Лош късмет и неприятности

17

О’Донъл ги изгледа строго.

— Канех се да попитам какво означават грубите и обидни съобщения, които сте оставили на телефонния ми секретар — каза той и размаха заключението от аутопсията. — Но сега разбирам.

— Как влезе? — попита Нили.

— О, моля те — отвърна О’Донъл.

— Къде беше досега, по дяволите? — попита Ричър.

— В Ню Джърси — обясни О’Донъл. — Сестра ми беше болна.

— Колко болна?

— Много болна.

— Умря ли?

— Не, оправи се.

— Тогава трябваше да пристигнеш по-рано.

— Благодаря, че споделяте тревогата ми.

— Ние също се тревожехме — каза Нили. — Решихме, че са пипнали и теб.

О’Донъл кимна.

— Има за какво да се тревожите. Ситуацията наистина е много обезпокоителна. Наложи се да чакам четири часа полета, така че запълних времето, като звънях по телефона. Франц не ми вдигна. Вече разбирам защо. Суон, Диксън, Ороско и Санчес също не отговориха. Стигнах до заключението, че един от тях е събрал всички останали и заедно са се сблъскали с някакъв проблем. Реших, че в групата не влизате ти и Ричър, защото ти си прекалено заета в Чикаго, а Ричър е напълно неоткриваем. Аз също не влизах в сметката, защото за известно време бях в Ню Джърси.

— Не бях прекалено заета — отвърна Нили. — Как можа да си го помислиш? Щях веднага да зарежа всичко и да дойда.

О’Донъл отново кимна.

— Отначало това беше единственото, което ми даваше някаква надежда. Реших, че все пак щяха да ти се обадят.

— Тогава защо не са го направили? Защото не ме обичат?

— Дори да те мразеха, пак щяха да ти се обадят. Да не ти се обадят означава доброволно да се лишат от едно предимство. Кой ще иска да се бие само с една ръка, ако може да използва и другата? Но в крайна сметка важна е не действителността, а това как я възприемаме. В сравнение с нас ти вече си от много по-висока класа. Мисля, че просто са се поколебали, преди да ти се обадят. А после е станало твърде късно.

— Как така?

— Ето как: един от тях — Франц, както вече разбрах — се е сблъскал с някакъв проблем и се е обадил на всички, които според него са били на разположение. Това не включва теб и Ричър, по подразбиране, а също и мен по една нещастна случайност, защото не се намирах на обичайното си място.

— И ние разтълкувахме ситуацията по същия начин. Но ти се явяваш като бонус. Това, че сестра ти се е разболяла, за нас е щастлива случайност. Може би и за теб.

— Но не и за нея.

— Престани да хленчиш — обади се Ричър. — Нали е жива, какво повече искаш?

— И аз се радвам да ви видя — отвърна О’Донъл. — След толкова години.

— И все пак как влезе? — настоя Нили.

О’Донъл извади сгъваем нож от единия джоб на сакото си и бокс от другия.

— Човек, който може да мине с тях през охраната на летището, със сигурност може да влезе във всяка хотелска стая.

— А как ги прекара на летището?

— Тайна — отвърна О’Донъл.

— Керамика — каза Ричър. — Вече не ги произвеждат. Защото не активират металотърсачите.

— Точно така — потвърди О’Донъл. — В ножа изобщо няма метал, с изключение на пружината за отваряне, която е стоманена. Но тя е много малка.

— Радвам се да те видя отново, Дейвид — каза Ричър.

— И аз. Но ми се иска да бяхме се срещнали при по-щастливи обстоятелства.

— Обстоятелствата току-що станаха с петдесет процента по-щастливи. Мислехме, че сме останали само двамата. Но вече сме трима.

— С какво разполагаме?

— Много малко. Вече си прочел заключението от аутопсията. Освен това знаем за двама обикновени на вид бели мъже, които са претърсили офиса му. Не са намерили нищо, защото той е изпращал важните документи по пощата, за да бъдат на сигурно място. Намерихме пощенската му кутия, прибрахме последните четири флаш памети, които е използвал, и разполагаме само с още един опит да отгатнем паролата му.

— Така че започвай да мислиш за парола — обобщи Нили.

О’Донъл си пое дълбоко въздух и го задържа по-дълго, отколкото беше нормално за човешко същество. После тихо издиша. Беше му стар навик.

— Кажете ми кои думи сте пробвали.

Нили отвори бележника си на съответната страница и му го подаде. О’Донъл постави показалец на устните си и се зачете. Ричър го наблюдаваше. Не го беше виждал от единайсет години, но приятелят му не се беше променил особено. Имаше пясъчноруса коса, която никога нямаше да посивее. Беше жилав като хрътка и никога нямаше да напълнее. Костюмът му беше прекрасно скроен. Приличаше на Нили — изглеждаше стабилен, богат и преуспял. Все едно беше извадил късмет в живота.

— Куфакс не стана ли? — попита той.

Нили поклати глава.

— Третият неуспешен опит.

— От този списък по-скоро трябваше да е първият. Франц се вълнуваше от живи легенди, богове, хора и постижения, на които се възхищаваше. Куфакс е единственият от този списък, който отговаря на това определение. Останалите са просто сантиментални. Освен може би Майлс Дейвис, защото Франц обичаше музиката, но все пак не я смяташе за съществена част от живота.

— Музиката не е съществена част от живота, а бейзболът е?

— Бейзболът е метафора — обясни О’Донъл. — Майстор на играта като Санди Куфакс, голям спортист, застанал сам пред противника в най-важния мач от Световната купа — ето така си се представяше Франц. Може би нямаше да го обясни точно с тези думи, но съм сигурен, че паролата му трябва да е име, което да е достойно за подобна вяра. И щеше да е изразена по сериозен, мъжки начин, тоест само с фамилията.

— Тогава за какво гласуваш?

— Много е трудно, след като имаме само един опит. Адски ще се изложа, ако не позная. И изобщо какво ще открием вътре?

— Нещо, което според него си е струвало да стои скрито.

Ричър се намеси:

— Нещо, заради което са му счупили краката. Той не е издал нищо. Вбесил ги е. През офиса му все едно е минало торнадо.

— Каква е крайната ни цел?

— Да ги открием и да ги унищожим. Това достатъчно ли е?

О’Донъл поклати глава.

— Не. Искам да избия и семействата им и да се изпикая на гробовете на предците им.

— Не си се променил.

— Станах още по-зъл. А ти промени ли се?

— Ако се наложи, пак ще стана какъвто бях преди.

О’Донъл бегло се усмихна.

— Нили, какви са военните следователи?

— Недосегаеми — отвърна тя.

— Точно така — потвърди О’Донъл. — Никой не може да пипне военните следователи. Може ли да получим кафе от румсървис?

Тримата пиха гъсто силно кафе от очукани керамични чаши, каквито могат да се намерят само в старите хотели. Мълчаха, но всеки от тях знаеше, че и другите мислят същото, отбягвайки необходимостта да използват последния шанс да разбият паролата — търсеха друг път към целта, но не го откриваха и започваха отначало. Най-сетне О’Донъл остави чашата си и заяви:

— Време е или да се прецакаме, или да се откажем. Или да ловим риба, или да се прибираме в колибата. Както предпочитате. Да чуем идеите ви.

— Аз нямам идеи — отвърна Нили.

— Хайде, Дейв — каза Ричър. — Виждам, че вече си измислил нещо.

— Имаш ли ми доверие?

— Безрезервно.

О’Донъл стана от стола, размърда пръсти и пристъпи към лаптопа на бюрото. Премести курсора в празното поле в средата на екрана и напечата пет букви.

Пое си въздух и го задържа.

Почака малко.

После натисна „Enter“.

Екранът на лаптопа се промени.

Появи се папка с файлове. Съдържание. Подредено и ясно.

О’Донъл бавно издиша.

Беше написал: РИЧЪР.