Подводни течения

1

Като напусна самолета, Лу Болд забеляза дете в ръцете на жена, в сините очи на което проблесна остро чувство на очакване. Той срещна за миг неговия поглед. То се опита да се освободи от майка си. Беше момиченце. Изтича да посрещне баща си — средна ръка чиновник, който вървеше малко по-назад. Беше символично за Лу Болд, че детето трябваше да го подмине. Имаше чувството, че всеки и всичко минава покрай него, без да му окаже никакво внимание. Може би това беше негова грешка. Да, може би той беше невидим. Навярно самият искаше да бъде невидим и да остане сам.

Като чуваше кикотенето на детето, чувстваше изкушението да се обърне назад. Обичаше музиката на детския смях. Има ли нещо по-хубаво от детския смях? Има ли нещо, което да му липсва повече в живота?

Но точно сега детето нямаше значение.

Убийствата бяха започнали отново; това беше по-важно от всичко. Той маневрираше сред тълпата пристигащи пътници с постоянно заета мисъл и с разсеян поглед наблюдаваше безцветните върхове на протритите си обувки.

Не искаше да повярва, че това е работа на същия човек. По-голямата част от времето на краткия полет между Портланд и Сиатъл премина в борба с тази мисъл, опитваше се да убеди себе си, че това не може да бъде. Убийствата секнаха след онази страшна сцена в съдебната зала. Той страдаше след този инцидент — страдаше и целият град — но това беше краят. От друга страна, не можеше всичко да е толкова просто — помисли си сега, докато чакаше на опашката пред ескалатора.

Стъпил на ескалатора, той свали от рамото леката си чанта и я постави на стъпалата, привличайки с това погледите на тези, които тихомълком слизаха по десния ескалатор, хванали здраво дебелата гумена ръкохватка, за да се придържат. А в неговата работа нямаше такава ръкохватка, на която да се опре. Той почувства, че отново е втренчил погледа си в своите скапани обувки, които отдавна трябваше да почисти.

В залата за мъже за момент се погледна в огледалото и разбра, че изглежда по-стар от своите тридесет и девет години. Това разследване вземаше своята цена. Целият му живот се нуждаеше от промяна и повече блясък, не само обувките; възрастта на костюма отразяваше заплатата на детектива; върху новата вратовръзка личаха капки кафе и той не знаеше откога; в бързането да хване първия полет беше пропуснал цяло петно при бръсненето; лицето му беше бледо и мършаво. И ако слънцето означаваше бодрост и енергия, то неговото настроение беше мрачно, а физически се чувстваше уморен, почти изтощен.

В самолета наплиска лицето си със студена вода, а после откри, че липсват хартиени кърпички. Наложи се да прибегне до сешоара и да разтърква лицето си на хладката струя въздух, който намирисваше на дезодорант за писоар. Силното въздушно течение разбърка пепелявата коса и я събра във форма на петльов гребен, но Болд не забеляза това.

Той искаше да бъде на местопрестъплението. Веднага. Ценно време беше загубено. Нямаше желание да чака на тротоара, докато дойдат да го вземат. По-добре от всички разбираше значението на мястото на убийството и нуждата да стигне там час по-скоро. Безпокоеше се, че някои следи вече са нарушени, тяхната стойност подценена и цялата обстановка изменена. „Ти имаш предимството“ — мислеше си той за убиеца, като наблюдаваше замайващото море от непознати лица на хиляди хора, тълпящи се на тротоара, и се чудеше: „Дали не си някъде тук?“. Но не вярваше да е така.

Наистина ли невинен човек умря в съдебната зала? Възможно ли беше това? Той заразглежда лицата в тълпата, като че ли някой би могъл да подскаже отговорите, но разбира се, хората търсеха отговорите от него, детектива по убийствата, не от когото и да е. Той се считаше експерт. Единствено него поканиха в Портланд да говори на семинар по криминология по темата: „Методология на разследването на убийства — жертвата разказва“.

Във всеки случай той знаеше, че отговорността е негова за залавянето на убиеца.

До бордюра паркира форд с две врати. Неговите чистачки подсушаваха бързо предното стъкло от ръмящия дъжд. Шофьорът махна на Болд и посочи дясното предно място. Като го позна, Болд се поколеба за момент, после се наведе и ги изгледа. Когато нещата се обръщат срещу теб — мислеше си той, — те започват по съответен начин. Убийствата започват отново и ето ти Крамер — да те вземе от летището! Прекрасно!

Болд постави чантата си на предната седалка, седна и затръшна вратата; после избърса сребристите капки дъжд от набръчканите ръкави на спортния си костюм, като избягваше визуален контакт с Крамер.

Безсмислено е да се започва с погрешни стъпки. Двамата мъже седяха мълчаливо. Крамер пусна отново чистачките, включи на скорост и тръгна напред. Радиото не беше точно на станция. Болд се наведе и го изключи. Крамер поправи вратовръзката си и провери външното огледало. Гумите свиреха по мократа настилка. Чистачката пред Болд само замъгляваше предното стъкло. Той погледна вратовръзката си и почисти петното върху нея.

— Имате ли нещо против? — Крамер недоволстваше срещу чантата, като я побутваше с лакът.

Болд я метна на задната седалка.

Крамер пусна отново радиото.

— Аз шофирам — обясни той. — Музиката ми действа успокояващо.

Болд въздъхна, облегна се назад и притвори очи. Тази музика му досаждаше и Крамер знаеше това. Болд беше джаз пианист по хоби, а по-рано и по професия, което му беше помогнало да си плаща разноските в колежа. Този блудкав дрибъл от радиото беше за него толкова противен, като че ли се предлагаше хотдог за изискан гастроном. Крамер знаеше много добре всичко това. Безжизненост, липса на всякакво вдъхновение; Болд знаеше, че това подхождаше напълно на Крамер. Двамата вървяха заедно като Рой и Тригер.

— До колко сме сигурни? — най-после попита Болд. Това беше въпросът, който той съзнателно избягваше. — Имам предвид убийствата.

— Достатъчно сме сигурни — отвърна Крамер. — Но това едва ли ви прави щастлив. — Той се забавляваше с ретровизьорното огледало в колата.

— Не съм аз този, който разпределя задачите. — Лу Болд напомни, като знаеше, че именно това безпокоеше Крамер.

— Вие искате да отидете направо там?

— Такъв ли е планът?

— Вие сте този, който прави плановете, нали? — Гласът на Крамер звучеше като на петгодишно дете.

Това беше досадно преувеличение, защото лейтенант Шосвиц ръководеше Отряда за специални задачи. Крамер и Болд бяха сержанти с еднакъв ранг, придадени към Шосвиц. Всеки от тях отговаряше за по двама детективи по убийствата — Крамер в канцеларията, а Болд ръководеше разследванията извън службата. В това беше голямата разлика между тях и за Крамер очевидно представляваше непростима обида. Той обвиняваше за това Болд, въпреки факта, че и двамата нямаха нищо общо с командната структура на специалния отряд. Капитанът беше издал заповедите в началото на май, веднага след второто убийство и предизвикания шум в националната преса. В една статия се твърдеше, че в Сиатъл са регистрирани повече серийни убийства през последните десет години, отколкото в който и да е град на САЩ — нещо, което Болд оспорваше. В резултат на тези заповеди, престижната работа — полските разследвания — принадлежеше на Лу Болд. Сега, в началото на октомври, изглеждаше, че са минали не месеци, а години за двамата мъже.

— Вие сте толкова важен, колкото и аз. Ние двамата знаем това. — Болд не беше говорил по този въпрос седмици наред. Но последното убийство означаваше, че трябва да започнат заедно разследването, или поне си заслужаваше да се опита.

Крамер не каза нищо, размекнат за момент от последните думи на Болд. Той живо правеше номера: смени лентата и увеличи скоростта. Фордът просто поглъщаше гладкия път; чистачките работеха лудо, а радиото бръмчеше.

— Мисля си, че би трябвало да сте щастлив. Все пак пресата ще дере мен, а не вас — каза Болд. Той знаеше колко е важна пресата за Крамер, който често беше цитиран от вестниците. Това създаваше у него чувство за цел и власт.

— Пресата може би, но не и управлението. Шосвиц все още е убеден, че вие сте човекът, който може да реши тази задача. Аз няма да крия, че се опитах да постигна изменение на задачите — все едно вие ще чуете за това. Вие сте уверен, че съм го направил. Но Шосвиц нямаше нищо общо. Той каза просто, че заповедите са валидни и няма смисъл да се правят вътрешни размествания. Той говори за вас като за някакъв вид „дете чудо“.

— Долно! — простена Болд.

— Не трябва да ми говорите това — отвърна Крамер. — Той каза, че случаят Йергенсен беше грешка на всички. Най-вече на пресата. Аз го чух да спори с капитана във ваша полза. Каза, че именно вие сте настоявали за по-строги мерки за сигурност при разпита в омнибуса. Оплака се, че ще вдигате шум по този въпрос поне още две години. Вярно ли е това?

Болд се чувстваше унизен.

— Да! — каза той заплашително, раздразнен, че Крамер го кара да се чувства зле, защото е прав.

— Глупости! — Крамер се изплю навън и натисна педала.

Високите скорости изнервяха Болд. Той изплю дъвката и пристегна колана на седалката. Това амбицира Крамер още повече — той тръгна по-бързо.

— И така, Йергенсен получава куршум и бива убит за това, че не съм направил нещо, което е било мое задължение!

— Не можем да бъдем сигурни в това! — Болд го коригира.

— И наистина изглежда така! И вие, и аз знаем, че нямахме много данни за Йергенсен. Ако Дафи не беше огласила доклада, може би той щеше да бъде все още жив. Беше просто малшанс, че той отговаряше за описанието на убиеца толкова добре.

— Това не беше грешка на Дафи. Профилът беше работа на ФБР. Някои от нас имаха достъп до него, включително и ние. Всеки от нас би могъл да го подхвърли на пресата. Който и да го е направил, човекът е убит, но аз мога да ви гарантирам, че не беше Дафи.

— Вие винаги я защитавате. На какво се дължи това? Защо един щастлив семеен човек като вас винаги би й се притичал на помощ?

Болд го погледна и каза твърдо:

— Щастлив сте, че се движим със седемдесет мили в час, Крамер!

— Вечно непримиримият полицай! Ей, Болд! Не мога да го възприема. Не от вас! По-скоро бих възприел имиджа на един джазов музикант.

След тези думи на Крамер, Болд завъртя копчето на радиоприемника, за да го изключи, но така силно, че го счупи. После го погледна в ръката си.

Крамер се затюхка подигравателно:

— Това е за сметка на твоята заплата, не на моята.

Болд се намръщи. Детска игра. Крамер винаги сочеше най-лошото у него. Болд разтриваше корема си. Много болки имаше от август насетне, а през последните няколко седмици виждаше кръв в изпражненията. А сега и смъртта на Йергенсен тежеше върху неговото съзнание. Този човек беше откраднал един телевизор, и доколкото Болд знаеше, това беше цялото негово престъпление. Затова те всички присъстваха на делото. Всякаква връзка с други факти извън кражбата беше спекулация на жадната за сензация преса.

Крамер премина на средната лента и понижи скоростта. Дъждът попрестана и той превключи чистачките на работен режим с интервали.

Предното стъкло срещу Болд стана още по-мъгляво. Беше отвратително.

— Ние всички сме за съд заради Йергенсен!

— Сега пък това… — каза Крамер.

— Да, това! — потвърди Болд, като кимаше бавно с глава.