Лош късмет и неприятности

69

„Нещо ги е препънало. Нещо непредвидимо.“

Нили беше права, но само отчасти. Дийн наистина беше важен фактор, но не всичко беше започнало от него. Суон беше стигнал до него много по-късно в процеса на разследването, по някакъв друг начин, след като останалите вече са били включени в играта. Нямаше друго обяснение за катастрофата. Ричър застана на паркинга на болницата, затвори очи и си представи какво е станало. Представи си как Суон разговаря с Дийн — последното късче от мозайката — в къщата му, на север от планините, в пустинята до Палмдейл, в неговото убежище от градския жител, неговото райско кътче; край отворената врата минава младо момиче, на лицето на Дийн се чете страх, а на лицето на Суон — тревога. Ричър си представи как Суон го разпитва за цялата история — вдъхващ увереност, стабилност и спокойствие, както винаги. След това си представи и как Суон потегля с колата си право към полицейското управление, говори с Мони, обяснява, моли за помощ, изисква съдействие. Представи си как Суон си тръгва, а Мони вдига телефона. И слага кръст на живота му — на място, веднага. Както и на живота на Франц, Ороско и Санчес.

Нещо непредвидимо.

Ричър отвори очи и каза:

— Няма да загубим още двама. Не и докато съм жив.

Двамата изоставиха хондата сивик на Нили на паркинга на болницата и тръгнаха с прелюда на Ричър. Нямаше къде да отидат. Движеха се, за да не стоят на едно място. И говореха, за да не мълчат.

— Те са знаели, че рано или късно ще се появим — каза Нили. — Напрежението от очакването ги е убивало. Така че са променили разписанието в своя полза. Мони е подтикнал Анджела Франц да ми се обади. Измислил е версията за примамката, за да задържи Томас Брант в играта. Следял ни е на всяка крачка и ни е подавал информация, която вече знаем, за да ни държи подръка. Изчаквал е да си тръгнем сами. И когато ние не си тръгнахме, те са решили да действат — да ни елиминират. Първо в Лас Вегас, а после и сега.

Завиха обратно на магистрала 210. Потокът от коли се движеше бързо.

— Какъв е планът? — попита Нили.

— Няма план — отвърна Ричър.

Телефонният указател, с който се беше сдобила Диксън, беше в стаята на О’Донъл в мотела, но те изобщо не искаха да се приближават до Сънсет Булевард. Поне засега. Така че с общи усилия възстановиха приблизителното местонахождение на фабриката в Хайленд Парк и тръгнаха натам.

Лесно намериха Хайленд Парк. Беше приличен квартал — с чисти улици, къщи, бизнес паркове и малки фабрики за високотехнологични производства. По-трудно беше да намерят точния адрес на „Нова ера“. Не очакваха да видят рекламно табло с името на компанията. Вместо това търсеха анонимни, сериозно подсигурени огради и площадки за кацане и излитане на хеликоптери. Намериха няколко.

— Диксън каза, че хеликоптерът е модел „Бел 222“ — каза Ричър. — Ще можеш ли да го разпознаеш?

— През последните пет минути видях три такива — отвърна Нили.

— Освен това каза, че е бял.

— Два такива през последните пет минути.

— Къде?

— Вторият хеликоптер беше преди една миля. Два завоя наляво и един надясно. Първият беше преди три фабрики.

— И на двете места ли имаше огради?

— Тъй вярно.

— А допълнителни пристройки?

— И на двете места.

Ричър натисна спирачката, направи забранен пълен завой насред улицата и пое в обратна посока. Направи два леви завоя и един десен, намали скоростта и Нили му показа няколко металносиви сгради зад ограда, подходяща за строго охраняван затвор. Оградата беше висока поне два метра и половина и почти метър и половина дебела — два слоя стегната бодлива тел, между които имаше гигантски намотки от същия материал. Страхотна бариера. Зад нея се виждаха четири сгради. Едната беше хангар, а другите три — по-малки пристройки. Имаше и огромен асфалтиран правоъгълник, на който бе кацнал хеликоптер с дълга муцуна — бял, неподвижен и притихнал.

— Това ли е „Бел 222“? — попита Ричър.

— Няма начин да го сбъркаш — отвърна Нили.

— Значи е тук?

— Трудно е да се каже.

До площадката за хеликоптера имаше оранжев ветропоказател, монтиран на висок стълб. Висеше отпуснат в топлия сух въздух. Имаше и малък паркинг, на който се виждаха тринайсет автомобила. Нито един не изглеждаше скъп. Нямаше сини крайслери.

— Какви коли карат работниците от фабриката според теб? — попита Ричър.

— Такива — отвърна Нили.

Ричър продължи — първо край една фабрика, после край друга. Третата в редицата много приличаше на първата. Сериозна ограда, четири анонимни сгради с металносиви стени, паркинг с евтини коли, площадка за хеликоптер и бял „Бел 222“, кацнал на нея. Не се виждаше име, лого или друг знак.

— Трябва ни точният адрес — каза Ричър.

— Нямаме време. Мотел „Дюните“ е далеч оттук.

— Да, но Пасадина не е.

Поеха на изток по Йорк Булевард и магистрала 110. След петнайсет минути паркираха пред хотела в Пасадина. Пет минути по-късно бяха в стаята на Маргарет Беренсън. Казаха й какво им трябва. Не й обясниха защо.

Искаха да запазят илюзията, че държат ситуацията под контрол, за да не я тревожат.

Беренсън им каза, че първото място, което бяха видели, бе това, което търсеха.

Петнайсет минути по-късно двамата отново минаха покрай него. Оградата беше ужасяваща. Брутална. Някой тежкотонажен боен танк може би щеше да успее да я разкъса. Но колата със сигурност нямаше да се справи. Не и хонда прелюд. Дори крайслерът нямаше да успее. Дори камион. Бодливата тел беше прекалено еластична. Външните слоеве щяха да се разтегнат като струни на китара, преди да се скъсат, и така да поемат силата на удара, да забавят автомобила и да му отнемат инерцията. А след това вътрешните макари щяха да се свият. Като гъба. Като пружина. Колата щеше да се оплете, да забави ход и да заседне. Значи нямаше как да влязат на четири колела. Но нямаше и как да влязат пеша. Човек, въоръжен с клещи, щеше да умре от кръвоизлив, преди да пробие и една четвърт от оградата. Нямаше и как да я прескочат. Допълнителните макари бодлива тел, монтирани по горния край, бяха твърде хлабави, за да удържат подпряна стълба.

Ричър обиколи цялата фабрика. Представляваше нещо като квадрат със страна около сто метра. Четири сгради — една по-голяма и три по-малки. Между тях имаше пожълтяла трева и пътеки, покрити със сгурия. Оградата беше с обща дължина четиристотин метра и нямаше слаби места. И имаше един-единствен портал. Стоманена конструкция, която се отваряше с плъзгане встрани посредством механизъм на лагери. За горната релса на портала бяха заварени допълнителни макари бодлива тел. Отстрани имаше будка на охраната.

— Построена е по изискванията на Пентагона — отбеляза Нили.

В будката се виждаше пазач. Възрастен мъж с посивяла коса. Със сива униформа. На хълбоците му се виждаше колан, а на него — пистолет. Задачата му беше проста. Ако някой имаше необходимия пропуск и документи, той натискаше едно копче и порталът се отваряше. Ако нямаше пропуск и документи, пазачът нямаше да натисне копчето и порталът щеше да остане затворен. Над главата на пазача имаше крушка. Когато се стъмни, щеше да свети и да хвърля конус мека жълта светлина в радиус от пет-шест метра около него.

— Не виждам как ще влезем — отбеляза Ричър.

— Дали изобщо са вътре?

— Няма как иначе. Тук е като частен затвор. По-безопасно е, отколкото да ги крият на друго място. Тук са държали и другите преди.

— Как точно е станало?

— Мони ги е арестувал на паркинга на болницата. Вероятно с помощта на хората на Ламейсън. Действал е изненадващо, сред тълпата. Какво са можели да направят?

Ричър продължи. Хондата прелюд не биеше на очи, но той все пак не искаше да я виждат твърде често на едно и също място. Зави зад ъгъла и паркира на четвърт миля оттам. Мълчеше. Защото нямаше какво да каже.

Телефонът на Нили отново звънна. Личният й мобилен телефон. Тя вдигна. Заслуша се. Прекъсна връзката. Затвори очи.

— Моят човек от Пентагона — каза тя. — Ракетите току-що са напуснали фабриката в щата Колорадо.