Лош късмет и неприятности

9

Хотелът беше на Уилшър Булевард, в самото сърце на Бевърли Хилс, точно срещу Родео Драйв. Състоеше се от две сгради от варовик, разположени една зад друга — едната беше стара, с много орнаменти, а другата нова и по-обикновена. Разделяше ги паркинг, успореден на булеварда. Нили вкара мустанга вътре и го паркира до няколко черни седана.

— Не мога да си позволя този хотел — обади се Ричър.

— Вече ти резервирах стая.

— Резервира или направо я плати?

— Използвах кредитната си карта.

— Няма да мога да ти върна парите.

— Забрави.

— Една нощувка в този хотел сигурно струва стотици долари.

— Няма значение. Може пък да спечелим нещо от битката.

— Стига лошите да се окажат богати.

— Богати са — каза Нили. — Няма друг начин. Иначе как ще си позволят да имат собствен хеликоптер?

Тя отвори тежката червена врата и излезе, без да изключи двигателя. Ричър направи същото. Един младеж дотича при тях и подаде на Нили квитанция за паркинга. Тя я прибра, заобиколи колата и тръгна нагоре по стълбището към задния вход на централното фоайе. Ричър я последва, наблюдавайки я как се движи. Походката на Нили бе лека и грациозна. Тя зави като призрак по един коридор и двамата влязоха в рецепцията, която приличаше на тронна зала. Наоколо имаше кресла, тапицирани в светло кадифе, в които седяха красиво облечени гости на хотела.

— Тук приличам на бездомник — отбеляза Ричър.

— Или на милионер — възрази Нили. — В днешно време това не си личи по дрехите.

Беше резервирала стаята му на името на Томас Шанън — басист в някогашната група на Стиви Рей Вон, която Ричър обожаваше. Той се усмихна. Стараеше се да не оставя следи в официални документи, когато е възможно. Винаги беше правил така. Инстинктивно, без да се замисля. Обърна се към Нили, кимна за благодарност и попита:

— А ти как ще се регистрираш?

— С истинското си име — отвърна тя. — Прекалено сложно ми се вижда да се регистрирам с чуждо име.

Служителят му подаде магнитна карта и Ричър я прибра в джоба на ризата си. Обърна се и огледа помещението. Мрамор, полилеи, дебел килим и цветя в огромни стъклени вази. Ароматизиран въздух.

— Да започваме — каза той.

Започнаха в стаята на Нили, която всъщност се оказа двустаен апартамент. Всекидневната беше с висок таван, мебелирана в синьо и златно. Все едно се намираха в Бъкингамския дворец. До прозореца имаше бюро с два лаптопа. До тях имаше празна поставка за мобилен телефон и отворена нова тетрадка със спирала. До тетрадката имаше тънка купчина формуляри. Пет на брой. Пет имена, пет адреса и пет телефонни номера. Старият специален отряд, с изключение на двама загинали и двамата присъстващи.

— Разкажи ми за Стан Лори — помоли Ричър.

— Няма много за разказване. Уволнил се от армията, преместил се в щата Монтана и го блъснал камион.

— Животът е кратък, но гаден.

— И още как.

— Какво е правил в Монтана?

— Гледал овце. Биел масло.

— Сам?

— Имал приятелка.

— Тя още ли е там?

— Вероятно. Имали доста земя.

— Защо точно овце? И масло?

— В щата Монтана няма много работа за частни детективи. А и приятелката му е оттам.

Ричър кимна. На пръв поглед Стан Лори не приличаше на човек, който ще замине да живее на село. Беше едър чернокож от някакво индустриално градче в западната част на Пенсилвания — твърд като стомана и с ум като бръснач. Изглеждаше така, сякаш вирее най-добре в тъмни улички и задимени билярдни зали. Но някъде дълбоко в ДНК-то му беше кодирана любов към земята. Така че…

— Отбранителни системи „Нова ера“. Така казват, когато вдигат телефона.

— „Нова ера“? — повтори Ричър. — За производител на оръжия? Сякаш те убиват учтиво. Пускат музика, докато ти си прерязваш вените.

Той набра номера на „Справки“. Оттам му казаха, че нямат номер за компания с такова име. Ричър затвори.

— Възможно ли е компаниите също да не фигурират в телефонния указател?

— Предполагам — отвърна Нили. — Особено пък в оръжейния бизнес. А и това е нова компания.

— Трябва да ги открием. Все някъде имат фабрика. Или поне офис, за да получават чекове от Чичо Сам.

— Добре, ще ги добавим към списъка със задачи. След като посетим мисис Франц.

— Не, преди това — каза Ричър. — Офисите имат работно време. Вдовиците — не.

Така че Нили се обади на своя човек в Чикаго и го накара да открие адреса на компанията „Нова ера“. Ричър остана с впечатлението, че най-лесният начин да го направи беше да хакне базата данни на „Федеръл Експрес“. Или на Ю Пи Ес, или на Ди Ейч Ел. Всички компании получават пратки, а куриерите трябва да знаят адреса. Не могат да оставят пратките в пощенски кутии, защото са длъжни да ги предават лично срещу подпис на получателя.

— Накарай го да вземе и номерата на мобилните телефони — обади се Ричър. — И на останалите.

Нили закри слушалката с длан.

— Точно с това се занимава от три дни насам. Не е толкова лесно.

Тя приключи разговора, отиде до прозореца и се загледа как хората паркират колите си долу пред хотела.

— Сега ще чакаме — каза тя.

Чакаха по-малко от двайсет минути, преди единият от лаптопите да подаде звуков сигнал, че е получено ново съобщение по електронната поща.