото, с което я беше вързал за стола. Помогна й да се изправи.

— Кой знаеше? — попита той.

— Ламейсън — отвърна Беренсън. — Както и Ленъкс, Паркър и Саропян.

— Само те?

— Да.

— А останалите четирима бивши полицаи от Лос Анджелис?

— Те са различни. От друга епоха, от друго място. Ламейсън не може да им се довери за такова нещо.

— Тогава защо ги е наел?

— За бройка. Освен това им вярва за всичко останало. Правят точно каквото им нареди.

— А защо е наел Тони Суон? Суон винаги е щял да действа посвоему.

— Ламейсън не е наел Суон. Той не го искаше. Но аз убедих директора на корпорацията, че имаме нужда от хора с различна професионална биография. Нямаше да бъде здравословно всички да са от едно и също място.

— Значи ти си го наела?

— Общо взето, да. Съжалявам.

— Къде се случиха всички лоши неща?

— В Хайленд Парк. Хеликоптерът е там. И хангарите. Има достатъчно място.

— Има ли къде да отидеш? — попита Ричър.

— Да отида? — повтори Беренсън.

— За няколко дни, докато всичко свърши.

— Няма да свърши. Не познавате Ламейсън. Не можете да го победите.

Ричър се обърна към Нили.

— Можем ли да го победим?

— Като нищо — отвърна тя.

— Да, но те са четирима — каза Беренсън.

— Трима — поправи я Ричър. — Вече елиминирахме Саропян. Остават трима срещу нас четиримата.

— Ти си луд.

— И те така ще си помислят. Няма никакво съмнение. Ще си помислят, че съм абсолютен психопат.

Беренсън мълча дълго, преди да проговори.

— Мога да отида на хотел.

— Кога се прибира синът ти?

— Ще го взема по-рано от училище.

Ричър кимна.

— Опаковай си багажа.

— Добре — отвърна тя.

— Кой е бил в хеликоптера? — попита Ричър.

— Ламейсън, Ленъкс и Паркър. Само те тримата.

— И пилотът — уточни Ричър. — Стават четирима.

Беренсън се качи да си опакова багажа, а Ричър прибра кухненския нож. След това прибра и парчето бетон на Суон в джоба си и свали бутилката от „Евиан“ от пистолета.

— Наистина ли щеше да свърши работа? — попита Нили. — Като заглушител?

— Съмнявам се — отвърна Ричър. — Прочетох го в една книга. Там свърши работа. Но според мен в действителност щеше да избухне и да ме ослепи с пластмасови осколки. Но изглеждаше добре, нали? Придаде допълнителен елемент на заплаха. Беше по-страшно, отколкото само с пистолета.

Телефонът му звънна. Предплатеният телефон от супермаркета, а не мобилният телефон на Саропян от Лас Вегас. Беше Диксън. Двамата с О’Донъл бяха на пост в Хайленд Парк от четири часа и половина. Бяха видели всичко, което можеха да видят, и започваха да се набиват на очи.

— Прибирайте се — нареди Ричър. — Вече знаем всичко, което ни трябва.

След това звънна и телефонът на Нили. Личният й мобилен телефон, а не предплатеният. Беше човекът от Чикаго. В Лос Анджелис беше десет и половина, значи в щата Илинойс беше време за обяд. Тя го изслуша мълчаливо и неподвижно, без да задава въпроси — просто попиваше информацията. След това затвори.

— Предварителни данни от системата на полицейското управление в Лос Анджелис — съобщи тя. — За двайсет години работа Ламейсън е бил обект на осемнайсет вътрешни разследвания, но нито веднъж не е наказван.

— По какви обвинения?

— Каквито се сетиш. Злоупотреба със сила, подкупи, корупция, липсващи наркотици, липсващи пари. Определено е от лошите, но е умен.

— Как се получава така, че такъв човек започва работа в компания за оръжейни доставки?

— Как изобщо се получава така, че започва работа в полицейското управление на Лос Анджелис? И го повишават? Ето как: като се преструва и работи здраво, за да запази досието си чисто. И като има партньор, който знае кога и как да си мълчи.

— Партньорът му вероятно е бил също толкова лош. Обикновено е така.

— С какъвто се събереш, такъв ставаш — отвърна Нили.

Беренсън слезе след четирийсет минути. Носеше две чанти — скъп черен кожен сак и яркозелен найлонов сак с лого на спортна фирма. Нейният багаж и багажът на детето. Тя ги натовари в багажника на тойотата. Ричър и Нили отидоха да си вземат колите, върнаха се с тях и образуваха стегнат охранителен конвой. По същия начин, както при следенето, макар и с различна цел. Нили се движеше плътно до нея, а Ричър ги следеше по-отдалеч. След една миля реши, че О’Донъл не е прав за това, че тунингованите хонди са най-незабележимите коли в щата Калифорния. Тойотата беше още по-подходяща. Ричър гледаше право в нея, но почти не я виждаше.

Беренсън спря пред едно училище. Беше голяма ниска сграда с кафеникави стени, обградена от характерната тишина край училищата, когато децата са вътре в час. След двайсет минути тя излезе отново, като водеше едно момче с кестенява коса. Беше дребно. Едва й стигаше до рамото. Изглеждаше малко объркан, но очевидно нямаше нищо против да го измъкнат от училище.

След това Беренсън покара малко по магистрала 110, слезе в Пасадина и пое към един хотел на някаква тиха улица. Ричър одобри избора. Паркингът беше зад хотела, така че тойотата й нямаше да се вижда от улицата, на вратата имаше пиколо, а зад рецепцията — две служителки. Достатъчно зорки очи, които да охраняват асансьорите и стаите. Беше по-добре от мотел.

Ричър и Нили останаха пред хотела, за да дадат на Беренсън и сина й достатъчно време да се настанят. Предположиха, че десет минути ще бъдат достатъчни. Използваха това време, за да хапнат в бара встрани от фоайето. Сандвичи, кафе за Ричър и безалкохолно за Нили. Ричър обичаше сандвичи с гарнитура. След това можеше да си изчисти зъбите с плисираната салфетка, в която ги загъваха. Не му се искаше да говори с хората с парченца пиле между зъбите.

Докато си пиеше кафето, телефонът му звънна. Пак беше Диксън. Беше се върнала в мотела заедно с О’Донъл. На рецепцията имаше спешно съобщение за тях. От Къртис Мони.

— Иска да се срещнем в онова място на север от Глендейл — съобщи Диксън. — Веднага.

— Където ходихме за Ороско?

— Да.

— Значи са намерили Санчес?

— Не каза. Но и не каза да се срещнем в моргата, а в болницата, от другата страна на улицата. Значи, ако е Санчес, все още е жив.