Лош късмет и неприятности

79

Според часовника в главата на Ричър полетът продължи точно двайсет минути — толкова, колкото очакваше. Предполагаше, че модерните граждански хеликоптери са малко по-бързи от военните, с които беше свикнал в армията. Изчисли, че на един стандартен военен хеликоптер модел „АН–1“ ще му трябват малко повече от двайсет минути, за да стигне от другата страна на планините, така че точно двайсет изглеждаха логично постижение за машина с черна кожена тапицерия и мокет.

Ричър прекара двайсетте минути с наведена глава. Животински инстинкт на милиони години, на който кучетата и децата продължават да се подчиняват: Ако аз не ги виждам, и те не ме виждат. Не спираше да движи ръцете и краката си — безшумно, на части от сантиметъра — и да стяга и отпуска мускулите си като в някаква странна миниатюризирана версия на тренировка във фитнес зала. Вече не му беше студено, но не искаше да се схваща повече. Шумът в кабината беше силен, но не оглушителен. Воят на двигателя беше удавен от рева от въздушната струя. Шумът от перката се сливаше с шума от вятъра и човек можеше да се абстрахира от него. Никой не говореше. Ричър не чу нито една дума от никого.

Докато двайсетминутното пътуване не свърши.

Той почувства как хеликоптерът намалява скоростта. Усети как носът се изравни хоризонтално, а после се вдигна с няколко градуса. Хеликоптерът леко се завъртя наляво. Като кон в каубойски филм, на който са дръпнали юздите. В кабината стана по-шумно. Вече се движеха по-бавно и собственият им шум ги обгръщаше като мехур.

Ричър се наведе напред и притисна окото си в пролуката между седалките; видя Ламейсън, който се беше навел към прозореца, притиснал челото си в него. Видя как се раздвижи и се обърна към пилота. Чу го да говори. Или поне му се стори, че го чува. Откакто беше прочел досието на Франц, хиляди пъти си беше представял какво е казал Ламейсън. Беше сигурен, че знае какво ще каже дума по дума, с цялата му жестока неизбежност.

— Къде сме? — попита Ламейсън.

Говореше във въображението на Ричър, но може би го казваше и в действителност.

— Където бяхме преди — отвърна пилотът.

— На същото място?

— Приблизително.

— Какво има под нас в момента?

— Пясък.

— На каква височина летим?

— Почти хиляда метра.

— Атмосферни условия?

— Спокойно. Има въздушни течения, но няма вятър.

— Безопасно ли е?

— От въздухоплавателна гледна точка, да.

— Добре, да го направим.

Ричър усети как хеликоптерът увисва на място. Шумът от двигателя стана по-дълбок, а перката започна да бие по-силно. Подът се движеше в миниатюрни, неравни кръгове. Ламейсън се обърна на седалката си и кимна веднъж на Паркър и веднъж на Ленъкс. Ричър чу изщракването на предпазните колани, а после почувства как седалките пред него се освобождават от теглото на хората върху тях. Възглавниците под кожената тапицерия поеха въздух, напрегнатите пружини се отпуснаха и седалките се отместиха на няколко скъпоценни сантиметра по-далеч от лицето му. В кабината нямаше друга светлина, освен оранжевото сияние от уредите. Паркър беше отляво, а Ленъкс — отдясно. И двамата бяха неестествено приклекнали, със сгънати колене и наведени глави, заради липсата на място, с разтворени крака, за да пазят равновесие върху клатещия се под, с разперени ръце, за да не паднат.

Единият щеше да умре лесно, а другият — по трудния начин.

Зависи кой от тях щеше да отвори вратата.

Оказа се Ленъкс.

Той се обърна наполовина, хвана се за разкопчания предпазен колан на своята седалка и здраво го стисна с лявата си ръка. След това пристъпи настрани, протегна дясната си ръка и потърси дръжката от вътрешната страна. Хвана я, отвори вратата и я бутна навън. Вратата се отвори наполовина и в кабината шумно нахлу въздух. Пилотът седеше полуобърнат на своето място, като гледаше през рамо, и съвсем леко наклони машината, така че вратата да се отвори докрай от собствената си тежест. След това отново изравни хеликоптера и бавно го завъртя по часовниковата стрелка, така че движението, инерцията и налягането на въздуха да задържат вратата отворена.

Ленъкс се обърна назад. Едър, червендалест, набит, приклекнал като маймуна, стиснал здраво предпазния колан с лявата си ръка, размахал дясната за равновесие като човек, стъпил върху лед.

Ричър се приведе и с лявата си ръка намери лоста за освобождаване на седалката. Хвана го с палец и два пръста и завъртя. Облегалката се люшна напред. Той я притисна до хоризонтално положение с лявата си ръка и я задържа. Възглавниците отново изпъшкаха. Ричър вдигна глока в дясната си ръка, завъртя се в кръста и опря дясната си предмишница върху спуснатата облегалка. Затвори очи и си избра едно място на два сантиметра над пъпа на Ленъкс.

После натисна спусъка.

Изстрелът прозвуча приглушено сред всички останали звуци. Чу се, но не толкова силно, колкото ако беше произведен в някоя библиотека. Куршумът удари Ленъкс ниско в тялото. Ричър предположи, че веднага е изхвърчал от другата му страна. Нямаше друг възможен изход, когато стреляш с деветмилиметров пистолет от разстояние метър и двайсет. Точно затова стреля по Ленъкс, а не по Паркър. Ричър нямаше абсолютно никакъв страх от летене, но предпочиташе въздушното превозно средство, в което се намира, да остане непокътнато. Изстрелът в корема на Паркър можеше да попадне в хидравлична тръба или електрически кабел. А куршумът, който мина през Ленъкс, просто изхвърча навън през отворената врата, без да причини вреда.

Ленъкс остана неестествено приклекнал. Около дупката в ризата му разцъфна кървав ореол. На слабата оранжева светлина кръвта изглеждаше черна. Лявата му ръка изпусна предпазния колан и започна да маха във въздуха, сякаш търсеше да се улови за нещо друго. Той остана на мястото си, симетрично, на половин метър от прага на вратата. Зад него нямаше нищо друго, освен бездната. Лицето му бе застинало в ужас.

Ричър съвсем леко измести цевта на глока и отново стреля по него, този път в гръдната кост. Предполагаше, че при мъж на възрастта и с размерите на Ленъкс гръдната кост представлява доста калцирана плочка, дебела почти сантиметър. Куршумът със сигурност щеше да я пробие, но не и преди разтрошаването на костта да успее да предаде част от инерцията му в целта. Като удар с миниатюрен юмрук. Ефектът може би щеше да бъде достатъчен, за да отнесе човека съвсем леко назад, вместо просто да го свлече на пода, както щеше да стане с изстрел в главата. Човешкият врат беше прекалено фина система, за да предаде на изстрела в главата ефекта, който търсеше Ричър.

Но всъщност коленете предадоха Ленъкс, а не гръдната му кост. Изстрелът го наведе съвсем леко назад от вертикала — все едно се канеше да приклекне на пети. Но той беше едър и тежък, беше на четирийсет и една години и коленете му вече не бяха гъвкави. Сгънаха се на малко повече от деветдесет градуса, а после спряха. От внезапната пречка горната половина от тялото му се измести назад от центъра на тежестта си, задникът му се блъсна в прага на вратата и тежестта на раменете и главата му го преобърна назад и навън в нощта. Последното, което Ричър видя от него, бяха подметките на обувките му — все така раздалечени, размахани във ветровития мрак като някакъв безсмислен послепис.

Бяха минали доста по-малко от две секунди, откакто беше свалил облегалката на седалката, но за Ричър сякаш бяха изминали два живота. Може би животите на Франц и Ороско. Чувстваше се безкрайно подвижен и спокоен. Планираше ходовете си като в шахматна игра, осъзнаваше в най-малки подробности предимствата и недостатъците на ситуацията, заплахите и възможностите. Останалите в кабината почти не бяха реагирали. О’Донъл лежеше по очи и се опитваше да вдигне главата си достатъчно високо, за да се претърколи. Диксън се опитваше да се обърне по гръб. Пилотът седеше неподвижен, полуобърнат на мястото си. Паркър беше замръзнал в абсурдна поза на полуклек. Ламейсън зяпаше в празното пространство, където допреди малко беше Ленъкс, сякаш бе напълно неспособен да разбере случилото се.

Тогава Ричър се изправи.

Спусна втората седалка и се покатери през нея като чудовище от кошмар, като гигантски силует, изникнал тихомълком от нищото в шумния оранжев полумрак. После той застана неподвижно, изправен почти в цял ръст, притиснал глава в тавана на хеликоптера, с крака на метър един от друг в съвършен триъгълник, за да запази максимално равновесие. В лявата си ръка държеше зигзауер, насочен право в лицето на Паркър. В дясната държеше своя глок, насочен право в лицето на Ламейсън. И двата пистолета бяха неподвижни. Лицето му беше безизразно. Перката продължаваше да се върти. Хеликоптерът продължаваше да се движи бавно по часовниковата стрелка. Вратата стоеше все така широко отворена, като платно на кораб. В кабината нахлуваха вихри, носещи шумове и воня на керосин.

О’Донъл изви гръб и вдигна главата си достатъчно високо, за да види какво става. Очите му попаднаха върху обувките на Ричър и се затвориха за миг. Диксън се претърколи по гръб, през вързаните си ръце, и легна на другото си рамо, обърната назад.

Пилотът го гледаше втренчено. Паркър го гледаше втренчено. Ламейсън го гледаше втренчено.

Беше най-рискованият момент.

Ричър не можеше да си позволи да стреля напред. Вероятността да улучи някой жизненоважен уред в кабината беше прекалено голяма. Не можеше да си позволи и да остави някой от пистолетите и да се опита да освободи О’Донъл или Диксън, защото Паркър имаше свобода на действие — на по-малко от метър и половина разстояние от него. Не можеше и да елиминира Паркър с голи ръце, защото нямаше как да се придвижи напред. Нямаше къде да стъпи. О’Донъл и Диксън заемаха целия под.

Колкото до Ламейсън, той все още беше хванат от предпазния колан на седалката си. Пилотът също. Той трябваше само да започне да мята хеликоптера насам-натам в небето, докато всички отзад не паднат навън. Така щяха да жертват Паркър, но Ричър не вярваше, че това щеше да попречи на Ламейсън да спи спокойно.

Патова ситуация, ако разбираха какво става.

Победа, ако се възползваха от момента.