Лош късмет и неприятности

2

Седемнайсет дни след случилото се Джак Ричър се намираше в Портланд, щата Орегон. Беше почти без пари. И беше в Портланд, защото все пак трябваше да отиде някъде, а автобусът, с който бе пътувал в продължение на два дни, най-накрая беше спрял там. Беше останал почти без пари, защото запознанството с една помощник окръжна прокурорка на име Саманта в бар, посещаван често от полицаи, го заинтригува дотолкова, че два пъти плати сметката за вечеря, преди тя да го заведе у дома си за през нощта — също два пъти. Сега тя беше на работа, а той се отдалечаваше от къщата й. Беше девет сутринта. Ричър вървеше към автогарата в центъра на града, а косата му все още беше влажна от душа. Чувстваше се задоволен и спокоен и все още не знаеше накъде ще поеме с тънката пачка пари в джоба си.

Терористичните атаки от 11 септември 2001 г. бяха предизвикали две съществени практически промени в живота на Ричър. Първо, освен сгъваемата четка за зъби той вече носеше и паспорта със себе си. Много неща в новата епоха изискваха да притежаваш документ за самоличност със снимка, включително и повечето видове транспорт. Ричър беше скитник, а не отшелник и макар че не можеше да се задържи на едно място, не беше асоциален тип, така че с готовност се беше подчинил на новите правила.

Второ, беше променил системата си на банкиране. В продължение на много години, след като се беше уволнил от армията, Ричър се обаждаше на банката си в щата Вирджиния и изискваше парични преводи с „Уестърн Юниън“ до мястото, където се намираше в момента.

Но сега, заради опасността от финансиране на терористи, телефонното банкиране практически беше прекратено. Затова Ричър си беше извадил дебитна карта. Носеше я в паспорта си и използваше ПИН код 8197. Смяташе се за човек с малко таланти, но с разнообразни умения. Повечето бяха физически и пряко свързани с исполинския му ръст и сила, но едно от тях беше постоянната точна представа за времето, а друго — математическият усет, придобит в училището за надарени деца с разширено преподаване на математика. Точно затова беше избрал 8197. Харесваше числото 97, защото беше най-голямото двуцифрено просто число, а още повече харесваше 81, защото това беше единственото в безкрайния ред на числата, чийто корен квадратен съвпадаше със сбора от цифрите му. Корен квадратен от 81 е 9 — сборът на 8 и 1. Нито едно друго число във вселената не притежаваше такава прекрасна симетрия.

Математическият му усет и вроденият му цинизъм по отношение на финансовите институции винаги го подтикваха да проверява състоянието на сметката си, когато тегли пари от банкомат. Никога не забравяше да извади таксата за операцията, както и да прибави оскъдната лихва. Но въпреки подозренията му нито веднъж не го бяха измамили. Всеки път сумата в сметката му се оказваше точно толкова, колкото очакваше. Никога не беше оставал изненадан — нито приятно, нито неприятно.

До онази сутрин в Портланд, когато остана по-скоро приятно изненадан. Защото в сметката му имаше над хиляда долара в повече.

Според предварителните му изчисления сумата беше точно хиляда и трийсет долара. Това очевидно беше грешка от страна на банката. Бяха сбъркали сметката. И щяха да поправят грешката си. Той нямаше да получи тези пари. Ричър беше оптимист, но не и глупак. Натисна друг клавиш, за да получи разписка. От банкомата се показа тънко листче. На него с бледосиво мастило бяха отпечатани последните пет трансакции. Три от тях бяха тегления от банкомат, които и той си спомняше ясно. Четвъртото беше вноска с лихвата. Последната трансакция беше депозит от хиляда и трийсет долара, осъществен преди три дни. Ето откъде бяха парите. Листчето беше твърде тясно, за да побере отделни колонки за дебит и кредит, така че вноската беше отбелязана в скоби, за да се означи стойността й: (1030,00).

Хиляда и трийсет долара.

1030.

Привидно не беше интересно число, но Ричър се вторачи за миг него. Очевидно не беше просто число. Нито едно четно число, по-голямо от 2, не е просто. Имаше ли точен квадратен корен? Явно беше съвсем малко над 32. Кубичен корен? Съвсем малко под 10,1. На какво се делеше? Нямаше много делители — 5 и 206, както и очевидните 10 и 103 и съответно 2 и 515.

И така, 1030.

Хиляда и трийсет.

Грешка.

Най-вероятно.

Или може би не.

Ричър изтегли петдесет долара от банкомата, бръкна в джоба си за монети и тръгна да търси уличен телефон.

Намери телефон на автогарата. Набра номера на банката си, който знаеше наизуст. На Западния бряг беше девет и четирийсет, а на Източния — дванайсет и четирийсет. В щата Вирджиния беше време за обедна почивка, но все някой щеше да вдигне.

И някой наистина вдигна. Ричър не беше разговарял с жената преди, но му звучеше компетентна. Може би беше мениджър, който вдига телефона, докато обикновените служители са на обяд. Каза си името, но Ричър не го чу. После се впусна в дълги, предварително отработени любезности, за да го накара да се почувства особено ценен клиент. Той я изчака да свърши, после й обясни за сметката си. Тя се изуми, че някой клиент е решил да се обади и да съобщи за грешка в негова полза.

— Може би не е грешка — отбеляза Ричър.

— Очаквахте ли тази сума? — попита тя.

— Не.

— Често ли се случва трети лица да внасят пари по сметката ви?

— Не.

— Значи най-вероятно е грешка. Не смятате ли така?

— Трябва да разбера кой е направил вноската.

— Може ли да попитам защо?

— Дълго е за обяснение.

— Налага се да го направите — каза жената. — Иначе влизат в сила съображения за конфиденциалност. Ако грешката на банката стане причина някой от клиентите ни да разбере за финансовите операции на друг клиент, ще нарушим много правила, разпоредби и етични норми.

— Може би е съобщение — предположи Ричър.

— Съобщение?

— Нещо, свързано с миналото ми.

— Не ви разбирам.

— Преди много време работех като военен полицай — обясни той. — Военната полиция използва кодирана радиовръзка. Ако някой военен полицай спешно се нуждае от помощ, той изпраща код десет–трийсет. Сега разбирате ли?

— Всъщност не.

— Смятам, че ако не познавам човека, който е направил вноската, това са просто хиляда и трийсет долара, внесени по погрешка. Но ако познавам човека, това може да е зов за помощ.

— Продължавам да не ви разбирам.

— Вижте как е написано. Не мислете за числото като за хиляда и трийсет долара, а като за комбинация от цифри.

— А защо този човек просто не ви се обади по телефона?

— Защото нямам телефон.

— Тогава имейл? Или телеграма? Или дори писмо?

— Нямам адрес за нито едно от изброените.

— Тогава ние как се свързваме с вас?

— Не се свързвате.

— Вноска в сметката ви ми се струва твърде странен способ за комуникация.

— Може би е единственият.

— Да, но е твърде труден. За да го направи, човекът първо трябва да разбере какъв е номерът на сметката ви.

— И аз това казвам — отвърна Ричър. — За да го направи, човекът трябва да е много умен и способен. А когато един много умен и способен човек изпраща зов за помощ, значи проблемът наистина е сериозен.

— Освен това излиза доста скъпо. Този човек трябва да похарчи над хиляда долара, за да се свърже с вас.

— Именно. Значи не само е умен и способен, но и отчаян.

От другата страна на линията настъпи мълчание. После жената попита:

— Не можете ли просто да съставите списък на възможните хора и да ги проверите един по един?

— Работил съм с безброй умни хора. С повечето от тях — отдавна. Ще ми трябват цели седмици, докато ги открия всичките. А дотогава може да е твърде късно. Така или иначе, нямам телефон.

Отново настъпи мълчание. Но този път съпроводено от потракване на клавиатура.

— Проверявате, нали? — попита Ричър.

— Наистина не би трябвало — оплака се жената.

— Няма да ви издам.

Мълчание. Този път и клавиатурата не се чуваше. Ричър разбра, че името вече е на екрана на компютъра, пред очите й.

— Кажете ми — помоли той.

— Не мога да ви го кажа просто така. Трябва да ми помогнете.

— Как?

— Дайте ми джокер. За да не се налага да го казвам директно.

— Какъв джокер?

— Например дали е мъж или жена.

Ричър се усмихна. Отговорът се съдържаше в самия въпрос. Жена, разбира се. Умна, способна жена с богато въображение и творчески подход към проблемите. Жена, която знае за манията му да събира и изважда числа.

— Нека да позная — каза той. — Вноската е направена в Чикаго.

— Да, с чек през банка в Чикаго.

— Нили — каза Ричър.

— Точно това е името — потвърди жената. — Франсис Л. Нили.

— Значи можете да забравите за този разговор — каза Ричър. — Със сигурност не става дума за банкова грешка.