Лош късмет и неприятности

38

Нили настоя да остане сама, докато говори с Даяна Бонд. Когато се върнаха в хотела, тя отиде в един отдалечен ъгъл на фоайето и набра множество телефонни номера един след друг. После проведе сериозен разговор. Когато свърши, бяха минали цели двайсет минути. По лицето й се четеше леко отвращение. В жестовете й — леко неудобство. Но освен това изглеждаше и приятно развълнувана.

— Трябваше ми доста време, докато я открия — съобщи. — Оказа се, че не е толкова далеч от нас. Била във военновъздушната база „Едуардс“ за няколко дни. За някаква голяма презентация.

— Значи затова твоят човек казваше да се обадиш възможно най-скоро — каза О’Донъл. — Знаел е, че ще бъде в Калифорния. Всяка дума има значение.

— Какво ти каза? — попита Ричър.

— Ще дойде тук — отвърна Нили. — Иска да се срещнем лично.

— Наистина ли? — каза Ричър. — Кога?

— Веднага щом успее да се откъсне за малко.

— Впечатляващо.

— И още как. Това „Малко крило“ явно наистина е важно.

— Неприятен ли ти беше разговорът?

Нили кимна.

— Цялата история ми е неприятна.

Четиримата се качиха в стаята на Нили, за да разгледат картите и да преценят кога най-рано ще пристигне Даяна Бонд. Военновъздушната база „Едуардс“ беше от другата страна на планините Сан Габриел, в пустинята Мохаве, на около 70 мили на североизток, след Палмдейл и Ланкастър, някъде на половината разстояние до Форт Ъруин. Значи поне два часа, ако Бонд можеше да тръгне веднага. Или по-дълго, ако не можеше.

— Отивам да се разходя — заяви Ричър.

— Идвам с теб — каза О’Донъл.

Пак тръгнаха на изток по Сънсет Булевард. Беше ранен следобед и Ричър усещаше силното слънце по обръснатата си глава. Слънчевите лъчи сякаш ставаха още по-силни, след като се отразят от блестящите частици замърсен въздух.

— Трябва да си купя шапка — отбеляза Ричър.

— Трябва да си купиш по-хубава риза — предложи О’Донъл. — Вече можеш да си го позволиш.

— Мога — съгласи се Ричър.

Видяха един магазин, покрай който бяха минали по-рано на път за „Тауър Рекърдс“. Беше от популярна верига за конфекция. Витрината беше подредена с вкус, икономично и в бледи цветове, но вътре не беше скъпо. Продаваха джинси, спортни панталони, ризи и тениски. И бейзболни шапки. Шапките бяха нови, но изглеждаха, все едно са били носени и прани хиляди пъти. Ричър си избра една синя, без надпис. Никога не си купуваше дрехи с надписи. Твърде дълго беше носил униформа. За тринайсет години му беше омръзнало от табелки с имена, значки и абревиатури.

Ричър си сложи шапката и се обърна към О’Донъл.

— Как ти се струва?

— Виж се в огледалото — отвърна О’Донъл.

— Няма значение какво ще видя в огледалото. Ти си човекът, който се присмива на външния ми вид.

— Шапката е хубава — отвърна О’Донъл.

Ричър я остави на главата си и прекоси магазина до ниска масичка, на която бяха натрупани тениски. В центъра на масата имаше манекен, облечен с две тениски една върху друга — светлозелена и тъмнозелена. Долната тениска се показваше под горната. Заедно изглеждаха плътни и обемни.

— Как ти се струва? — попита пак Ричър.

— Има такава мода — отвърна О’Донъл.

— Дали трябва да са в различен размер?

— Не, не мисля.

Ричър си избра светлосиня и тъмносиня тениска — и двете с най-големия размер. Свали си шапката и занесе трите покупки на касата. Не поиска да му ги опаковат, а вместо това откъсна етикетите и съблече ризата насред магазина. Зачака гол до кръста в хладния въздух от климатика.

— Имате ли кошче? — попита.

Момичето зад щанда се наведе и извади пластмасово кошче с найлонов плик в него. Ричър хвърли старата си риза и си облече новите тениски една върху друга. Повъртя се малко в тях, докато ги нагласи, и си сложи шапката. После излезе обратно на улицата и зави на изток.

— От какво бягаш? — попита го О’Донъл.

— От нищо.

— Можеше да си запазиш старата риза.

— Това е първата крачка по наклонената плоскост — възрази Ричър. — Ако нося резервна риза, скоро ще започна да нося и резервен панталон. Тогава ще ми трябва и куфар. И преди да се усетя, вече ще имам къща, кола, пенсионна осигуровка и купища документи, които да попълвам по цял ден.

— Всички хора правят така.

— Не и аз.

— Значи наистина бягаш от нещо. От какво?

— Предполагам, от това да бъда като всички останали?

— Аз съм като всички останали хора. Имам къща, кола и пенсионна осигуровка. И попълвам документи.

— Щом ти харесва.

— Мислиш ли, че съм обикновен?

Ричър кимна:

— Да, в това отношение.

— Не всички могат да бъдат като теб.

— По-скоро някои от нас не могат да бъдат като теб.

— А ти искаш ли?

— Не става въпрос за желание. Просто не мога да го направя.

— Защо?

— Добре, значи бягам — съгласи се Ричър.

— От какво? Да не станеш като мен?

— Да не стана различен от това, което бях преди.

— Ние всички сме различни отпреди.

— Но не на всички ни харесва.

— На мен не ми харесва — каза О’Донъл. — Но се справям някак си.

Ричър кимна.

— Справяш се страхотно, Дейв. Наистина. Всъщност се тревожа за себе си. Гледам теб, Нили и Карла и се чувствам като неудачник.

— Наистина ли?

— Виж на какво приличам.

— Единственото, което ние имаме, а ти нямаш, са куфарите.

— Да, но какво имам аз, което вие нямате?

О’Донъл не отговори. Двамата завиха на север по „Вайн“ — в един обикновен следобед във втория по големина град в Америка — и видяха двама души с пистолети, които скочиха в движение от една кола.