Подводни течения

65

Боби Гейнис влезе в „Големия майтап“ и се присъедини към Чък Ейбрамс и Док Диксън, които седяха на една маса, близо до скромната площадка за танци. Тя поръча своя любим коктейл на сервитьорката и махна с ръка на Лу Болд, който й отговори с кимане на глава иззад пианото. Ярката светлина, насочена към него, не му позволяваше да различи ясно нейното лице — виждаше само блещукащите свещи на масите и силуетите на седналите зад тях хора. Шумът на тълпата конкурираше неговата музика, не бе като за един музикален клуб, където преди всичко се слушаше музиката. Музикалният бизнес не се бе променил съществено през последните петнайсет години.

Той не бе забелязал, че Боби бе донесла при влизането си балони с хелий. Между две изпълнения тя пресече празния дансинг и завърза балоните за подпората на капака на пианото, после се наведе и целуна Болд по бузата.

— Честит рожден ден, Лу! Много ми липсваше!

Той изпълни два такта от популярната песен „Хепи Бъртдей“ и й намигна. Тя се върна при другите. Оставаха му само още две мелодии до края на неговия сет. Пристигна Елизабет сияеща; носеше един подарък и той разгада конспирацията. Разбра, че са пропаднали неговите надежди да остане незабелязан четиридесетият му рожден ден.

Той изсвири „Всичко, което си ти за мен“ и „Някъде над небесната дъга“, и двете посветени на Елизабет. Почувства бучка в гърлото си, когато тя го погледна и му се усмихна при повторението на припева на „Небесната дъга“. Наистина ли се случи всичко това през последните седмици? „И всичко това създаваш ти“, помисли си той.

Тълпата тук бе скромна, но и признателна. Докато Болд прекосяваше подиума за танци по посока на масата, където бяха седнали неговите приятели, клубното стерео засвири Стиви Уондър.

— Но рожденият ми ден е утре — опита се да възрази, като забеляза, че Ейбрамс и Диксън също бяха донесли подаръци.

— Ти утре не си на работа — каза Диксън.

Той се ръкува с двамата мъже, седна до Елизабет и я целуна по бузата.

— Влюбените птички се събраха! — каза Ейбрамс.

Болд стисна ръката на Елизабет под масата, тя му отговори със същото.

— Дълго време — каза той на Боби.

Тя кимна с глава.

— Как се чувстваш?

— Физически съм добре. — Тя вдигна рамене. — Все още малко неуверена, предполагам.

— Кой не би се чувствал така? — каза Елизабет с въздишка.

— Съгласен съм — обади се Диксън. — Но ти ще преодолееш всичко.

Тя се усмихна, след което изведнъж стана сериозна.

— Но моят стрес не е от шока при атаката, която преживях. Въобще не е от това. Не е от Ландж. — Тя погледна всеки един от присъстващите поотделно. — Джеймс… да, Джеймс Ройс. Аз излизах с него. Два пъти. Но той беше абсолютно нормален. Учтив, чаровен, атрактивен, интелигентен. А като си помисля какво направи… Разбирате ли, това все още ме потиска.

Диксън я потупа по гърба.

— Това потиска всички нас, Боби. Аз работих с него месеци наред! — Той поклати глава.

— Може би щях да бъда аз — каза Боби. — Може би е трябвало аз да бъда следващата негова жертва. Вероятно ви дължа живота си, Лу!

— Глупости. Той не би се опитал да направи такова нещо. Просто искаше да те контролира. Освен това е имал и допълнително удоволствие да бъде с една хубава жена.

— Благодаря! — каза тя.

— И така? — каза Док Диксън ентусиазирано. — Как се чувстваш на четиридесет години?

— Ти можеш да ми кажеш — каза Болд.

— Аз на четиридесет? — попита Диксън.

Избухна смях.

— Никаква разлика! — каза Болд. Погледна профила на Елизабет. — Всъщност съвсем различно се чувствам сега. За пръв път от дълго време.

— Аз ще пия за това! — каза Ейбрамс.

Всички пиха. Млякото на Болд не бе все още донесено, той се преструваше — вдигна празна чаша.

След този тост никой не можа да измисли какво трябва да каже в течение на няколко минути. Ейбрамс, седнал срещу Елизабет и Болд, просто ги гледаше и се усмихваше. Накрая запита Болд:

— До къде стигна проверката на вашия въпрос?

— Нямам представа. Хенфилд състави някакви криминални обвинения. Очевидно ще трябва да отговоря първо на тях.

— Малко врява — каза Диксън. — В нашето свободно общество обикновено става така, че можеш да нанесеш и истински побой, без да попаднеш в съда.

— Това е прогрес — пошегува се Болд.

— Ще се борим! — каза Елизабет решително.

— Липсва ли ви? — попита го Боби.

— Какво да ми липсва? — учуди се Болд.

— Липсва ли ви работата?

— Аз имам работа — отвърна той, като гледаше Елизабет в очите и се усмихваше. — Въпреки болната ми лява ръка.

— Тъпо управление! — каза му тя.

Диксън се ухили.

— Защо да е тъпо управлението?

Всички се изсмяха.

— Разбира се, че ми липсва! — съгласи се той. — Липсват ми дългите работни дни, безвкусното кафе, споровете, нощните телефонни обаждания, студената храна и мивките, които не можеха да задържат топлата вода. Нещастен съм, ще кажете, нали?

— Помъдряла глава! — каза Боби.

— Правилно го разбрахте — добави Елизабет.

— Хей, не обиждайте рожденика — оплака се Болд.

— Но аз помислих, че рожденият ден е утре! — подразни го Ейбрамс.

— Като говорим за утре — добави Диксън, — искам да кажа, че самата дума вече стана ужасна, откакто реших да презапиша албумите.

— Наистина е така — потвърди Ейбрамс.

— Утре всички на обяд! — намеси се Елизабет. — Вие двамата. Вие също, Боби, ако можете да се справите с тримата „възрастни“, които ще си дърдорят като три стари моми за това кой с кого е свирил, къде и колко време. Тези тримата с джаз албумите са като децата с бейзболните билети.

— Не, благодаря! — каза Боби.

— Ти си в бройката — каза Ейбрамс, а Диксън потвърди с кимане на глава. — Ако някой липсва, ще разчитам на теб, Лиз.

— Готово! — отвърна тя.

— Предполага се, че ти ще ги проагитираш — каза Болд на Елизабет.

— Но аз мога да бъда арбитраж, а не агент — поясни тя.

— Чухте ли за Крамер? — запита Боби.

— Да, мислех си какво стана с него? — заинтересува се Болд.

— Ще го разпънат на кръст — прекъсна го Ейбрамс. — Заслужава си да бъде окован, доколкото това ме засяга.

— Граждански съд — поясни Боби.

— Той вече е вън от органите? — запита Болд.

— Решено и сторено — каза Диксън. — Дори се говори, че ще бъде обвинен и за случая с Йергенсен. Лошо е, в известен смисъл, че това е Джон, но в края на краищата това изтичане на информация трябваше да се спре. Липсваше истински контрол години наред.

Елизабет каза:

— Добре, а понеже Лу сигурно няма да ви попита, аз ще направя това, тъй като съм любопитна не по-малко от него, ако не и повече. Какво стана с Ландж? Прави ли са вестниците?

— За пазарлъците на защитата ли? — риторично запита Диксън. — Не. Не мисля, че е така. Това, което чух, е, че става дума за искане да се признае за умопобъркан. Стандартна защита.

— Също и неговата изповед? — поясни Болд.

— Абсолютно! — отговори Боби. — Изповедта му е включена в предварително дознание, заедно с препис от вашето интервю.

— Не са пропуснати и най-малките подробности в доказателствените материали — заяви гордо Ейбрамс. — Надявам се, че ще свърши дните си в някоя болница.

— Но това бе една добра полицейска работа! — добави Боби.

— Най-добрата! — каза Елизабет.

— Колективна работа — коригира ги Болд.

Ейбрамс запя саркастично някакво парче от реклама на бира.

Всички избухнаха в смях и вдигнаха чашите. Болд извика да му донесат млякото по-скоро. Жената зад бара измуча нещо на висок глас, но неразбрано.

— Вие не трябва да обсъждате следствието с мен, прав ли съм? — Болд отправи въпроса към тримата си приятели.

— Глупости! — заяви Диксън. Той погледна към Ейбрамс, после към Гейнис. Нямаше възражения. — Както желае твоето малко сърце — отговори на Болд.

— Голямо сърце! — коригира го Елизабет.

Те си стиснаха ръцете под масата отново.

— Защо Ландж преустанови убийствата след Йергенсен? — попита Болд. — Това все още не ми е ясно. Да не е бил институционализиран? Не сме ли пропуснали това?

Диксън вдигна рамене.

— Не е по моята част.

Ейбрамс каза:

— Аз мога да отговоря.

— Моля, отговори ми! — каза Болд.

— Порнокасети не са наемани от жени през този период. Много просто. Заедно с Ла Моя проверявахме десетина пъти списъците. „Летните рицари“ не са били наемани на името на жена в списъците за доставка, до Крой и нейния приятел.

Болд кимна. Не искаше да прозвучи наперено, ако им кажеше, че точно така и той си представяше отговора на този въпрос.

— Благодаря! — каза.

Боби заяви гневно:

— Не мога да гледам как те приключват вашия случай с едно стандартно прекратяване на делото. Ако питате мен, всичко това е подигравка. Вие хванахте двама убийци, а те ви правят такова нещо.

— Не е мой. Случаят не е само мой — скромно каза Болд. — Те ще направят това, което са намислили да направят; същото, което винаги са правили, и както са искали. Би било нечестно, ако ви кажа, че съжалявам за нещо. Освен това, изминалият период беше достатъчно полезен за мен. Ние сме щастливи, че всичко, което стана, не ни нарани чак толкова тежко. — Той погледна Елизабет. Питаше се защо е било толкова трудно да говори за всичко това.

— Но вие се връщате, нали? — попита Боби с нетърпение. Тя се пошегува: — Как ще получа повишение и назначаване в отдел „Убийства“, ако вие не се върнете?

Ейбрамс поясни:

— Слухове се носят из офиса, че ти няма да се връщаш в полицията.

Болд погледна жена си.

— Чудя се как е възможно да се появи слух като този?

Елизабет се изкикоти.

— И аз се чудя.

— Но това е само слух, нали, Лу? — попита Диксън сериозно своя приятел. В гласа му се чувстваше, че това го засяга дълбоко.

Преди Болд да отговори, часовникът на Ейбрамс иззвъня, а след няколко секунди и този на Диксън направи същото.

— Вие да не би да сте дежурни тази нощ? — попита Болд и двамата.

И двамата мъже натиснаха бутоните „Аларм“ и часовниците спряха да звънят. Някои от най-близко седящите обърнаха глави към тях.

— Може би е нужно извинение за това, че прекъснахме тази идиотска музика — каза Ейбрамс.

Всички се засмяха.

— Аз ще позвъня — каза Диксън, стана и се отдалечи от масата.

— Ще ти липсва това забавление — каза му Болд, посочвайки доста рядката и спокойна публика.

Най-после чашата с млякото пристигна. Той изпи половината.

Диксън се върна и застана до масата прав, всякакъв хумор бе изчезнал от неговото лице.

— Дикси? Какво има? — попита Болд.

— Едно тяло, Лу! Мъж. Същият ръст! — каза той, поглеждайки към Боби. — Изхвърлено от водата, на брега при Алки Пойнт.

Ейбрамс стана.

— Всичко, което ми е необходимо, е в колата.

— Аз съм готов също. Щастието да бъдеш дежурен! — каза Диксън като извинение пред Елизабет, а на Болд каза: — Искаш ли да дойдеш с нас, Лу?

— Не — отвърна Болд.

Диксън кимна с глава.

— Сигурен ли си?

— Разбира се!

— Окей. — Той се колебаеше, после каза: — Бих споменал, че ще се опитам да се върна за твоя последен сет, но нали знаеш как върви нашия бизнес.

— Няма проблеми — каза Болд.

Двамата мъже се отправиха към вратата.

— Отиди с тях, Лу — каза Елизабет.

Болд поклати глава, гледайки жена си съсредоточено.

Диксън чу нейните думи. Изглежда бе очаквал това, защото се спря и каза:

— Мога просто да те разходя до там.

Елизабет го окуражи с поглед.

— Сигурна ли си, че искаш да отида? — попита Болд.

— Разбира се. Ние с Боби ще правим стриптийз, докато се върнеш.

Боби вдигна ръце нагоре и раздвижи гърдите си. Елизабет се изкикоти.

— Отивай! — повтори тя.

Болд каза:

— Ще дойда с моята кола, Дикси. Ти ще продължиш. Аз няма да се застоявам.

Върху „ивицата“ на Алки, на по-малко от миля от мястото, където бе намерена Джудит Фюлър, където през летните месеци се струпваха толкова много коли и фургони на определените за паркиране площадки, тази нощ духаше силен влажен вятър към пролива, пронизващ до костите. Болд скръсти ръце, опитвайки се да се защити от студения вятър, но това не помагаше. Той трепереше, придвижвайки се към бреговата стена, и се питаше дали това се дължеше на вятъра или на гледката, която се откриваше пред неговите очи.

Там долу, на плажа, бе паркирана кола на службата за поддържане на парковете; моторът й работеше, нейните фарове осветяваха няколко ченгета наоколо. Мъжете и жените бяха образували кръг, през който Болд не виждаше нищо. Той слезе на плажа по малката стълба с дървени стъпала, и потъна изведнъж в плътната тъмнина между бреговата стена и машината. Пресече разстоянието бавно, чувствайки своята самота, вперил очи в тила на своите колеги.

Никой не забеляза неговото приближаване. Докато си пробиваше път с едното рамо напред, някой спомена неговото име. То прозвуча като леко вълнение сред тълпата и беше повторено от нея. Той мина пред кордона и се спря.

Раци и други представители на подводния живот бяха прогризали и изкълвали дупки по ръцете на този мъж. От пръстите на ръцете бяха останали само кокалчетата, напомняйки на Болд за подобния скелет отпреди няколко седмици. Имаше и една дупка, безкръвна рана от куршум в гръдния кош. Сивото лице, изподраскано от ожулено от водните течения на Паджит Саунд през изминалите две седмици, гледаше втренчено и безжизнено в светлината на фаровете. Лу Болд направи крачка напред и погледна лежащия труп. Нямаше очи. Това му бе достатъчно. Болд се обърна и си тръгна.

— Хубаво е, че те виждам тук, Лу — някой се обади зад гърба му.

Той продължи да върви напред.

— Това е той, нали? — извика Шосвиц, като бързаше да го настигне. — Лу?

Болд се спря и се обърна. Светлините го заслепяваха. Вдигна ръка над очите, за да засенчи светлината.

— Щастлив съм да чуя, че си се върнал при Лиз, вярно? — каза Шосвиц с известно неудобство, масажирайки нервно болния си лакът.

Болд кимна с глава. Не се чувстваше удобно тук. Поне засега.

— Как вървят нещата? — попита лейтенантът, очите му шареха наоколо. — Какво става?

— Това е той! — каза Лу Болд, обърна се и изчезна в тъмнината.