Подводни течения

64

Но Лу Болд наистина се безпокоеше. Възможността Ройс да е все още жив го задушаваше като две здрави ръце, стягащи гърлото му. Не можеше да се храни добре, не можеше да спи. Когато успяваше да задреме, веднага му се явяваха ужасяващи кошмари — преживяваше последната кървава схватка с Ройс.

Седем дни след неговото отстраняване той се намери в светлата стая на интензивното отделение в болницата крайно изтощен и безсилен, така че на моменти мислеше, че се намира отново потънал в един от своите сънища. В съзнанието му — само призрачни лица и сенки, нереални, непознати, далеч нереално живи хора, разбира се, които го поглеждаха и отминаваха, което правеше и той с пълно безразличие. Това бе единственото, което правеше сега.

Хората, които се движеха в интензивното отделение, Болд възприемаше като въображаеми.

Дафи лежеше на едно легло, множество разнокалибрени тръбички водеха към нейните крайници, към устата и ноздрите й. Комплект от електронни апарати тиктакаха, бибипкаха, мигаха и пулсираха около нея: врява от роботизирани болногледачки. Трахеята й бе все още на мястото си. Очите й проследиха Болд, когато той влезе и дръпна един стол, за да седне, но не можа да намери удобна позиция, от която да я вижда добре. Може би затова се изправи и застана до леглото. Наведе се и хвана ръката й. Кожата й бе сиво-бяла като слонова кост, а косата й, винаги добре фризирана, сега бе разбъркана и явно се нуждаеше от шампоан.

— Казаха ми, че ще можеш да говориш. Добра новина! — каза той, оправяйки косите й. — За пръв път ще разговарям с теб, без да съпреживявам цялата ти болка. — Той посочи своето, а после и нейното гърло. — За пръв път няма да можеш да ми отговаряш.

Но тя можеше да му отговаря. Не с думи, а с очите си. Той смяташе, че тя имаше най-изразителните очи, които някога е познавал, защото те му говореха достатъчно красноречиво, въпреки нейното мълчание. Те се усмихнаха, когато той влезе, а сега го гледаха неодобрително.

— Да, да! — каза той, очевидно ядосан.

Тя го изгледа от горе до долу.

— Зная, зная — каза той. — Зная, че не изглеждам много добре в този момент. — На устните му се появи за миг кисела усмивка. — Не се тревожи за мен. Не се занимавай с мен. Нито за секунда. — Той погледна наоколо, а после към нея. — Той е моят проблем. Знаеш как става всичко това. Аз ще превъзмогна всичко… Аз… Те претърсиха и двете места: ти знаеш неговото жилище на Седемдесет и седма — Норт, а освен това са открили и другото на острова. Наето жилище. Наемал е жилище на Вешън, но те го претърсиха и откриха интересни неща. Две неща на жертвите, които липсваха. Вероятно те са били намерени от Фюлър. При обиска са открити и карти за членство в четирите здравни клуба. Не се тревожи. Ако той е тук… ако е тук в града, непременно ще го хванем. ФБР разполага с всички данни за него. Органите на три щата са раздвижени, канадските власти са алармирани; бреговата охрана все още го търси. Ако е някъде наоколо… ако е жив, ще го хванем.

Тя стисна ръката му бързо два пъти.

— Аз ли? Ти знаеш как съм. Адско безсъние. Това е всичко. Това е единствената причина да изглеждам така. Честно. Ще се оправя. Изглеждам много по-лошо, отколкото се чувствам. Това е моят „Маями Вайс“ външен вид, правилно? — каза, като се удари с пръст по брадичката. — Ще правя телевизионна реклама на самобръсначки. — Той й намигна. — И още нещо: това е моята джазова външност. Аз отново свиря. Не ти ли казах? Ще свиря два пъти седмично. Старата професия за сега. Трябва да си изкарвам хляба. Беър, моят приятел Беър. Той иска да се върна за постоянно. Хей, чуваш ли ме? Най-важното е, че твоето гърло ще се оправи. Това е най-голямата новина. Най-хубавата новина, която можех да чуя в последните дни.

При всеки въпрос, по който той говореше, нейните очи си изменяха формата, а може би и цвета, под не по-малко изразителните й вежди. Никак не му правеше впечатление, че говореше само той. Все едно че това бе един нормален двустранен разговор. Ако бе помислил за това, може би щеше да премисли и да спре. Но той не помисли въобще. Просто бе вперил поглед в тези очи като омагьосан, замаян, увлечен, без да обръща внимание на това, че се чуваше само и единствено неговият глас.

— Сигурно няма да ти се наложи да пееш в операта, но кой знае? Никога не съм могъл да понасям операта. А може би твоят глас ще се измени, ще се превърне в един дълбок, гърлен, дрезгав и секси глас, като че си пушила по един кашон цигари на ден през по-голямата част от живота си. Аз харесвам такива женски гласове — неравни, грапави и шепнещи от дълбочината на гърлото тук — каза той, стисна леко гърлото си и вдигна високо веждите си, което накара Дафи да се засмее. — Ех, Дафи, скоро ще се оправиш. — Той стисна ръката й. — Знаех, че си борбена, че си боец. Казах и на Шосвиц, че си истински боец.

Тя притвори очи бавно и той веднага я попита дали иска да я остави сама, но тя му отговори с не, и той остана.

Той отново огледа стаята. Нищо не задържа неговия поглед, освен няколко стайни растения и няколкото, увехнали вече, бели рози, които й бе изпратил преди една седмица.

— Имаш нужда от свежи цветя — каза й той, неговият глас изведнъж бе притихнал, по-спокоен, като на истинския Лу Болд. — Това беше нещо свръхестествено и много странно, което се случи там. На ферибота, искам да кажа. Не мислиш ли? Аз бях изплашен до смърт.

Нейните очи казаха: „Аз също“.

Болд възрази:

— Не, ти не беше уплашена. Ти беше храбрата. Ти беше тази, която се държеше най-разумно. Беше удивителна! — каза и стисна ръката й. — Наистина удивителна. — Той се поколеба, преди да продължи. — Въпросът е в това… той не беше такова диво животно, каквото ми се искаше да бъде. Той се държеше като дете, знаеш ли? Като малко дете. Наистина го съжалявам. И аз научих нещо от всичко това… за себе си, искам да кажа. Не мога да го изразя както трябва с думи, но накрая стигна до мен твоето послание. А и ти направи това, което искаше. Твърда глава! — каза, почуквайки се по главата.

С голямо усилие тя повдигна ръка и го хвана за крайчеца на ухото, после нави един кичур от косата му; после прекара нежно връхчетата на пръстите си по загрубялото му брадясало лице.

Една сълза се отрони и падна върху калъфката на възглавницата, но той разбра, че това беше една сълза на обич, не на жалост или болка. Широка лъчезарна усмивка изгря на лицето му, когато забеляза, че нейните устни също се раздвижиха в едва забележима усмивка. Изпитваше силно радостно чувство. Абсолютно сигурен в това, което говори, както и в това, че ще бъде разбран, той каза:

— Ти си много специална за мен! Много специална! — Свали ръката й и бързо напусна стаята.