Лош късмет и неприятности

14

Ричър и Нили се върнаха в пощата. Помещението беше малко и прашно. Типично учреждение. Кипеше обичайната работа за делнична утрин. Пред един служител чакаха на опашка няколко души. Нили подаде на Ричър ключовете на Франц и застана на опашката. Ричър пристъпи към гишето в дъното и взе първия формуляр, който му попадна. Беше бланка за потвърждение на получена пратка. Той взе химикалката, закачена на верижка, и се престори, че попълва бланката. Завъртя се встрани, подпря лакът на гишето и продължи да движи ръката си. Хвърли поглед към Нили. Оставаха й около три минути, преди да й дойде редът. Ричър използва това време, за да огледа пощенските кутии.

Бяха наредени по цялата задна стена на помещението. В три различни размера. Малки, средни и големи. Шест реда малки кутии, четири реда средни кутии под тях и три реда от най-големите кутии, близо до пода. Общо сто и осемдесет малки, деветдесет и шест средни и петдесет и четири големи. Триста и трийсет кутии с различни размери.

Коя беше кутията на Франц?

Със сигурност беше една от най-големите. Франц имаше собствена кантора, която със сигурност е получавала доста поща. Част от нея вероятно е пристигала в големи дебели пликове. Кредитни справки, финансова информация, съдебни преписки, фотографии с различен размер. Всичките — в големи дебели пликове. Както и специализирани списания. Значи кутията му задължително беше от големите.

Но коя точно?

Нямаше как да прецени. Ако Франц можеше да избира, щеше да вземе крайната дясна кутия на най-горния ред. Защо да влиза по-навътре и да се навежда до линолеума? Но Франц не е можел да избира свободно. Когато човек поиска пощенска кутия, дават му, която е свободна. Кутиите се освобождават, когато някой умре или напусне града. Беше въпрос на късмет коя ще ти се падне. Шансът да я открие беше едно на петдесет и четири.

Ричър пъхна лявата си ръка в джоба и опипа ключа на Франц. Предположи, че ще му трябват по две-три секунди на ключалка, за да ги провери. В най-лошия случай търсенето щеше да му отнеме цели три минути край пощенските кутии. Където всички щяха да го виждат. А всъщност имаше и още по-лош вариант — да се опита да отвори някоя кутия пред очите на истинския й собственик, който е дошъл междувременно. Щяха да последват въпроси, оплаквания, скандал, обаждане в полицията и евентуално подвеждане под отговорност. Ричър изобщо не се съмняваше, че ще успее да излезе от пощенския клон невредим, но не искаше да напусне с празни ръце.

Чу Нили да казва:

— Добро утро.

Хвърли поглед наляво и я видя на гишето. Беше се привела напред, за да привлече вниманието на служителя. Забеляза как очите му се срещат с нейните. Пусна химикалката и извади ключа от джоба си. Небрежно пристъпи към редицата от пощенски кутии и опита първата ключалка от ляво на дясно на най-горния ред.

Провал.

Завъртя ключа по часовниковата стрелка и обратно. Не поддаде. Измъкна го и пробва с по-долната ключалка. Провал. И с най-долната. Провал.

Нили беше задала някакъв дълъг и сложен въпрос за цените на пратките с въздушна поща. Подпираше се с лакти на гишето. Караше пощенския служител да се чувства най-важния човек на земята. Ричър се премести надясно и опита отново, с най-високата пощенска кутия от съседната колона.

Провал.

Беше опитал четири, оставаха петдесет. Беше изразходвал дванайсет секунди, а шансовете му се бяха подобрили от 1,85 процента на 2 процента. Провери по-долната кутия. Провал. Приклекна и провери най-долната кутия.

Провал.

Остана приклекнал и се премести надясно. Започна със следващата колона, от най-долната кутия. Нямаше късмет с нея. Нито с по-горната. Нито с най-горната. Беше проверил девет кутии за двайсет и пет секунди. Нили продължаваше да говори със служителя на гишето. В този момент Ричър усети, че някаква жена застава вляво от него. Жената отвори кутията си, която беше от най-високите. Изрови отвътре голяма купчина боклуци. Започна да я преглежда, без да се отмества.

Махни се, помоли я мислено Ричър. Кошчето за боклук е ей там.

Жената отстъпи. Той се премести надясно и се зае с четвъртата колона. Нили продължаваше да говори. Служителят продължаваше да я слуша. Ключът не стана в най-горната ключалка. Нито в средната. Нито в най-долната.

Дванайсет проверени кутии. Вероятността за пробив бе нараснала на едно към четирийсет и две. По-добра, но недостатъчно. Ключът не стана на нито една от кутиите в петата колона. Нито в шестата. Осемнайсет проверени кутии. Една трета. Шансовете му непрекъснато се подобряваха.

Погледни го от добрата страна.

Нили продължаваше да говори. Ричър я чуваше зад гърба си. Осъзнаваше, че хората на опашката зад нея вероятно започват да губят търпение. Сигурно пристъпваха от крак на крак. И се озъртаха — отегчени и любопитни.

Ричър се зае със седмата колона от горе на долу. Завъртя ключа. Той не помръдна. Нито в средната кутия. Нито в най-долната. Той пристъпи надясно. Нили беше спряла да говори. Сега служителят й обясняваше нещо. Тя се преструваше, че не схваща. Ричър отново пристъпи надясно. Осма колона. Ключът не отвори най-горната кутия. В пощенския клон беше настъпила тишина. Ричър усещаше погледите на хората по гърба си. Отпусна ръка и провери средната кутия в осмата колона.

Завъртя ключа. Звукът му се стори много силен.

Провал.

В пощенския клон цареше тишина.

Ричър опита с най-долната кутия от осмата колона.

Завъртя ключа.

Ключалката се отвори.

Ричър отстъпи една крачка, отвори вратичката докрай и приклекна. Пощенската кутия беше претъпкана. Дебели пликове, големи кафяви пликове, големи бели пликове, писма, каталози, списания в прозрачни опаковки, пощенски картички.

Във фоайето отново заговориха.

— Много ви благодаря за помощта — каза Нили.

После Ричър чу нейните отдалечаващи се стъпки. Чу как опашката пристъпва напред към гишето. Долови как хората отново се изпълват с надежда, че ще успеят да си свършат работата, преди да умрат от старост. Пъхна ръка в пощенската кутия и избута съдържанието й напред. Натрупа всичко на стегната купчина, хвана я с две ръце и се изправи. Пъхна купчината под мишница, заключи кутията, прибра ключа в джоба си и спокойно се отдалечи.

Нили го чакаше в мустанга, паркиран през три къщи. Ричър се наведе, изсипа пощата върху арматурното табло и седна в колата. После претърси купчината и откри четири малки подплатени плика, адресирани до Франц с неговия собствен почерк, който Ричър познаваше добре.

— Прекалено малки са за дискове — отбеляза той.

Нареди ги по датите от пощенското клеймо. Последното беше от сутринта, в която беше изчезнал Франц.

— Значи е пуснато в пощата предишната вечер — каза Ричър.

Той отвори плика и извади малък сребрист предмет. Нещо метално, плоско, пет на два сантиметра, тънко, с пластмасова капачка в единия край. Приличаше на висулка от ключодържател. На него беше отпечатано „128 МВ“.

— Какво е това? — попита Ричър.

— Флаш памет — обясни Нили. — По-модерната версия на дискетите. Няма движещи се части, а събира сто пъти повече данни.

— Какво ще правим с нея?

— Ще я включим в някой от моите компютри и ще видим какво съдържа.

— Просто така?

— Освен ако не е защитена с парола. Което е доста вероятно.

— Няма ли някаква програма, с която да разбием паролата?

— Преди имаше, но вече не. Защитите стават все подобри. Или все по-лоши, в зависимост от гледната точка.

— Тогава какво ще правим?

— Докато караме, ще си запълним времето, като съставяме списъци наум. С най-вероятните варианти за парола. Като едно време. Предполагам, че ще имаме право на три грешки, преди данните да се изтрият сами от флаш паметта.

Тя запали двигателя и се отдели от бордюра. Направи стегнат обратен завой на аварийната лента пред магазините и пое обратно на север към „Ла Сиенега“.

Мъжът в тъмносиния костюм ги проследи с поглед. Беше отпуснат ниско зад волана на тъмносиния си крайслер, на четирийсет метра от тях, на мястото за паркиране пред аптеката. Отвори мобилния си телефон и набра номера на шефа си.

— Този път изобщо не се занимаваха с офиса на Франц — съобщи той. — Вместо това говориха със собственика. После дълго време стояха в пощата. Мисля, че Франц е изпращал поща до себе си. Затова не можахме да го намерим. И вероятно вече е у тях.