Лош късмет и неприятности

76

Ричър тичаше право към хеликоптера. Беше на шейсет метра от него — голям, бял, светещ с мътната отразена светлина от града. Нили търпеливо подтичваше до него. Ричър не беше добър спринтьор. Беше бавен и тежък.

Освен това в джобовете му подскачаха всякакви неща. Всеки спортист от колежански отбор по лека атлетика щеше да измине шейсетте метра за шест или седем секунди. Нили можеше да се справи за осем. На Ричър му отне по-скоро петнайсет. Но в крайна сметка стигна до целта. Стигна точно в момента, в който вратата на основната сграда се отвори с трясък и навън се изсипаха хора и светлина. Ричър се спусна наляво, за да се скрие от тях зад хеликоптера. Нили се сви зад лакътя му. Трима души бързо и решително тръгнаха към паркинга. Паркър и Ленъкс. И Ламейсън. И тримата бързаха. За всеки метър, който изминаваха, Ричър и Нили отстъпваха на няколко сантиметра покрай хеликоптера, по посока на часовниковата стрелка, опрели върховете на пръстите си в корпуса му, за да го използват като щит. Машината беше студена и влажна от нощната роса — като кола, паркирана на улицата. Беше хлъзгава при допир. Миришеше на машинно масло и керосин.

На трийсет метра от тях двигателите на трите крайслера зареваха. Три двигателя с по 8 V-образни цилиндъра, които изведнъж изпълниха тишината с шума си. Три скоростни кутии, които превключиха от нулева на първа. Три чифта фарове, които изведнъж светнаха. В тъмното бяха невероятно ярки. А после стана още по-зле. Защото колите една по една включиха на дълги светлини. Раздвижиха се и пред тях заподскачаха високи стълбове от ослепителна светлина. Ричър и Нили се плъзнаха покрай дългия остър нос на хеликоптера и се притиснаха към другата му страна. Колите се пръснаха, набраха скорост и потеглиха в произволни посоки.

За десет секунди откриха и четирите трупа.

Намалиха и спряха на две места, на петдесет метра едно от друго. Едната на мястото, където беше стояла Нили, а другите две на мястото на Ричър. Фаровете им застинаха неподвижно и хвърлиха дълги гротескни сенки зад четирите проснати тела. Три човешки фигури се затичаха в далечината, като проблясваха невероятно ярко и после напълно изчезваха в тъмното, докато преминаваха през светлината на фаровете.

— Не можем да останем тук — каза Нили. — Ще се върнат и ще ни осветят, все едно сме на сцена.

— Колко време имаме?

— Ще проверят оградата доста подробно. Значи може би около четири минути.

— Започни да броиш — нареди Ричър.

После се отблъсна от хеликоптера и се затича към основната сграда. Четирийсет метра, за десет секунди. Вратата беше оставена открехната. Лампите светеха. Ричър спря за миг. После влезе направо, много тихо, с ръка на пистолета в джоба си. Не видя никой вътре. Мястото сякаш беше пусто. Отдясно имаше малки офиси със стъклени стени, а отляво — голямо, открито работно пространство зад предпазно стъкло, което се издигаше до тавана. В откритото пространство имаше дълги лабораторни маси, ярки светлини, многобройни тръби към тавана, които отвеждаха праха, и метална настилка на пода, подобна на шкурка, която отвеждаше статичното електричество. Плъзгащата врата в предпазното стъкло беше отворена. Въздухът, който излизаше от залата, миришеше на топли силиконови платки. Като чисто нов телевизор.

Офисите от дясната страна представляваха просто кутийки с размер два и петдесет на два и петдесет — стените и вратите им се издигаха до нивото на главата. На едната имаше табелка: „Едуард Дийн“. Инженерът по проекта, който сега отговаряше за качеството. На друга врата имаше табелка с надпис „Маргарет Беренсън“. Ричър предположи, че тя идва тук за разговори с персонала, за да не се налага те да пътуват чак до стъкления куб в източната част на Лос Анджелис. Следващата врата беше на Тони Суон. На същия принцип. Два центъра на компанията, с два различни офиса.

Следващата врата беше на Алън Ламейсън.

И беше отворена.

Ричър си пое въздух. Извади пистолета от джоба си. Пристъпи навътре. Застана неподвижно. Огледа кутийката с размери два и петдесет на два и петдесет, бюрото, стола, тапетите по стените, телефоните, шкафовете за документи, листата и бележките.

Вътре нямаше нищо необичайно.

С изключение на Къртис Мони, който беше зад бюрото.

И един куфар, изправен до стената.

Нили пристъпи в стаята.

— Минаха шейсет секунди — съобщи тя.

Мони просто седеше зад бюрото, съвсем неподвижен. На лицето му беше изписана мрачна решителност, като на пациент с лоша диагноза, който тръпне да чуе второ мнение, но не очаква нищо по-добро. В ръцете си нямаше нищо. Стояха отпуснати на бюрото с преплетени пръсти, като омари в любовна игра.

— Ламейсън ми беше партньор — каза той, все едно се оправдаваше.

Ричър кимна.

— Лоялност. Гадно е, нали?

Куфарът беше тъмносив, твърд самсонайт, оставен до стената зад бюрото. Не беше най-големият куфар, който Ричър беше виждал през живота си. Дори не се доближаваше до чудовищата, които някои хора влачат по летищата. Но не беше и малък. Не беше направен да се носи в ръка. До ключалките имаше лепенки с инициалите на собственика. Инициалите бяха АМ.

— Минаха седемдесет секунди — обади се Нили.

— Какво ще правите? — попита Мони.

— С теб? — отвърна Ричър. — Засега нищо. Отпусни се.

Нили насочи пистолета си в лицето на Мони, а Ричър пристъпи до бюрото, приклекна и положи куфара хоризонтално на мокета. Пробва ключалките. Бяха заключени. Той остави пистолета си на пода, пъхна върховете на показалците си под ключалките, стегна палци и дръпна с всичка сила. Силата на Ричър срещу две тънки метални езичета. Нямаха никакъв шанс. Ключалките незабавно се строшиха.

Той вдигна капака на куфара.

— Минаха осемдесет секунди — съобщи Нили.

— Ден за заплати — обяви Ричър.

Куфарът беше пълен със сертификати, документи от чуждестранни банки и малки кадифени кесийки, които тежаха в ръката му.

— Шейсет и пет милиона долара — каза Нили зад рамото му.

— И аз така предполагам — отвърна Ричър.

— Деветдесет секунди — каза тя.

Ричър се обърна към Мони.

— Колко от това е твое?

— Част от него — отвърна Мони. — Не много, предполагам.

Ричър стегнато сгъна документите и ги подаде на Нили. След това й подаде и кесийките. Нили прибра всичко по джобовете си. Ричър остави куфара отворен на пода, като празна черупка. Взе пистолета, изправи се и се обърна към Мони.

— Грешиш — каза. — Всъщност нищо от това не е твое.

— Минаха две минути — каза Нили.

— Приятелите ти са тук — каза Мони.

— Знам — отвърна Ричър.

— Ламейсън ми беше партньор.

— Вече ми го каза.

— Просто за сведение.

— Значи те знаят, че си тук?

— И преди съм идвал тук — отвърна Мони. — Много пъти.

— Вдигни телефона.

— Или?

— Или ще те застрелям в главата.

— Ти и без това ще го направиш.

— Имам право — каза Ричър. — Предал си шестима от приятелите ми.

Мони кимна.

— Знаех как ще свърши това — каза той. — Още когато не пристигна навреме в болницата.

— Движението в Лос Анджелис е ужасно — каза Ричър.

— Две минути и петнайсет секунди — обади се Нили.

— Сделка ли ми предлагаш?

— Вдигни телефона.

— И после какво?

— Кажи на пазача на портала да го отвори точно след една минута.

Мони се поколеба. Ричър притисна дулото на пистолета в слепоочието му. Мони вдигна телефона и набра номера. Ричър напрегна слуха си и чу сигнала „свободно“ от телефона, двигателите на крайслерите на паркинга на сто метра оттам и приглушения звън на телефона на четирийсет метра, в будката на пазача.

Пазачът вдигна. Мони каза:

— Обажда се Мони. Точно след една минута отвори портала.

След това затвори. Ричър се обърна към Нили:

— Аз ли съм командващият офицер?

— Да — отвърна тя.

— Тогава слушай — нареди той. — Когато се отвори порталът, отиваме при колите и изчезваме оттук възможно най-бързо.

— А после? — попита тя.

— После ще се върнем.

— Навреме?

Ричър кимна.

— Ще стигнем навреме, ако точно сега не се бавим. Те вече са в колите си. Значи наистина трябва да тичаме здраво. Ти си много по-бърза от мен, така че аз ще изостана. Но не искам да ме чакаш. Не искам дори да поглеждаш назад. Не можем да си позволим да изгубим и един метър — нито един от нас.

— Разбрано — отвърна Нили. — Минаха три минути.

Ричър сграбчи Мони за яката и го изправи на крака.

Издърпа го иззад бюрото, навън от офиса, по коридора и във фоайето. Завлече го до изхода. И го изкара навън на двора, в нощта. Навсякъде миришеше на мокра пепел. Трите крайслера отново се бяха раздвижили в далечината. Описваха стегнати кръгове на паркинга, а фаровете им хвърляха светлини по оградата като прожекторите във филмите за затворници.

— Чакай изстрела за старт — каза Ричър на Нили.

Той наблюдаваше портала. Видя как пазачът се раздвижи в будката си, как намотката от бодлива тел на портала се люшна напред и миг по-късно чу скърцането на лагерите по металната релса. Видя как порталът се раздвижи. Притисна пистолета в слепоочието на Мони и натисна спусъка. Черепът на Мони експлодира, а Нили и Ричър хукнаха — като спринтьори, които са чули стартовия изстрел на състезанието.

Нили веднага го изпревари с половин крачка. Ричър спря на място и я проследи с поглед. Тя прелетя през светлината, която се изливаше навън от будката на пазача, и в движение заобиколи края на отварящия се портал. Изхвърча на улицата и се изгуби от поглед.

Ричър се обърна и се затича в противоположната посока. Петнайсет секунди по-късно отново беше там, откъдето беше започнал — зад дългия нос на хеликоптера.