Лош късмет и неприятности

55

Даяна Бонд се качи в колата си, за да поеме обратно по дългия път към военновъздушната база „Едуардс“, а Ричър изравни купчината салфетки и отново постави захарницата върху тях — точно по средата. Донесоха им десертите, още кафе и хамбургера на О’Донъл. Ричър преполови ябълковия си пай и изведнъж спря да яде. Погледна през прозореца и помълча малко. После се обърна към Нили и посочи захарницата.

— Знаеш ли какво е това?

— Захар — отвърна тя.

— Не. Това е нещо, което слагаш върху листове хартия, за да не се разлетят. Като преспапие.

— Е и?

— Кой носи пистолет без патрон в цевта?

— Някой, който така е обучен.

— Например ченге. Или бивше ченге. Може би от полицейското управление в Лос Анджелис.

— Е и?

— Онази жена в „Нова ера“ ни излъга. Хората винаги оставят бележки. Драскат си. Работят по-добре с молив и хартия. Няма работни места без хартия.

— Може би нещата са се променили, откакто не си ходил на работа — изтъкна О’Донъл.

— Първия път, когато говорихме с нея, тя ни каза, че Суон е използвал парчето бетон от Берлинската стена като преспапие. Малко е трудно да си представиш за какво ще го използва в работна среда без хартия, нали?

— Може да е било образно казано — отвърна О’Донъл. — Преспапие, сувенир, украса за бюрото, има ли разлика?

— Освен това първия път, когато ходихме там, се наложи да изчакаме, преди да влезем на паркинга. Спомняш ли си?

Нили кимна.

— Да, защото от паркинга излизаше камион.

— Какъв камион?

— На фирма за фотокопирни машини. За поправка или доставка.

— Малко е трудно да си представиш за какво ще използват ксерокс в работна среда без хартия, нали?

Нили не отговори.

— Щом ни е излъгала за това — каза Ричър, — може да ни е излъгала и за много други неща.

Никой не отговори.

— Шефът на охраната в „Нова ера“ е бивш полицай — продължи Ричър. — Обзалагам се, че повечето му подчинени също са такива. Ходят със свален предпазител и без патрон в цевта. Така са ги учили.

Всички мълчаха.

— Обади се пак на Даяна Бонд. Нека да се върне.

— Тя току-що си тръгна — изтъкна Нили.

— Значи не е стигнала далеч. Може да обърне. Завърта волана, и готово.

— Няма да иска.

— Ще се наложи. Кажи й, че ако не обърне, във вестниците ще излезе не само името на шефа й, а много повече.

Даяна Бонд се забави около трийсет и пет минути. Имаше задръстване, а на магистралата нямаше удобни изходи. Видяха колата й, докато паркираше пред „Денис“. Малко по-късно и тя пристигна. Застана права до масата, вместо да седне. Изглеждаше ядосана.

— Имахме уговорка — каза тя. — Ще говорим само веднъж и повече няма да ми се обаждате.

— Само още шест въпроса — каза Ричър. — После те оставяме на мира.

— Върви по дяволите.

— Важно е.

— Не и за мен.

— Ти се върна. А можеше да си продължиш. И да се обадиш на военното разузнаване. Но не го направи. Така че зарежи преструвките. Готова си да отговориш, нали?

В помещението беше тихо. Не се чуваше нищо друго, освен автомобилите по булеварда навън и някакво бръмчене от кухнята. Може би от миялна машина.

— Шест въпроса? — каза Бонд. — Добре. Но ще броя внимателно.

— Седни — предложи Ричър. — Поръчай си десерт.

— Не искам десерт — отвърна тя. — Не и на това място.

Но все пак седна, на същия стол като преди.

— Първи въпрос — започна Ричър. — „Нова ера“ има ли конкуренция? Друга компания, която да разполага със същата технология?

— Не — отвърна Даяна Бонд.

— Никой не е останал обиден, че са му отмъкнали поръчката?

— Не — повтори тя. — Предложението на „Нова ера“ беше единствено.

— Добре, втори въпрос. Правителството наистина ли иска „Малко крило“ да проработи?

— Защо да не иска, по дяволите?

— Защото правителствата понякога се изнервят, когато се разработват нови нападателни оръжия, без преди това да са произведени защитни системи срещу тях.

— Не съм чувала за такива притеснения.

— Наистина ли? Представи си, че някой залови „Малко крило“ и копира технологията. В Пентагона знаят на какво е способно. Готови ли сме да се изправим срещу евентуален враг, който ще го използва срещу нас?

— Няма проблем — отвърна Бонд. — Ако мислехме по този начин, никога нямаше да разработим нищо ново. Нямаше да съществуват нито проектът „Манхатън“, нито свръхзвуковите изтребители, нищо.

— Добре — каза Ричър. — Сега ми кажи за ръчното сглобяване в „Нова ера“.

— Това третият въпрос ли е?

— Да.

— Какво искаш да знаеш?

— Най-общо, какво представлява. Никога не съм работил в сферата на електрониката.

— Сглобяване на ръка — сви рамене Бонд. — Стерилни помещения, в които работят жени с найлонови шапчици, лупи и поялници.

— Бавен процес — отбеляза Ричър.

— Очевидно. По този начин могат да се произвеждат дузина устройства на ден вместо стотици или хиляди.

— Дузина? — повтори Ричър.

— Общо взето. Девет, десет, дванайсет, тринайсет на ден.

— Кога са започнали сглобяването на ръка?

— Това четвъртият въпрос ли е?

— Да, точно така.

— Преди около седем месеца.

— И как върви?

— Това петият въпрос ли е?

— Не, допълнение към предишния.

— През първите три месеца вървеше добре. Изпълняваха нормата.

— По шест работни дни в седмицата, нали така?

— Да.

— А кога започнаха проблемите?

— Преди около четири месеца.

— Какви са проблемите?

— Това последният въпрос ли е?

— Не, още едно допълнение.

— След като ги сглобят, устройствата се тестват. Броят на неработещите нараства.

— Кой ги тества?

— Имат директор по контрол на качеството.

— Независим?

— Не. Инженерът, който ги е проектирал. На този етап той е единственият квалифициран специалист, защото никой друг не знае как би трябвало да действат.

— А какво става с бракуваните бройки?

— Унищожават се.

Ричър не каза нищо.

— Сега наистина трябва да тръгвам — каза Даяна Бонд.

— Последен въпрос — каза той. — Рязали ли сте бюджета заради тези проблеми? Наложи ли се те да уволняват хора?

— Естествено, че не — отвърна Бонд. — Луд ли си? Ние поддържаме бюджета им. Те задържат хората. Ние нямаме друг избор, те също. Нали трябва да накараме схемата да проработи?