Лош късмет и неприятности

54

Четиримата повървяха по Сънсет Булевард, после влязоха в „Денис“ и видяха високата блондинка, която ги чакаше под неоновите светлини. Жената беше сама и беше облечена изцяло в черно. Черно сако, черна блуза, черна пола, черни чорапи и черни обувки на висок ток. Строго облекло, характерно за Източния бряг, което не изглеждаше на място в Лос Анджелис, още по-малко в „Денис“. Беше слаба, привлекателна, очевидно интелигентна, на около четирийсет години.

Изглеждаше малко раздразнена и уморена.

Както и леко притеснена.

Нили ги запозна.

— Това е Даяна Бонд. От Вашингтон, през военновъздушната база „Едуардс“.

Даяна Бонд не носеше нищо друго, освен малка дамска чанта от крокодилска кожа. Нямаше куфарче — не че Ричър очакваше да им донесе бележки или чертежи. Четиримата я преведоха през неугледния ресторант и намериха една кръгла маса в дъното. Сепаретата не побираха петима души. Сервитьорката дойде и всички си поръчаха кафе. Тя се отдалечи и се върна с пет тежки керамични чаши и кана, от която им наля. Всички мълчаливо отпиха от кафето. После Даяна Бонд заговори. По същество.

— Мога да наредя да арестуват всички ви.

Ричър кимна.

— Малко се изненадах, че още не си го направила. Очаквах да те придружава цял отряд специални агенти.

— Само с едно обаждане до Агенцията за военно разузнаване може да се уреди — отвърна Бонд.

— Защо не се обади?

— Опитвам се да проявя добро възпитание.

— И лоялност — добави Ричър. — Към шефа си.

— И към родината. Настоявам да не продължавате разследването си в тази посока.

— Значи още веднъж си пътувала напразно — отвърна Ричър.

— Нямам нищо против да пътувам — каза тя.

— С парите на данъкоплатците?

— Я стига.

— Не става.

— Не забравяйте дълга си към родината. Въпросът засяга националната сигурност.

— Ние четиримата сме служили в армията общо шейсет години — каза Ричър. — А ти?

— Нито една.

— А шефът ти?

— Нито една.

— Тогава не ми говори за патриотизъм и национална сигурност, става ли? Липсва ти нужната квалификация.

— Защо изобщо се интересувате от „Малко крило“?

— Имахме приятел, който работеше за „Нова ера“. Опитваме се да съберем допълнителна информация за некролога му.

— Мъртъв ли е?

— Вероятно.

— Много съжалявам.

— Благодаря.

— И все пак настоявам да спрете разследването.

— Не става — повтори Ричър.

Даяна Бонд дълго мълча. Накрая кимна.

— Добре, да сключим споразумение. Аз ще ви изложа подробностите, а в замяна вие ще се закълнете в името на тези шейсет години служба, че няма да ги споделяте с никого.

— Става.

— И след този разговор никога повече няма да ми се обаждате.

— Става — повтори Ричър.

Отново настъпи дълго мълчание. Бонд сякаш се бореше със съвестта си. После заговори:

— „Малко крило“ е нов вид торпедо. За Тихоокеанския подводен флот. Общо взето, обикновено торпедо, но с подобрени възможности за управление на движението, които се дължат на новата електронна система.

Ричър се усмихна.

— Добър опит. Но не ти вярваме.

— Защо?

— Защото не можем да си позволим да повярваме на първия отговор. Очевидно щеше да се опиташ да ни метнеш. Освен това през повечето от тези шейсет години сме се занимавали с разпити на лъжци, така че веднага ги познаваме. Да не забравяме също, че през част от тези шейсет години сме чели всякакви глупости, измислени от Пентагона, така че знаем как се изразяват. Ако беше нов вид торпедо, по-вероятно щеше да се казва „Малка риба“. Освен това „Нова ера“ е чисто нова компания, която е можела да си избере къде да построи базата си, така че ако работеха за флота, щяха да се установят в Сан Диего, някъде в щата Кънетикът или в Нюпорт Нюз, щата Вирджиния. Но те не са го направили. Вместо това са се установили в Лос Анджелис. А най-близките военни бази до Лос Анджелис са военновъздушни, включително и „Едуардс“, откъдето пристигна ти. И „Малко крило“ определено звучи като нещо, което се използва във въздуха.

Даяна Бонд сви рамене.

— Трябваше да пробвам.

— Пробвай пак — каза Ричър.

Нова пауза.

— „Малко крило“ е оръжие за пехотата — започна тя. — За сухопътните войски, а не за военновъздушните сили. „Нова ера“ е в Лос Анджелис, за да бъде близо до Форт Ъруин, а не до базата „Едуардс“. Но си прав, наистина ще се използва във въздуха.

— Как по-точно?

— Портативна ракета „земя-въздух“. Ново поколение.

— Как действа?

Даяна Бонд поклати глава.

— Не мога да ви кажа.

— Ще се наложи. Иначе шефът ти си отива.

— Не е честно.

— В сравнение с какво?

— Мога само да ви кажа, че е революционно ново устройство.

— Вече сме ги чували такива. На практика това означава, че ще излезе от употреба след една година вместо след обичайните шест месеца.

— Според нас по-скоро ще бъдат две години.

— Как точно действа? — повтори Ричър.

— Нали няма да се обадите на пресата — отвърна Бонд. — Ще означава да продадете родината си.

— Пробвай.

— Сериозно ли говориш?

— Определено.

— Не вярвам.

— Не се инати. Иначе шефът ти още утре ще си търси нова работа. Според нас така по-скоро ще направим услуга на родината си.

— Не го обичате, така ли?

— Че кой го обича?

— Пресата никога няма да публикува такова нещо.

— Мечтай си.

Бонд помълча още малко.

— Обещайте ми, че няма да излезе от вас.

— Вече го направих — отвърна Ричър.

— Сложно е.

— Колкото аеродинамиката?

— Нали знаете за „Стингър“? Сегашното поколение ракети „земя-въздух“?

— Виждал съм ги в действие — кимна Ричър. — Всички сме ги виждали.

— Как действат?

— Преследват термалната следа от изгорелите газове на самолета.

— Но отдолу — уточни Бонд. — Това е основната им слабост. Трябва едновременно да набират височина и да маневрират. Така че са сравнително бавни и доста тромави.

Засича ги всеки радар, насочен надолу. Пилотът може да ги избегне. Освен това са уязвими за защитни устройства, например за сигнални ракети, с които ги отклоняват от курса.

— Е и?

— „Малко крило“ е революционна нова технология. Както много други велики идеи, и тази е съвсем проста. Ракетата пренебрегва целта, докато набира височина. Свършва цялата работа по обратния път надолу.

— Разбирам — кимна Ричър.

— Докато лети нагоре — продължи Бонд, — е най-обикновена ракета. Но много, много бърза. Издига се на височина двайсет и пет хиляди метра, забавя се, спира и се преобръща. И започва да пада. Едва тогава се включва електрониката и започва да търси целта. Гравитацията осигурява по-голяма част от тягата и маневрирането става невероятно прецизно.

— Значи атакува жертвата отгоре — каза Ричър. — Като ястреб.

— С невероятна скорост — уточни Бонд. — Почти свръхзвукова. Няма начин да пропусне целта. И не може да бъде спряна. Радарите на самолетите винаги са насочени надолу. Сигналните ракети също се изстрелват надолу. Така както стоят нещата в момента, самолетите са много уязвими отгоре. Досега можеха да си го позволят. Защото отгоре не ги атакуваше почти нищо. Но сега всичко ще се промени. Точно затова информацията е толкова секретна. Разполагаме с около две години, през които нашите оръжия „земя-въздух“ ще бъдат абсолютно непобедими. През този период всеки, който стреля с „Малко крило“, ще може да свали всичко, което лети във въздуха. Може би дори малко повече от две години. Зависи колко време ще отнеме производителите на самолети да пренастроят защитните си системи.

— Тази скорост много ще затрудни защитата — отбеляза Ричър.

— До невъзможност — съгласи се Бонд. — Човешките реакции са твърде бавни. Защитата ще трябва да се автоматизира. А това означава, че ще трябва да се доверим на компютрите да различат птица, която лети на сто метра височина, от „Малко крило“ на две хиляди метра височина и спътник на осемдесет хиляди метра над земята. Може да настъпи хаос. Гражданските авиолинии очевидно ще поискат да разполагат със защита заради опасността от терористични атаки. Но над гражданските летища е пълно със самолети. Така че ще трябва да изключват защитата, докато излитат и кацат — и ще стават максимално уязвими точно в най-критичните моменти.

— Кутията на Пандора — отбеляза Диксън.

— Теоретично — уточни О’Донъл. — Доколкото разбрахме, „Малко крило“ не функционира много добре.

— Не бива да разгласявате тази информация — каза Бонд.

— Вече се разбрахме.

— Защото става дума за производствени тайни.

— Които са много по-важни от военните?

— Прототипите работеха добре — продължи Бонд. — Тестовете бяха отлични. Но когато започнаха производство, се появиха и проблемите.

— С ракетите, с електрониката или и с двете?

— С електрониката — отвърна тя. — Ракетната технология е на повече от четирийсет години. Могат да произвеждат ракети и насън. Това се случва в Денвър, щата Колорадо. Но електронната част им създава проблеми. Тук, в Лос Анджелис. А все още дори не са започнали масово производство. Все още сглобяват всичко на ръка. И дори с това не се справят както трябва.

Ричър кимна, но не отговори. Погледна навън през прозореца, после извади куп салфетки от скобата, отвори ги като ветрило, пак ги събра на спретната купчина и ги прибра обратно. Подпря ги със захарницата. В ресторанта почти не бяха останали хора. Имаше само двама мъже, които седяха в отделни сепарета в отсрещния край. Работници по озеленяването, уморени и с прегърбени рамене. Навън светлината на следобеда бавно угасваше. В сравнение с нея червеното и жълтото от огромната неонова табела на ресторанта ставаха все по-ярки. Някои от колите, които минаваха по булеварда, вече бяха с включени фарове.

— Значи в крайна сметка „Малко крило“ е все същата стара песен — обади се О’Донъл. — Въздушна кула на Пентагона, която не прави нищо друго, освен да поглъща долари от бюджета.

— Не беше планирано така — отвърна Даяна Бонд.

— Никога не е планирано така.

— Оръжието не е пълен провал. Някои образци стават.

— Те и за М–16 така казваха. Голямо успокоение, когато те пратят на патрул с такъв автомат.

— Да, но в крайна сметка подобриха М–16. Така ще стане и с „Малко крило“. Заслужава си да почакаме. Знаете ли кой е най-добре охраняваният самолет в света?

— Най-вероятно Еър Форс Уан, президентският самолет — отвърна Диксън. — Политиците винаги се грижат първо за себе си.

— „Малко крило“ може да го свали с лекота — каза Бонд.

— Дайте ми го за един ден — помоли О’Донъл. — По-лесно е, отколкото да ходиш да гласуваш.

— Не е лошо да прочетеш новия Патриотичен закон — посъветва го Бонд. — Могат да те арестуват, дори само защото си мислиш такива неща.

— Няма толкова затвори за всички — възрази О’Донъл.

Сервитьорката отново се появи. Явно се надяваше да изкара нещо повече от толкова голяма маса, а не само пет бездънни чаши кафе. Диксън и Нили схванаха намека и си поръчаха мелба. Даяна Бонд не искаше нищо. О’Донъл си поръча хамбургер. Сервитьорката се вторачи в Ричър. Той не я виждаше. Продължаваше да си играе с купчината салфетки. Поставяше захарницата върху тях, повдигаше я и пак я поставяше.

— За вас? — попита сервитьорката.

Ричър вдигна поглед.

— Ябълков пай. Със сладолед. И още кафе.

Тя се отдалечи, а Ричър се върна към салфетките. Даяна Бонд вдигна чантата си от пода и театрално я изтупа от праха.

— Трябва да тръгвам.

— Добре — отвърна Ричър. — Благодаря, че дойде.