Лош късмет и неприятности

62

— През последните няколко седмици — продължи Мони — и ние научихме някои нови номера. Вече оставяме лешоядите да вършат нашата работа. Излизаме като орнитолози всеки път, когато имаме свободен половин час. Като се качиш на покрива на колата с бинокъл, обикновено виждаш каквото ти трябва. Ако кръжат два лешояда, сигурно е труп на койот, ухапан от змия. Но ако са повече, сигурно е, че трупът е по-голям.

— Къде? — попита Ричър.

— В същия район.

— Кога?

— Преди известно време.

— С хеликоптер?

— Няма друг начин.

— Сигурни ли сте за самоличността?

— Беше по гръб. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Пръстовите отпечатъци бяха запазени. Дори портфейлът му беше в джоба. Много съжалявам.

Дойде сервитьорката. Същата, която ги беше обслужвала и преди. Тя спря до масата, усети настроението и се отдалечи, без да каже нищо.

— Защо се криете? — попита Мони.

— Не се крием — отвърна Ричър. — Просто чакаме погребенията.

— Тогава защо използвате фалшиви имена?

— Ти ни доведе за примамка. Които и да са тези хора, не искаме да ги улесняваме.

— Не знаете ли вече кои са?

— А ти знаеш ли?

— Нали не сте забравили, че не бива да предприемате самостоятелни действия?

— Тук сме на Сънсет Булевард — отвърна Ричър. — На територията на полицейското управление на Лос Анджелис. От тяхно име ли говориш?

— Просто приятелски съвет — каза Мони.

— Приема се.

— Андрю Макбрайд изчезна безследно в Лас Вегас. Пристигнал е, но не се е регистрирал никъде, не е взел кола под наем и не е излетял оттам. Задънена улица.

Ричър кимна.

— Много гадно, когато става така, нали?

— Но друг човек на име Антъни Матюс е наел товарен камион.

— Последното име от списъка на Ороско.

Мони кимна.

— Ендшпил.

— Къде го е наел?

— Нямам представа.

Мони извади четири визитни картички от джоба си. Разтвори ги като ветрило и внимателно ги остави на масата. На тях бяха отпечатани името му и два телефонни номера.

— Обадете ми се. Наистина. Може да имате нужда от помощ. Нямате работа с аматьори. Тони Суон изглеждаше солиден мъж. Поне това, което беше останало от него.

Мони се върна на работа, а сервитьорката отново се появи след пет минути и този път остана до масата. Ричър предполагаше, че вече никой не е гладен, но всички все пак си поръчаха. Стари навици. Яж винаги когато можеш, за да си набавиш енергия за по-късно. Суон би одобрил това. Ядеше навсякъде, по всяко време, през цялото време. На аутопсии, ексхумации, местопрестъпления. Ричър беше почти сигурен, че Суон ядеше сандвич с телешко дори в момента, когато откриха Дъг — полуразложения труп с лопата, забита в главата му.

Никой не го потвърди.

Изобщо никой не каза нищо. Навън слънцето светеше ярко. Беше прекрасен ден. Със синьо небе и малки бели облачета. По булеварда минаваха коли, в закусвалнята влизаха и излизаха хора. Звъняха телефони — стационарни в кухнята и мобилни в джобовете на клиентите. Ричър се хранеше методично и механично, без да обръща внимание какво има в чинията му.

— Трябва ли да се преместим? — обади се Диксън. — След като Мони вече знае къде сме.

— Никак не ми харесва, че онзи тип на рецепцията ни е издал — каза О’Донъл. — Трябва да му откраднем дистанционните за проклетите телевизори.

— Няма нужда да се местим — отговори Ричър. — Мони не е заплаха за нас. Освен това искам да разбера, когато намерят Санчес.

— Тогава какво ще правим сега? — попита Диксън.

— Ще си почиваме — отвърна Ричър. — Ще изчакаме да се стъмни, преди да излезем. И ще отидем на гости на „Нова ера“. С наблюдението не стигнахме доникъде, време е за по-активни действия.

Той остави бакшиш от десет долара на масата за сервитьорката и отиде на касата, за да плати сметката. След това всички излязоха навън и останаха на паркинга за миг, примигвайки срещу яркото слънце, преди да поемат обратно към „Дюните“.

Ричър отиде да вземе куфара, после всички се събраха в стаята на О’Донъл, за да проверят откраднатите пистолети. Диксън избра по-малкия глок, модел 19. О’Донъл разгледа останалите шест пистолета модел 17 и избра трите, които според него бяха най-добри. Добави към тях и пълнителите от останалите три, така че тримата с Нили и Ричър да могат да презаредят бързо още веднъж. На Диксън щеше да се наложи да презареди пълнителя си ръчно след първите седемнайсет изстрела. Това не беше голям проблем. Ако една престрелка с пистолети не е свършила след седемнайсет изстрела, значи някой не е внимавал, а Ричър вярваше, че Диксън ще внимава. Досега винаги беше внимавала.

— Каква охрана можем да очакваме около сградата? — попита Ричър.

— От най-модерните ключалки — отвърна Нили. — И аларма на портала. Освен това си мисля, че през нощта ключът за отваряне на вратата на рецепцията е свързан с датчик за движение. И с още една аларма. И сигурно навсякъде вътре има датчици за движение. Някои от вратите на кабинетите сигурно също имат отделни аларми. Всички те са свързани със стационарните телефонни линии. Но вероятно имат и втора безжична мрежа, може би дори сателитна връзка.

— И кой ще дойде, когато се включи алармата?

— Много добър въпрос. Според мен няма да са ченгетата. Струва ми се прекалено евтин вариант за тази компания. Предполагам, че алармата задейства директно тяхната собствена охрана.

— А не държавната?

— Има логика, естествено. Пентагонът харчи милиарди за това място, така че изглежда логично правителството да иска да участва в охраната. Но се съмнявам. В днешно време не всичко е логично. Все пак дадоха охраната на летищата на частни фирми. Освен това най-близкият офис на Агенцията за военно разузнаване е много далеч. Така че си мисля, че охраната на „Нова ера“ е вътрешна, независимо колко опасно е „Малкото крило“.

— С колко време ще разполагаме, след като отворим портала?

— Кой каза, че ще го отворим? Нямаме ключове, а такива ключалки не се отварят с ръждив пирон. Според мен няма да успеем да се справим с нито една ключалка.

— Аз ще се заема с ключалките. Колко време ще имаме, след като влезем?

— Две минути — отвърна Нили. — В такава ситуация правилото за двете минути е единственото, на което можем да разчитаме със сигурност.

— Добре — каза Ричър. — Ще го направим в един сутринта. Вечерята е в шест. Отивайте да почивате.

Останалите тръгнаха към вратата. Той излезе след тях с ключовете от крайслера в ръка. Нили го погледна въпросително.

— Колата вече не ни трябва — обясни той. — Ще я върна. Но първо ще отида да я измият. Трябва да се опитаме да се държим цивилизовано.

Ричър подкара крайслера обратно по Ван Нюйс Булевард, на север от магистрала „Вентура“. Булевардът на автокъщи за нови и употребявани коли, евтини и скъпи, лъскави и обикновени, но и на магазини за гуми, вулканизатори, бояджии, за масла, аудио оборудване и аксесоари.

И автомивки.

Имаше огромен избор. Машинно измиване, ръчно миене, пароструйка, излъскване и пълно почистване отвън и отвътре. Ричър измина една миля в едната посока и една в обратната и си избра четири мивки, където предлагаха всичко. Спря на първата и си поръча пълната услуга. Цяла тълпа от хора с гащеризони обградиха колата, а той застана на слънце и ги загледа как работят. Първо почистиха вътрешността с прахосмукачка, после цялата кола беше изтеглена през един стъклен тунел върху конвейер, докато я обливаха с вода и всякакви други течности. Служители с гъби измиха металните повърхности, а други — на пластмасови стъпенки — излъскаха покрива. После колата мина под една ревяща сушилня, след което други служители я атакуваха отвътре с аерозолни спрейове и кърпи. Излъскаха всеки сантиметър, така че накрая колата блестеше от безупречна чистота. Ричър плати, остави бакшиш, извади ръкавиците си от жабката, сложи си ги и се отдалечи.

Спря на сто метра, до втората автомивка, която си беше избрал, и ги накара да повторят цялата процедура. Мъжът на рецепцията го погледна объркано за момент, после сви рамене и повика хората си. Ричър отново застана на слънце, за да ги гледа как работят. Прахосмукачката, шампоанът, аерозолните спрейове, кърпите. Плати, остави бакшиш, пак си сложи ръкавиците и подкара обратно към мотела.

Остави колата на слънце в ъгъла на паркинга, където щеше да изсъхне напълно. После измина пеш дългата пресечка на юг до Фаунтън Авеню. Намери магазин, който беше започнал съществуването си като аптека, но сега продаваше всякакви дребни неща за домакинството. Влезе и купи четири фенерчета. Черни, с по три батерии — достатъчно мощни, за да вършат работа, и достатъчно малки, за да се носят лесно. И достатъчно големи, за да се използват като бухалка. Момичето на касата му ги сложи в найлонов плик с надпис „Обичам ЕЛ ЕЙ“ — с главни букви и червено сърце. Ричър понесе плика обратно към мотела, полюшвайки го в ръка и слушайки тихото шумолене на найлона.

Никой не можа да понесе мисълта още веднъж да се хранят в „Денис“. Вместо това си поръчаха пица по телефона от „Доминос“ и я изядоха в занемареното фоайе до пералното помещение. Купиха си и безалкохолни напитки от шумния червен автомат пред вратата. Беше идеална вечеря — предвид онова, което им предстоеше. Излишни калории, мазнини и въглехидрати. Източник на енергия със закъснител, който щеше да им стигне за дванайсет часа. Преди много години военен лекар им беше обяснил основните принципи на обмяната на веществата.

— Какви са задачите за довечера? — попита О’Донъл.

— Задачите са три — отвърна Ричър. — Първо, Диксън ще се заеме с рецепцията, за да види дали ще научи нещо полезно. Второ, Нили ще намери офиса на Жената-дракон и ще се заеме с него. Двамата с теб ще претърсим останалите офиси. Разполагаме общо със сто и двайсет секунди. Трето, ще видим кои са хората от охраната, когато се появят.

— Ще ги чакаме да се появят?

— Само аз ще ги чакам — отвърна Ричър. — Вие ще се върнете тук.

Ричър се качи в стаята си, изми си зъбите и си взе дълъг горещ душ. После се изтегна на леглото и заспа. Часовникът в главата му го събуди в дванайсет и половина през нощта. Ричър се протегна, пак си изми зъбите и се облече. Сиви джинси, сива риза и черно яке, закопчано догоре. Стегнато завързани високи обувки. Ръкавици. Ключовете от крайслера в единия джоб на панталона и допълнителният пълнител за пистолета в другия. Мобилният телефон, откраднат от Лас Вегас, в единия джоб на ризата, а собственият му телефон в другия. Фенерчето в единия джоб на якето, а самият пистолет — в другия. Нищо повече.

Той излезе на паркинга в един без десет. Останалите вече бяха там — застанали в сенките, далеч от всички лампи.

— Добре — каза той.

Обърна се към О’Донъл и Нили:

— Вие двамата вземете вашите хонди.

После към Диксън:

— Карла, ти вземи моята. Паркирай я наблизо, обърната на запад, и ми остави ключовете вътре. После ще се върнеш с Дейв.

— Наистина ли ще оставиш крайслера там? — попита Диксън.

— Вече не ни трябва.

— Вътре е пълно с нашите отпечатъци, коса и нишки от дрехите.

— Вече не. Момчетата от Ван Нюйс Булевард се погрижиха. Да тръгваме.

Удариха юмруците си един в друг като състезатели от един отбор, както правеха едно време, после се пръснаха и се качиха по колите. Ричър седна в крайслера и запали двигателя — осемте цилиндъра глухо заръмжаха в тъмното. После чу как запалиха и хондите — по-малките им двигатели кашляха, а тунингованите им ауспуси усилваха звука. Той даде на заден, зави и се отправи към изхода. В огледалото за обратно виждане видя три чифта ярки сини фарове, които потеглиха след него. Зави на изток по Сънсет Булевард, на юг по „Ла Брий“ и пак на изток по „Уилшър“, а останалите го последваха в индианска нишка, като поддържаха еднаква дистанция помежду си в разредения нощен трафик.