Лош късмет и неприятности

26

После двамата останаха в леглото, а Диксън каза:

— Трябва да се захващаме за работа.

Ричър се завъртя, за да вземе разпечатките от нощното шкафче, но тя го спря.

— Нека да работим наум. Така ще виждаме по-добре.

— Така ли?

— Общо сто осемдесет и три числа — каза тя. — Кажи ми какво мислиш за сто осемдесет и три, като число.

— Не е просто — отвърна Ричър. — Дели се на три и на шейсет и едно.

— Не ме интересува дали е просто.

— Ако го умножиш по две, се получава триста шейсет и шест, което е броят на дните във високосна година.

— Значи това е половин високосна година?

— Не, защото е на седем отделни списъка — каза той. — Ако беше половин година, щеше да бъде шест месеца, значи шест списъка.

Диксън замълча.

Половин година, помисли си Ричър.

Половин.

Всяко нещо може да се направи по няколко начина.

Двайсет и шест или двайсет и седем.

— Колко дни има в половин година? — попита той.

— В обикновена година? Зависи коя половина. Или сто осемдесет и две, или сто осемдесет и три.

— А как изчисляваш колко е половин година?

— Деля годината на две.

— А ако умножиш броя на дните по седем дванайсети?

— Получава се повече от половината.

— А после още веднъж, по шест седми?

— Така пак става точно половин година. Четирийсет и две на осемдесет и четири.

— Това е — каза Ричър.

— Не те разбирам.

— Колко седмици има в една година?

— Петдесет и две.

— Колко работни дни?

— Двеста и шейсет, ако работната седмица е пет дни, и триста и дванайсет, ако е шест.

— Значи колко работни дни ще има в седем месеца, ако работната седмица е шест дни?

Диксън помисли една секунда, преди да отговори:

— Зависи кои седем месеца. Къде се падат неделите. Кой ден от седмицата е първи януари. Дали става въпрос за седем поредни месеца или за произволно избрани от всичките дванайсет.

— Сметни го, Карла. Има само два възможни отговора.

Тя отново помълча, после каза:

— Сто осемдесет и два или сто осемдесет и три.

— Точно така — каза Ричър. — В тези седем списъка са описани седем месеца от шестдневни работни седмици. Само в един от дългите месеци е имало четири недели. Оттам идва аномалията в списъка с двайсет и седем числа.

Диксън се измъкна гола изпод завивките, отиде до чантата си и се върна с бележник с кожена подвързия. Отвори го на леглото, взе разпечатките от нощното шкафче и ги нареди под него. Очите й подскочиха нагоре-надолу, седем пъти.

— Тази година е — каза тя. — Последните седем месеца. Точно до края на последния месец. Ако извадиш неделите, се получават три месеца с двайсет и шест дни, един с двайсет и седем и после още три с двайсет и шест.

— Това е — каза Ричър. — Някакъв показател, който се отнася до шестдневна работна седмица, непрекъснато се е влошавал през последните седем месеца. Решихме половината от загадката.

— По-лесната половина — изтъкна Диксън. — Остава да ми кажеш какво означават числата.

— Нещо е трябвало да се случва девет, десет, дванайсет или тринайсет пъти на ден, всеки работен ден от понеделник до събота включително, и невинаги се е получавало както трябва.

— Какво нещо?

— Не знам. Какво е това нещо, което може да се случва десет или дванайсет пъти на ден?

— Със сигурност не е производство на нова кола. Трябва да е нещо от по-малък мащаб. Или нещо специализирано. Часове при зъболекар. Консултации при адвокат. Или резервации във фризьорски салон.

— До офиса на Франц имаше салон за маникюр — спомни си Ричър.

— Не, те имат по повече клиенти на ден. Освен това каква връзка може да съществува между маникюра, четирима изчезнали и сириец с четири псевдонима?

— Не знам — отвърна Ричър.

— И аз — каза Диксън.

— Трябва да си вземем душ и да се облечем.

— След това.

— След кое?

Диксън не отговори. Вместо това се върна в леглото, притисна го към възглавницата и отново го целуна.

На 2000 мили по хоризонтала и на 7 мили по вертикала от тях тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който понастоящем се наричаше Алън Мейсън, беше в салона на първа класа на „Боинг 757“ на Юнайтед Еърлайнс, на път от летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк към Денвър, щата Колорадо. Беше на място ЗА, на облегалката за ръката до него имаше чаша газирана минерална вода, а в скута му имаше отворен вестник. Но той не го четеше. Вместо това гледаше през прозореца към блестящите бели облаци под самолета.

А на осем мили южно от тях мъжът в тъмносиния костюм и тъмносиния крайслер следеше О’Донъл и Нили, докато се връщаха от паркинга на „Херц“ на летището. Засече ги още на излизане от „Бевърли Уилшър“. Отначало той си помисли, че ще хванат някой полет, затова зае такава позиция, че лесно да ги проследи до терминала за заминаващи пътници. Когато О’Донъл зави обратно на север по Сепулведа Булевард, му се наложи да се престрои бързо, за да не ги изпусне. В резултат от това през цялото време беше на десет коли зад тях. Но пък от друга страна, така се улесняваше незабелязаното проследяване.