Лош късмет и неприятности

81

Изкачването изведе хеликоптера от бавното му въртене, отворената врата се заклати и се затръшна. В кабината настъпи тишина. Или полутишина в сравнение с предишния шум. О’Донъл все така притискаше пистолета си към главата на пилота. Ричър все така държеше Ламейсън притиснат назад към седалката му. Ламейсън държеше предмишницата му с две ръце и я дърпаше безпомощно надолу. Сякаш бе изгубил желание да се бори. Все едно вече разбираше какво го очаква, но не можеше да повярва, че ще се случи наистина.

Суон също не е можел да повярва, помисли си Ричър. И Ороско, и Франц, и Санчес.

Той почувства как хеликоптерът прекратява изкачването и се изравнява. Чу как перката захапва въздуха и усети как шумът от турбините премина в равномерен настоятелен вой. Пилотът хвърли поглед към него и кимна.

— Още — каза Ричър. — Още сто метра.

Шумовете от двигателя и перката се промениха и хеликоптерът отново пое нагоре — бавно и прецизно. Завъртя се малко встрани и отново увисна неподвижно.

— Готово — съобщи пилотът.

— Какво има под нас в момента? — попита Ричър.

— Пясък.

Ричър се обърна към Диксън.

— Отвори вратата.

Ламейсън усети прилив на енергия. Започна да подскача и да се бори, въпреки че не можеше да се изправи.

— Недей, моля те, моля те.

Ричър стегна хватката си и попита:

— Молиха ли за живота си моите приятели?

Ламейсън само поклати глава.

— Не биха го направили за нищо на света — каза Ричър. — Прекалено горди са.

Диксън отстъпи назад и сграбчи предпазния колан от седалката на Ленъкс с лявата си ръка. Стисна го здраво и потърси ръчката за вратата с дясната. Беше по-дребна от Ленъкс, така че трябваше да се протегне повече. Успя да я достигне. Завъртя я, блъсна навън с разперени пръсти и вратата се отвори. Ричър се обърна към пилота:

— Направи пак онова завъртане.

Пилотът бавно завъртя хеликоптера по часовниковата стрелка и вратата се отвори докрай. В кабината нахлуха оглушителни шумове и студен нощен въздух. Планините изникнаха като черни силуети на хоризонта. Зад тях се виждаше мътното сияние на Лос Анджелис, на петдесет мили оттам — милиони ярки светлини, уловени под похлупака на гъст като супа въздух. После хеликоптерът се завъртя и тази гледка беше заменена с мрака на пустинята.

Диксън седна на сгънатата седалка на Паркър. О’Донъл стисна по-здраво пилота за яката. Ричър завъртя Ламейсън назад и нагоре, притиснал предмишницата си към гърлото му. Издърпа го толкова, колкото позволяваше предпазният колан. Задържа го неподвижно. След това се протегна и отвори закопчалката на колана му с дулото на пистолета. Издърпа Ламейсън над ръба на седалката и го стовари на пода.

Ламейсън видя възможност за действие и не я пропусна. Отблъсна се до седнало положение и застърга с пети по мокета, опитвайки се да се изправи. Но Ричър беше готов за това. Беше по-подготвен отвсякога. Силно ритна Ламейсън в ребрата и замахна с лакът, така че го удари по ухото. Блъсна го на пода, притисна коляното си между ключиците му и заби дулото на пистолета в основата на тила му. Главата на Ламейсън беше вдигната — Ричър знаеше, че той гледа навън в бездната. Краката му барабаняха по мокета. Пищеше. Ричър го чуваше съвсем ясно, въпреки шума. Усещаше как гръдният му кош се повдига, когато си поемаше въздух.

Късно е за това, помисли си той. Ще пожънеш каквото си посял.

Ламейсън немощно замахна да удари назад, но ударите му изобщо не достигнаха до целта. След това притисна длани в пода и се опита да отблъсне Ричър от себе си.

Нямаш шанс, помисли си Ричър. Освен ако не можеш да правиш лицеви опори със сто и десет килограма върху гърба си.

Имаше мъже, които можеха да го направят. Ричър го беше виждал с очите си. Но не и Ламейсън. Беше силен, но не чак толкова. Напрегна се за известно време, после се отпусна.

Ричър премести пистолета в лявата си ръка и хвана Ламейсън за врата с дясната, като с щипци. Ламейсън имаше дебел врат, но пък и Ричър имаше големи ръце. Притисна палеца и върха на средния си пръст във вдлъбнатините зад ушите му и стисна с всичка сила. Артериите на Ламейсън се смачкаха, мозъкът му остана без приток на кислород и той спря да пищи, а краката му спряха да барабанят. Ричър продължи да го притиска още цяла минута, после го обърна и го изправи до седнало положение, сякаш беше пиян.

Хвана го за колана и за яката.

Избута го по задник по пода, с краката напред.

Докара го до прага на вратата и го задържа там, притиснал ръцете му зад гърба. Хеликоптерът бавно се въртеше. Двигателите виеха, а перката басово пулсираше. Ричър усещаше пулсациите в гърдите си като ударите на собственото си сърце. Минаха няколко минути, през които свежият въздух продължи да нахлува в кабината, така че Ламейсън се свести достатъчно, за да осъзнае, че седи на ръба на вратата, а краката му висят навън, все едно бе седнал на висока стена.

На хиляда и шестстотин метра над пустинята.

Ричър си беше измислил реч за случая. Беше започнал да я съставя още в закусвалнята „Денис“ на Сънсет Булевард, докато четеше доклада от аутопсията на Франц. През следващите дни я беше усъвършенствал. Речта беше изпълнена с подходящи фрази за лоялност, отмъщение и искрена тъга за четиримата му загинали приятели. Но когато се стигна до този момент, той не каза много. Нямаше смисъл. Ламейсън нямаше да чуе нито дума. Беше полудял от страх, а и беше прекалено шумно. Същинска какофония. В крайна сметка Ричър просто се наведе напред, доближи устни до ухото на Ламейсън и каза:

— Допусна сериозна грешка. Хвана се с хора, с които не трябваше. И сега ще си платиш.

След това хвана ръцете на Ламейсън зад гърба му и го бутна. Ламейсън се плъзна на сантиметър напред и се наведе, за да се опита да намести седалището си на прага на вратата. Ричър отново го бутна. Ламейсън се сви и опря колене в гърдите си. Гледаше право надолу в мрака. Хиляда и шестстотин метра. Дори с кола трябваше една минута, за да се измине това разстояние.

Ричър отново го бутна. Ламейсън отпусна раменете си, за да убие инерцията.

Ричър опря петата си в гърба му.

Сви крак в коляното.

Пусна ръцете на Ламейсън.

И бързо и плавно изпъна крака си.

Ламейсън прелетя над ръба и изчезна в нощта.

Нямаше писък. И да имаше, шумът от перката го удави. О’Донъл побутна пилота и той спря хеликоптера, после го завъртя обратно, така че вратата се затвори от само себе си. В кабината настъпи тишина. Диксън силно прегърна Ричър. О’Донъл се обади:

— Ама изчака до последния възможен момент, а?

— Чудех се дали да не ги оставя да те изхвърлят, преди да спася Карла. Трудно решение. Отне ми известно време.

— Къде е Нили?

— Надявам се, че работи. Ракетите напуснаха онзи портал в щата Колорадо преди осем часа. И не знаем къде отиват.