Лош късмет и неприятности

75

Ричър запълзя на юг в тревата, търсейки Нили в тъмното. Бързо измина петдесет метра и вместо нея намери труп. Блъсна се право в него — първо с ръцете си, а после с коленете. Беше мъж, който бързо изстиваше. Със син костюм и бяла риза. И със счупен врат.

— Нили? — прошепна той.

— Тук съм — прошепна тя в отговор.

Беше на двайсет метра от него, подпряна на лакът.

— Добре ли си? — попита Ричър.

— Чувствам се отлично.

— Имаше ли друг?

— Зад теб е — отвърна тя. — От дясната ти страна.

Ричър се обърна. Човек от същия тип, със същия костюм и същата риза.

И същата контузия.

— Имаше ли проблеми? — попита той.

— Беше лесно — отвърна Нили. — И по-тихо, за разлика от теб. Чух онзи удар с глава чак оттук.

Двамата удариха юмруците си в тъмното — старият ритуал и горе-долу най-близкият физически контакт, който тя си позволяваше.

— Ламейсън си мисли, че сме навън и търсим начин да влезем — съобщи Ричър. — Опитва се да ни измами с предложение за сделка. Ако се предадем, щели да ни заключат заедно за една седмица, а после да ни пуснат, когато всичко утихне.

— Да, бе.

— Единият от моите носеше бокса на О’Донъл.

— Това не е добър знак.

— Засега са добре. Аз поисках доказателство, че са живи. Лични въпроси, на които само те знаят отговорите. Диксън каза, че е служила в петдесет и трета част на военната полиция, а О’Донъл — в сто и трийсета.

— Това са глупости. Изобщо няма петдесет и трета част на военната полиция. А О’Донъл постъпи в сто и десета направо от военното училище.

— Искат да ни кажат нещо — обясни Ричър. — Петдесет и три е просто число. Карла знае, че ще го забележа.

— Е и?

— Пет плюс три прави осем. По този начин ни съобщава, че враговете са осем.

— Значи остават четирима. Ленъкс, Паркър и Ламейсън. Плюс още един. Кой е четвъртият?

— Точно това е съобщението на О’Донъл. Той предпочита да работи с думи. Едно–три–нула. Тринайсетата буква от азбуката и нула, значи „о“.

— „М“ и „о“ — каза Нили.

— Мони — обясни Ричър. — Къртис Мони също е там.

— Отлично — одобри Нили. — Няма после да си губим времето да го търсим.

Двамата отново удариха юмруците си един в друг. А после зазвъняха мобилни телефони. Силно, пронизително и настоятелно. Два различни телефона, с две различни мелодии, без синхрон помежду си. По един в джоба на всеки от убитите. Ричър изобщо не се съмняваше, че същото се случва и на петдесет метра от тях. Където имаше още два трупа, още два джоба и още два телефона. Конферентна връзка. Ламейсън се опитваше да се свърже с патрула си.

Нещо непредвидимо.

Телефоните звъннаха по шест пъти и спряха. Отново настъпи тишина.

— Какво щеше да направиш сега? — попита Ричър. — Ако беше на мястото на Ламейсън?

— Щях да кача хора в крайслерите, да включа фаровете и да организирам моторизиран патрул. Ще ни открият за по-малко от минута.

Ричър кимна. Паркингът беше голям за човек, който се движи пеша. Но щеше да изглежда малък за човек в кола.

И направо миниатюрен, ако колите бяха повече от една. В тъмното бяха в безопасност. Но при няколко чифта включени ксенонови фарове щяха да бъдат като златни рибки в аквариум. Представи си как колите подскачат по неравната настилка, как попада в лъчите на фаровете им, как тича наляво-надясно, закрива очите си с ръка, за да не го заслепят, как го преследва една кола и го пресреща друга.

Хвърли поглед към оградата.

— Точно така — каза Нили. — Оградата ни държи вътре, точно както ни държеше отвън. Сега сме като билярдни топки, а някой се кани да светне лампата и да вземе щеката.

— Какво ще направят, ако не ни открият?

— Как така няма да ни открият?

— Теоретично.

Нили сви рамене и отвърна:

— Ще предположат, че някак си сме успели да се измъкнем.

— И после?

— После ще се паникьосат.

— Как по-точно?

— Ще убият Карла и Дейв и ще се покрият.

Ричър кимна.

— И аз така си мисля.

После скочи на крака и се затича. Нили хукна след него.