Лош късмет и неприятности

6

Миналото беше свързано с армията. Калвин Франц беше военен полицай, връстник на Ричър и, общо взето, негов двойник през цялата му тринайсетгодишна кариера. Бяха се срещали тук-там, както се случва с офицерите на една и съща длъжност — в различни точки на света за по ден-два, консултираха се един с друг по телефона, когато отделните разследвания, по които работеха, се пресичаха в една точка. После се случи така, че известно време останаха заедно в Панама. Това промени нещата. Беше много кратък, но наситен със събития период и тогава всеки от двамата откри в другия черти, които го накараха да се почувства по-скоро негов брат, отколкото колега. След като Ричър беше реабилитиран след понижението и му възложиха да сформира специалния отряд, името на Франц оглави списъка на хората, които той искаше да привлече. През следващите години работеха рамо до рамо в специалната военна част. Станаха близки приятели. А после, както често се случва в армията, дойдоха нови заповеди, специалният отряд беше разформирован, а Ричър никога повече не видя Франц.

До този момент — на снимка от аутопсията на тялото му, приложена в черната папка на лепкавата ламинирана маса пред него.

Когато беше жив, Франц беше по-дребен от Ричър, но все пак по-едър от повечето хора. Може би бе сто и деветдесет сантиметра висок и тежеше деветдесет и пет килограма. С мощен торс, ниско разположена талия и къси крака. По някакъв начин изглеждаше примитивен. Като пещерен човек. Но като цяло не беше грозен. Беше спокоен, решителен, способен и действаше успокоително на хората около себе си.

На снимката от аутопсията обаче изглеждаше отвратително. Лежеше по гръб, гол, на маса от неръждаема стомана. От светкавицата на фотоапарата кожата му изглеждаше зеленикава.

Ужасно.

От друга страна, мъртвите почти винаги изглеждат зле.

— Откъде се сдоби с това? — попита Ричър.

— Имам си начини — отвърна Нили.

Ричър мълчаливо обърна страницата. Чакаше го доста техническа информация. Трупът беше с ръст сто и деветдесет сантиметра и с тегло осемдесет и шест килограма. Като причина за смъртта се определяше прекъсването на функциите на всички жизненоважни органи вследствие на силен удар. И двата крака бяха счупени, ребрата — напукани. В кръвта имаше висока концентрация на хистамини. Тялото беше сериозно обезводнено, а в стомаха нямаше нищо, освен жлъчка. Имаше свидетелства за бърза загуба на тегло без следи от прием на храна. Резултатът от анализа на дрехите, с които беше открито тялото, не показваше нищо интересно, освен необясними следи от железен окис по двата крачола на панталона — ниско долу, на пищялите, под коляното и над глезена.

— Къде са го намерили? — попита Ричър.

— В пустинята, на около петдесет мили североизточно оттук. В ситен пясък и чакъл, на стотина метра от най-близкото шосе. Няма следи от стъпки дотам или обратно.

Сервитьорката им донесе храната. Ричър я изчака да остави чиниите и след това се зае със сандвича си — с лявата ръка, така че пръстите на дясната да останат чисти за разлистване на заключението от аутопсията.

— Двама полицаи в патрулка забелязали да кръжат лешояди — продължи Нили. — Слезли от колата, отишли да проверят и го открили. Според тях все едно бил паднал от небето. Патологът казва същото.

Ричър кимна. Четеше заключението на лекаря, в което се казваше, че падане от височина хиляда метра върху твърд пясък може да е произвело необходимата ударна сила, предизвикала установените увреждания — но само при положение, че Франц бе паднал по гръб, което беше възможно от аеродинамична гледна точка единствено ако е бил жив и е размахвал ръце по време на падането. Ако е бил мъртъв, е щял да падне на главата си.

— Установили са самоличността му по пръстовите отпечатъци — добави Нили.

— Ти как разбра? — попита Ричър.

— Обади ми се жена му. Преди три дни. Записал е имената на всички ни в бележника си. На отделна страница. Приятелите му от едно време. Жена му успяла да открие само мен.

— Не знаех, че е бил женен.

— Отскоро. Детето им е само на четири години.

— Работел ли е нещо?

Нили кимна.

— Частен детектив. Еднолична фирма. В началото бил консултант на корпорации. В последно време се е занимавал предимно с проверки на съдебно минало. В бази данни. Нали си спомняш колко методично работеше.

— Къде?

— Тук, в Лос Анджелис.

— Всички ли сте станали частни детективи?

— Доколкото знам, повечето.

— Освен мен.

— Това е единственото ни умение, от което могат да се изкарат пари.

— Какво искаше от теб жената на Франц?

— Нищо. Просто ми съобщи.

— Не поиска ли някакви обяснения?

— Полицията вече се е заела със случая. Всъщност лосанджелиските ченгета. Намерили са го в окръг Лос Анджелис, но извън юрисдикцията на градската полиция, така че са го възложили на двама местни полицаи. Работят по версията за падане от самолет. Предполагат, че е излетял от Лас Вегас. И преди се е случвало.

— Не е било самолет — каза Ричър.

Нили не каза нищо.

— Колко бавно може да лети един самолет? — продължи той. — Със сто мили в час? С осемдесет? Въздушната струя щеше да го отхвърли хоризонтално и да го блъсне или в крилото, или в опашката. Щеше да има допълнителни контузии.

— И двата му крака са счупени.

— Според теб за колко време се пада от хиляда метра?

— За двайсет секунди?

— В кръвта му са открити хистамини, които се отделят при много силна болка. За двайсет секунди между контузията и смъртта този химически процес дори нямаше да е започнал.

— Което значи?

— Краката му са счупени много по-рано. Поне два-три дни преди падането. Може би повече. Знаеш ли какво означава „железен окис“?

— Ръжда — отвърна Нили.

Ричър кимна.

— Някой му е счупил краката с железен прът. Вероятно един след друг. Сигурно го е завързал за стълб. Целел се е в пищялите. Ударил е достатъчно силно, за да натроши костите и да набие ръжда в плата на панталоните му. Сигурно адски го е заболяло.

Нили не отговори.

— Освен това са го мъчили с глад — продължи Ричър. — Не са му давали течности. Отслабнал е поне с десет килограма. Значи е бил в плен поне два-три дни. Може би повече. И са го измъчвали.

Нили мълчеше.

— Хеликоптер — добави Ричър. — Вероятно през нощта. Виси на място във въздуха, на хиляда метра височина. Блъснали са го навън през вратата.

Той затвори очи и си представи как старият му приятел пада в тъмното в продължение на двайсет секунди, размахва ръце, преобръща се и не знае къде е земята и кога ще се удари в нея. Представи си как счупените му крака болезнено се мятат във въздуха.

— Значи вероятно не е излетял от Лас Вегас — заключи той и отвори очи. — Повечето хеликоптери не могат да дойдат оттам и да се върнат без презареждане. Сигурно е долетял от Лос Анджелис от североизток. Ченгетата са тръгнали по грешна следа.

Нили продължаваше да слуша мълчаливо.

— Храна за койотите — продължи Ричър. — Идеалният метод за отърваване от труп. Не остават следи. Въздушната струя от падането отнася всички косми и нишки от извършителите. Криминологичната лаборатория няма за какво да се хване. Точно затова са го изхвърлили още жив. Можели са първо да го застрелят, но не са искали да рискуват с балистичната експертиза.

Ричър замълча. След доста дълго време затвори папката, обърна я и я бутна обратно към Нили през масата.

— Но ти вече знаеш всичко това — обади се той. — Нали? Все пак и ти можеш да четеш. Значи пак ме проверяваш. Искаш да си сигурна, че мозъкът ми все още работи както трябва.

Нили не отговори.

— Играеш си с мен — отбеляза Ричър.

Тя не каза нищо.

— Защо ме повика? — попита той.

— Както сам каза, ченгетата са тръгнали по грешна следа.

— Е и?

— Значи трябва ти да направиш нещо.

— О, аз ще направя нещо. Можеш да бъдеш сигурна. Онези типове вече са мъртви. Никой не може да хвърля приятелите ми от хеликоптер и да остане жив, за да се хвали с това.

— Не — каза Нили. — Друго искам да направиш.

— Какво?

— Искам пак да събереш специалния отряд.