Лош късмет и неприятности

68

Диксън и О’Донъл потеглиха от мотел „Дюните“, а Ричър и Нили — от хотела в Пасадина. Двете места бяха на едно и също разстояние от болницата на север от Глендейл. На десет мили по двете страни на един и същ тъпоъгълен триъгълник.

Ричър очакваше двамата с Нили да пристигнат първи. Шосетата бяха успоредни на склоновете на планините Сан Габриел и излизаха направо на магистрала 210. Диксън и О’Донъл трябваше да карат на североизток, под прав ъгъл спрямо магистралите — по-трудна задача заради множеството кръстовища по целия път.

Но се оказа, че на магистрала 210 има задръстване. На сто метра от входа на магистралата движението замираше. Потокът от спрели коли, проблясващи на слънцето, стигаше до хоризонта. Класически изглед от Лос Анджелис. Ричър погледна в огледалото за обратно виждане. Хондата на Нили беше точно зад него. Модел „Сивик“, бяла, на около четири години. Не можеше да види самата Нили зад волана заради тъмното стъкло. В горния му край имаше лепенка — тъмносиня, със сребърни букви, които изписваха думите „Без страх“. Ричър си помисли, че девизът е много подходящ за нея.

Той й звънна по телефона.

— Напред има катастрофа — съобщи тя. — Чух по радиото.

— Страхотно.

— Ако Санчес е оцелял досега, ще издържи и още няколко минути.

— Къде са сгрешили? — попита Ричър.

— Не знам. Това със сигурност не е бил най-големият проблем, с който са се сблъсквали.

— Значи нещо ги е препънало. Нещо непредвидимо. Откъде ли е започнал Суон?

— От Дийн — отвърна Нили. — Човекът, който е контролирал качеството. Точно той е задействал алармата с поведението си. Лошите резултати сами по себе си не означават нищо. Но лошите резултати плюс контрольор на качеството в стрес вече означават много.

— Дали е научил цялата истина от Дийн?

— Вероятно не. Но все пак е било достатъчно, за да сглоби картинката. Суон беше много по-умен от Беренсън.

— И какъв е бил следващият му ход?

— Двоен — отвърна Нили. — Осигурил е защитата на Дийн и е започнал да търси допълнителни доказателства.

— С помощта на другите.

— Повече от помощ — каза тя. — Той ги е взел като подизпълнители. Бил е принуден, след като положението му в собствената му компания е било несигурно.

— Значи в нито един момент не е говорил с Ламейсън?

— По никакъв начин. Първото правило е да не се доверяваш на никого.

— Тогава в какво са се препънали?

— Не знам.

— А как е осигурил защитата на Дийн?

— По всяка вероятност е говорил с местните ченгета. Поискал е охрана — или поне патрулка, която редовно да минава край къщата му.

— Ламейсън е бивш полицай от управлението в Лос Анджелис. Може би все още има приятели в службата, които са го предупредили.

— Не става — възрази Нили. — Суон не е говорил с полицейското управление в Лос Анджелис. Дийн живее от другата страна на хълма. Извън юрисдикцията им.

Ричър помълча малко.

— А това всъщност означава, че Суон не е говорил с никого — каза той. — Защото там горе е царството на Къртис Мони, а той не знае нищо нито за Дийн, нито за „Нова ера“. Дори за Суон, освен чрез връзката му с Франц.

— Суон не е оставил Дийн без защита.

— Значи може би не е започнал от Дийн. Може би Суон изобщо не е знаел за него. Може би е намерил друг начин.

— Например? — попита Нили.

— Нямам представа — отвърна Ричър. — Може би Санчес ще може да ни каже.

— Смяташ, че е жив?

— Надявай се на най-доброто.

— Но бъди готов за най-лошото — отвърна тя.

Двамата затвориха. Колите запълзяха. За минута и една четвърт, през която бяха говорили по телефона, се бяха придвижили около пет коли напред. През следващите пет минути тишина се придвижиха около десет коли напред — шест пъти по-бавно, отколкото ако вървяха пеш. Хората около тях някак си се справяха с положението. Говореха по телефона, четяха, бръснеха се, гримираха се, пушеха, хранеха се, слушаха музика. Някои се печаха на слънце. Бяха навили ръкавите си и подаваха ръце през прозорците.

Предплатеният телефон на Ричър звънна. Пак беше Нили.

— Още новини от Чикаго — съобщи тя. — Добрахме се до други части от базата данни на полицейското управление в Лос Анджелис. Ленъкс и Паркър са горе-долу толкова лоши, колкото и Ламейсън. Двамата са били партньори. Подали са си оставките едновременно, точно преди дванайсетото вътрешно разследване в течение на дванайсет години. Сигурно са останали без работа само една седмица, преди Ламейсън да ги наеме в „Нова ера“.

— Радвам се, че нямам акции на „Нова ера“.

— Имаш. Компанията се финансира от Пентагона. Според теб откъде идват парите на Пентагона?

— Не и от мен — отвърна Ричър.

След още двеста метра магистралата се изправи и те видяха причината за задръстването в маранята далеч напред. В най-лявата лента имаше повредена кола. Най-банално произшествие, което обаче беше спряло цялото движение. Ричър прекъсна връзката и набра номера на Диксън.

— Пристигнахте ли вече? — попита.

— Остават ни около десет минути.

— Ние сме в задръстване. Обадете се, ако има добри новини. Всъщност обадете се каквито и да са те.

След още четвърт час стигнаха до повредената кола, а след няколко дръзки маневри между лентите успяха да я заобиколят. После движението се отпуши и всички продължиха по пътя си със седемдесет мили в час, все едно нищо не е станало. Ричър и Нили пристигнаха в болницата след десет минути. Бяха покрили десет мили за четирийсет минути. Със средна скорост петнайсет мили в час. Не беше голямо постижение.

Подминаха моргата и паркираха на местата за посетители на болницата. Прекосиха слънчевия паркинг до главния вход. Ричър забеляза хондите на О’Донъл и Диксън на паркинга. През главния вход се влизаше във фоайе, пълно с червени пластмасови столове. Някои бяха заети. Повечето — не. Беше доста тихо. Диксън и О’Донъл не се виждаха никъде. Нито Къртис Мони. На дългата рецепция работеха хора. Не бяха медицински сестри, а обикновени служителки. Ричър попита една от тях за Мони, но тя не знаеше нищо по въпроса. Нито за Хорхе Санчес. Тогава той попита за анонимни пациенти, приети в спешно отделение, и тя го препрати към друга рецепция зад ъгъла. Там му съобщиха, че не са приемали никакви анонимни пациенти в спешното и не знаят нищо за пациент на име Хорхе Санчес или полицай от Лос Анджелис на име Къртис Мони. Ричър извади телефона си, но го помолиха да не го използва в сградата, защото сигналът можеше да попречи на работата на чувствителната медицинска електроника. Той излезе на паркинга и се обади на Диксън.

Никой не отговори.

Ричър пробва с номера на О’Донъл.

Никой не отговори.

— Може би са изключили телефоните си — предположи Нили. — Защото са в спешно отделение или там някъде.

— С кого са там? Тук не са чували за Санчес.

— Трябва да са някъде вътре. Нали са пристигнали?

— Нещо не е наред — каза Ричър.

Нили извади визитката на Мони от джоба си. Подаде я на Ричър, за да набере номера на мобилния му телефон.

Никой не отговори.

После стационарният телефон.

Нищо.

Тогава звънна телефонът на Нили. Личният й телефон, а не предплатеният. Тя вдигна и се заслуша. После пребледня. Пялата кръв се отдръпна от лицето й, все едно беше от восък.

— Обаждане от Чикаго — каза тя. — Къртис Мони е бил партньор на Алън Ламейсън. Работили са заедно в полицейското управление в Лос Анджелис цели дванайсет години.