Специалният отряд беше типично изобретение на армията на САЩ. Около три години след като нуждата от него беше станала болезнено очевидна за всички останали, Пентагонът за пръв път се беше замислил за евентуалното му създаване. След още една година на работа в комисии и делови срещи командването най-сетне беше прегърнало идеята. Тогава проектът изведнъж се беше озовал на нечие бюро и изпълнението му започна с обичайната паника от крайните срокове. Изготвени бяха заповеди. По очевидни причини никой офицер, който имаше поне капчица здрав разум, не искаше да го оглави, така че създадоха нов отряд от 110-а специална част на военната полиция. Успехът му беше желателен, но евентуалният неуспех трябваше да бъде оправдан, така че двигателите на проекта се заеха да търсят компетентен парий да го оглави.
Ричър беше очевиден кандидат.
Смяташе се, че мотивацията му е била отново да го повишат в майор, но истинската причина Ричър да приеме задачата беше желанието му поне веднъж да свърши нещо както трябва. По неговия начин. Дадоха му картбланш да избере, когото поиска, за да сформира отряда. Това му хареса. Смяташе, че в отряда за специални разследвания трябва да работят най-добрите кадри, които армията бе в състояние да предложи. А той знаеше кои са те и къде работят. Отрядът трябваше да бъде малък, за да работи бързо и гъвкаво, и без помощен персонал, за да се предотврати изтичането на информация. Реши, че ще се справят сами с документацията. В крайна сметка се спря само на осем души: Тони Суон, Хорхе Санчес, Калвин Франц, Франсис Нили, Станли Лори, Мануел Ороско, Дейвид О’Донъл и Карла Диксън. Диксън и Нили бяха единствените жени, а Нили беше единственият военнослужещ без офицерски чин. О’Донъл и Лори бяха капитани, а всички останали — майори, което абсолютно противоречеше на стандартната военна йерархия, но според Ричър това нямаше никакво значение. Беше сигурен, че девет души, работещи плътно един до друг, щяха да действат като равни, а не като началници и подчинени. В крайна сметка точно така и стана. Отрядът се самоорганизира като второразреден бейзболен отбор, случайно попаднал в националната лига. Бяха майстори на играта, работеха в екип, без да признават звезди и авторитети, поддържаха се взаимно и преди всичко бяха безмилостно, брутално ефективни.
— Беше много отдавна — каза накрая Ричър.
— Трябва да направим нещо — настоя Нили. — Заедно. Като екип. Военните следователи са недосегаеми. Забрави ли?
— Това беше само девиз.
— Не, беше самата истина. Ние живеехме с нея.
— Само за да поддържаме някакъв боен дух. Но си беше самохвалство. Все едно да си подсвиркваш, за да не те е страх в тъмното.
— Не беше само това. Ние всички си пазехме гърба.
— Беше отдавна.
— Но продължава и сега. Това е съдбата ни. Някой е убил Франц, а това е недопустимо. Как щеше да се почувстваш, ако се беше случило с теб, а ние не реагираме?
— Ако се беше случило с мен, нямаше да чувствам нищо. Щях да съм мъртъв.
— Знаеш какво искам да кажа.
Ричър отново затвори очи и видя същото: как Калвин Франц размахва ръце и се преобръща в мрака. Може би крещи. А може би не. Старият му приятел.
— Мога да се справя сам — заяви той. — Или да го направим заедно. Но не можем да върнем нещата такива, каквито бяха преди. Никога не се получава.
— Налага се да го направим.
Ричър отвори очи.
— Защо?
— Защото останалите също имат право да участват. Сдобили са се с това право в продължение на две дълги трудни години. Не можем просто да им го отнемем, без да ги питаме. Не е честно.
— И какво?
— Имаме нужда от тях, Ричър. Защото Франц беше добър. Много добър. Толкова добър, колкото и ние с теб. Но въпреки това някой е успял да му счупи краката и да го хвърли от хеликоптер. Смятам, че ще имаме нужда от всички, за да се справим. Така че трябва да ги открием.
Ричър я погледна. Отново чу гласа на нейния асистент в главата си: Има цял списък с имена. Вие сте първият, който се обади.
— В сравнение с мен останалите би трябвало да са по-лесни за откриване — обади се той.
Нили кимна.
— Така е. И все пак не мога да ги намеря.