Лош късмет и неприятности

29

Поръчаха си закуска в стаята на Диксън. Първото правило, което бяха научили много отдавна, бе: „Яж, когато имаш възможност, защото никога не се знае кога пак ще можеш.“ Особено когато се налагаше да изчезнеш. Ричър се тъпчеше с яйца, бекон и препечени филийки и ги поливаше с кафе. Не беше разтревожен, а по-скоро ядосан.

— Трябваше да си остана в Портланд — заяви той.

— Как ни намериха толкова бързо? — попита Диксън.

— С компютри — отвърна Нили. — Заради закона за борба с тероризма вече могат да проверяват хотелските регистри, когато си искат. Живеем в полицейска държава.

— Ние също сме полицаи — обади се О’Донъл.

— Бяхме.

— Иска ми се все още да бяхме. Всичко щеше да става по-лесно.

— Вие тръгвайте — каза Ричър. — Не искам да ви забърквам. Не можем да си го позволим. Гледайте полицаят да не ви види. Идете при Анджела Франц. Издирете клиента. Аз ще се върна, когато мога.

Той пресуши чашата си и се върна в стаята. Прибра сгъваемата си четка за зъби в джоба и скри паспорта, дебитната си карта и седемстотин от оставащите му осемстотин долара в куфара на О’Донъл. Знаеше, че при арест някои неща могат да изчезнат. После слезе във фоайето с асансьора и седна в едно кресло. Нямаше смисъл да прави драма от цялата история, като тича напред-назад по коридорите на хотела. Освен това имаше и второ правило, което беше научил от лошия си късмет: „Гледай да запазиш поне малко достойнство.“

Ричър зачака.

Трийсет минути. Шейсет. Във фоайето имаше три сутрешни вестника и той ги прочете всичките. Всяка дума от всяка статия. Спортни резултати, репортажи, редакционни материали, вътрешни и международни новини. Дори бизнес новини. Имаше статия за отражението на мерките за борба срещу тероризма върху частния сектор. В нея се цитираше същата сума от седем милиарда долара, която беше споменала Нили. Много пари. Според автора единствено оръжейните компании се радваха на по-голям оборот. Пентагонът все още разполагаше с най-много пари от всички и ги раздаваше като луд.

Минаха деветдесет минути.

Нищо не се случваше.

След два часа Ричър се изправи и остави вещите обратно на поставката. Отиде до вратата и погледна навън. Ярко слънце, синьо небе, малко смог. Лекият бриз люлееше екзотичните дървета. По улицата бавно се движеха лъскави коли с полирани метални повърхности. Беше хубав ден. Двайсет и четвъртият пореден ден, който не беше видял Калвин Франц. Почти четири пълни седмици. Същото вероятно важеше за Тони Суон, Хорхе Санчес и Мануел Ороско.

Онези типове вече са мъртви. Никой не може да хвърля приятелите ми от хеликоптер и да остава жив, за да се хвали с това.

Ричър излезе навън. Остана неподвижен на открито цяла секунда, все едно очакваше изстрел от снайперист. Със сигурност беше минало предостатъчно време, през което специалните части да заемат позиции. Но на улицата беше спокойно. Нямаше паркирани превозни средства. Никакви микробуси, които да изглеждат не на място. Нито преоблечени телефонни техници. Нито наблюдатели. Ричър тръгна наляво по Сънсет Булевард. На ъгъла с „Лоръл Каниън“ пак зави наляво. Вървеше бавно, като се придържаше към оградите и дърветата. Отново зави наляво по тесния път, който се виеше зад хотела.

Кафявият форд краун виктория беше точно пред него.

Беше паркиран на далечния бордюр, на празно място на сто метра оттам. Стоеше неподвижно, с изключен двигател. Както беше споменал О’Донъл, счупеното стъкло от страната на пътника беше подлепено с опънат черен найлон. Шофьорът седеше зад волана. Не помръдваше, освен че постоянно въртеше глава. Поглед в огледалото за обратно виждане, поглед напред, поглед към страничното огледало. Установил бе истински ритъм. Движението беше почти хипнотизиращо. Огледало за обратно виждане, предно стъкло, странично огледало. Ричър улови проблясък от алуминиевата шина на носа му.

Колата изглеждаше така, сякаш беше стояла там с часове.

Човекът беше сам, наблюдаваше и чакаше.

Но какво?

Ричър се обърна и се върна в хотела по същия маршрут. Влезе във фоайето и седна на същото кресло. Но в главата му вече се оформяше нова теория.

Нили беше казала: Обади ми се жена му.

Какво искаше от теб?

Нищо. Просто ми каза.

А после Чарли беше увиснал на дръжката на вратата. Ричър беше попитал: Можеш ли сам да отваряш вратата?

И момченцето беше отговорило: Да, мога.

После тя беше казала: Чарли, излез да си играеш.

А той беше заявил: Смятам, че криете нещо от нас.

Ричър седеше в мекото кресло във фоайето на „Шато Мармонт“ и чакаше доказателство за теорията си. Въпросът бе кой ще влезе пръв откъм улицата: старият му отряд или група разгневени ченгета от Лос Анджелис.