Лош късмет и неприятности

71

Винаги беше досадно и уморително да чакаш да се стъмни. Понякога Земята сякаш се въртеше по-бързо, а понякога — по-бавно. Този беше от вторите случаи. Бяха паркирали в тиха уличка на три пресечки от фабриката на „Нова ера“, от двете срещуположни страни на улицата — хондата сивик на Нили беше обърната на запад, а хондата прелюд на Ричър на изток. И двамата виждаха целта. Ситуацията зад оградата се беше променила. Колите на работниците бяха изчезнали от паркинга. На тяхно място се виждаха седем сини крайслера, модел 300С. Очевидно работата за деня беше приключила. Позициите бяха разчистени за предстоящата битка. В далечината зад колите, на около четвърт миля, се виждаше хеликоптерът. От това разстояние беше като малка бяла играчка, но Ричър и Нили смятаха, че ще забележат, ако тръгне да излита. А тръгнеше ли да излита, играта свършваше.

Ричър беше настроил и двата си телефона на вибрация. Нили му звънна на два пъти, за да убие времето. Всъщност беше толкова близо, че можеше просто да спусне прозореца и да му извика оттам, но сигурно не искаше да привлича внимание.

Първия път го попита:

— Спал ли си с Карла?

— За кога питаш? — понечи Ричър да спечели малко време.

— Откакто се срещнахме.

— Два пъти — отвърна той. — Само толкова.

— Радвам се.

— Благодаря ти.

— И двамата винаги сте го искали.

Обади му се отново след петнайсет минути.

— Имаш ли завещание? — попита.

— Няма смисъл — отвърна Ричър. — След като ми счупиха четката за зъби, вече не притежавам нищо.

— И как се чувстваш?

— Гадно. Обичах си тази четка.

— Не, имам предвид останалото.

— Нормално. Не видях Карла или Дейв да изглеждат по-щастливи от мен.

— Точно в момента със сигурност не са.

— Те знаят, че ще дойдем.

— Да, ако знаят, че всички ще умрем заедно, сигурно ще се ободрят.

— Все пак е по-добре, отколкото да умрат сами — каза Ричър.

Голям бял лекотоварен камион се движеше на запад по магистрала 70 през щата Колорадо, на път за щата Юта. Беше пълен до половината — малко повече от шестнайсет тона товар в каросерията, предвидена за четирийсет тона. Така че се движеше леко, но все пак бавно, заради изкачването по склоновете на планините. Щеше да се движи бавно, докато не завиеше на юг по магистрала 15. Тогава щеше да започне да се спуска по-леко — чак до щата Калифорния. Шофьорът беше пресметнал, че ще се движи със средна скорост от петдесет мили в час. Максимум осемнайсет часа, от началната точка до целта. Не смяташе да спира, за да си почива. Беше човек с мисия, който нямаше време за волности.

Азари Махмуд за трети път погледна картата. Предполагаше, че му трябват три часа. Или повече. Трябваше да прекоси почти целия Лос Анджелис, от юг на север. Не очакваше това да е лесна работа. Камионът беше бавен и тромав, а освен това движението сигурно щеше да бъде ужасно. Реши да си даде четири часа. Ако пристигнеше по-рано, просто щеше да изчака. Няма проблеми. Настрои алармата, легна си и се опита да поспи.

Ричър гледаше право пред себе си към източния хоризонт, опитвайки се да прецени светлината. Затъмненото предно стъкло изобщо не му помагаше. Погледнато през него, положението изглеждаше по-оптимистично. Небето сякаш беше много по-тъмно, отколкото в действителност. Той спусна стъклото на прозореца и подаде глава навън. В действителност имаше поне още един час дневна светлина. А след това — около един час здрач. И чак след това — пълен мрак. Ричър вдигна прозореца, облегна се на седалката и се отпусна. Съсредоточи се, за да забави пулса и дишането си.

И остана напълно отпуснат, докато не му се обади Алън Ламейсън.