Лош късмет и неприятности

34

Четиримата се качиха в стаята на Диксън и тя нареди седемте списъка на леглото.

— Значи тук имаме поредица от седем календарни месеца — започна тя. — Анализ на резултати. Нека за по-просто да ги наричаме „успехи“ и „неуспехи“. Първите три месеца са доста добри. Много успехи и малко неуспехи. Общата успеваемост е около деветдесет процента. Поточно малко над осемдесет и девет цяло и три процента, ако предпочитате.

— Давай нататък — каза О’Донъл.

— После, през четвъртия месец, всичко тръгва надолу.

— Това вече го знаем — обади се Нили.

— Значи можем да приемем първите три месеца за основа. Знаем, че са в състояние да постигат деветдесет процента успеваемост. Способни са на това. Да приемем, че са можели или е трябвало да продължат да постигат същите резултати за неопределен период от време.

— Но не са го направили — каза О’Донъл.

— Били са в състояние, но не са го направили. И какъв е резултатът?

— След четвъртия месец има повече неуспехи отпреди — каза Нили.

— Колко повече?

— Не знам.

— Но аз знам — каза Диксън. — Ако бяха продължили с обичайното си темпо през вторите четири месеца, щяха да си спестят точно шестстотин и петдесет неуспеха.

— Честно?

— Честно — каза Диксън. — Числата не лъжат. В края на третия месец се е случило нещо, което им е струвало шестстотин и петдесет бъдещи неуспехи, които са могли да бъдат избегнати.

Ричър кимна. Общо 183 дни, 2197 събития, 1314 успеха и 883 неуспеха. Но разпределението изобщо не беше равномерно. През първите три месеца имаше 897 събития, 802 успеха и 95 неуспеха. През следващите четири месеца — 1300 събития, някакви жалки 512 успеха и катастрофалните 788 неуспеха, 650 от които са могли да бъдат избегнати, ако нещо не се беше променило.

— Как ми се иска да знаехме какво е това — каза той.

— Саботаж — заключи О’Донъл. — Някой е получил пари, за да прецака работата.

— По сто бона всеки път? — обади се Нили. — Шестстотин и петдесет пъти? Доста добра поръчка.

— Не може да е саботаж — каза Ричър. — За сто бона можеш да изгориш до основи всяка фабрика, офис или цяла сграда без никакъв проблем. Сигурно можеш да изгориш цял град. Няма нужда да се плаща отделно за всеки случай.

— Тогава какво е?

— Не знам.

— Но се връзва, нали? — каза Диксън. — Между това, което е знаел Франц, и това, което е знаел Санчес, има определена математическа връзка.

Минута по-късно Ричър отиде до прозореца на Диксън и погледна навън.

— Дали можем да предположим, че Ороско е знаел същото, което е знаел Санчес? — попита той.

— Абсолютно — отвърна О’Донъл. — Както и обратното. Бяха приятели. Работеха заедно. През цялото време са общували.

— Значи ни липсва само това, което е знаел Суон. Имаме късчетата от мозайката от другите трима. Но от него няма нищо.

— Къщата му беше чиста. Там нямаше нищо.

— Значи е в кабинета му.

— Той нямаше кабинет. Нали са го уволнили?

— Да, но съвсем скоро. Значи кабинетът му още е празен. Все пак те уволняват хора, а не наемат нови. Значи имат предостатъчно помещения. Просто са заключили кабинета му. Компютърът му още си стои на бюрото. И в чекмеджетата на бюрото може да има някакви записки.

— Искаш пак да отидем при Жената-дракон? — попита Нили.

— Мисля, че се налага.

— По-добре да се обадим, преди да отидем чак дотам.

— По-добре направо да се изтърсим.

— Бих искал да видя къде е работил Суон — обади се О’Донъл.

— И аз — каза Диксън.

Диксън седна зад волана на наетата от нея кола. Тя зави на изток по Сънсет Булевард, търсейки изход към магистрала 101. Нили й обясни накъде да кара. Беше сложен маршрут. В тежък трафик. Но самият път през Холивуд беше живописен. Диксън, изглежда, караше с удоволствие. Обичаше Лос Анджелис.

Мъжът в тъмносиния костюм и тъмносиния крайслер ги следеше през цялото време. Когато минаха покрай телевизионното студио на Канал 5, точно преди да излязат на магистралата, той извади телефона си, за да докладва на своя шеф.

— Тръгнаха на изток. И четиримата, в една кола.

— Аз съм още в Колорадо — отвърна шефът му. — Продължавай да ги следиш.