Подводни течения

60

Той бе изправен пред две алтернативи: можеше да използва малкия си предавател, закачен на колана, да уведоми Шосвиц, че Дафи бе отвлечена като заложница (при това Шосвиц бе длъжен да предаде тази информация в отдела „Специални оръжия и тактики“) или да тръгне подир двамата сам. В този кратък момент на нерешителност той бързо прецени, че при толкова радиосмущения, външният екип едва ли ще е разбрал какво бе станало — че Дафи бе отвлечена като заложница. Ако те бяха заподозрели такова действие, те биха му се обадили по другия предавател, което означава, че все още не знаеха — една ситуация, която не би могла, е, и не би трябвало да продължава много дълго. Той трябваше да действа бързо.

Дългът го задължаваше да информира своя лейтенант за създалата се ситуация, но умът и сърцето му диктуваха да пренебрегне дълга. Той не се доверяваше на екипите на Специалния отдел, на техните способности да оперират правилно в кризисни положения, въпреки тяхната специална подготовка. Болд не беше склонен да рискува, да им позволи да добавят и Дафи в списъка на своите неуспешни спасителни операции.

С влизането си в коридора на сутерена, без да се обади на своя началник той разбра напълно, че нарушаваше процедурата, че в последна сметка ще бъде държан отговорен както за неговото решение, така и за изхода от тази ситуация. В това не можеше да има никакво съмнение.

С револвер в ръка пробяга дългия коридор, минавайки покрай картонени кутии и складови помещения, отвори вратата в края на коридора и тръгна бавно, с търсещ поглед и напрегнат слух, готов да отговори и на най-малкото движение. Тази врата осигуряваше достъп до пожарното стълбище, а от тази до приземния етаж на Медицинския център.

Някакъв мъж слизаше бързо по стъпалата с широко изблещени очи. Той мина покрай Болд и продължи надолу, без да каже нито дума. Болд се сниши, хукна нагоре по стъпалата с насочен към горното ниво револвер и бързо се оказа на нивото на приземния етаж.

На това ниво, което фактически бе приземният етаж на Медицинския център, той се спря да си поеме дъх и да реши дали Ройс е продължил по стълбището нагоре или е влязъл в болницата на това ниво? Отговорът на този въпрос дойде, когато случайно съзря двама души с каменни лица да завиват по стълбата над него, стараейки се да не будят подозрения. Болд прибра револвера в кобура, дръпна леката врата и бързо влезе в болницата.

Забеляза ги почти веднага: Ройс я държеше здраво, близо до себе си и я водеше с бързи крачки напред. Скъсаната й блуза висеше на нея. Хората изплашени им даваха път.

Детективът се прилепи до един вход, внимавайки да не бъде забелязан. В коридора имаше тълпа от хора, напълно объркани от това, което виждаха. Ройс продължаваше да се оглежда през рамо наляво и надясно и тласкаше Дафи напред. За да се маскира, доколкото е възможно, Болд съблече якето си и го завърза на кръста си, за да не се вижда кобура с револвера. С наведен към пода поглед той тръгна през коридора, където тълпата вече не виждаше Ройс. С хлътнали и провиснали рамене и поглед, насочен към олющените бомбета на обувките, които не бе почиствал от няколко седмици, Болд се придвижи до фоайето. Само два пъти погледна нагоре.

Първият път, когато Ройс гледаше настрана от него и водеше Дафи към дежурния на входа, като крещеше силно на чернокожия да му освободи пътя.

Вторият път — когато те вече бяха изчезнали.

Болд знаеше, че имаше твърде малка възможност да се попречи на Ройс да нарани и дори да убие Дафи. За него тя беше надежда, закрила от полицията и възпиращо средство. Ако изгубеше тази надежда, не можеше да се предвиди какво би направил. Решение на Специалния отдел можеше да бъде конфронтацията. За момента обаче решението на Болд бе против всякаква конфронтация. Ройс имаше твърде много възможности в тази среда, твърде много потенциални заложници.

Като стигна до четирилентовото кръстовище, Болд ги видя. Движеха се доста бързо. Няколко пластмасови направляващи стрелки бяха закрепени на стената, една от които с надпис „Бърза помощ“ сочеше към Ройс и Дафи. Болд отново наведе глава и продължи напред. Тук имаше малко движение; след секунди Болд разбра, че бе останал сам с тях. Ако би трябвало да се действа, то сега бе моментът за конфронтация с престъпника.

Той вдигна глава: Ройс я дърпаше напред почти бегом, като с едно око внимателно следеше движението на Болд. Значи беше го забелязал.

Болд се забърза, като накуцваше леко.

— Стой далече! — изгърмя гласът на Ройс, но Болд продължи бързия си ход. Бяха стигнали почти до вратите…

Ройс завъртя Дафи; отнякъде се появи скалпел, опрян в гърлото й; чистият метал проблясваше на светлината. Заднешком той я повлече между двете летящи врати. Преди вратите да се затворят, Дафи успя да погледне Болд в очите.

За негова изненада, в очите й нямаше страх. Вместо това той забеляза на лицето й дълбоко разочарование.

— Назад! — чу вика на Ройс.

Болд натисна вратите и се намери във фоайето на приемните кабинети на „Бърза помощ“. Ройс държеше Дафи до вратата на изхода, всички присъстващи гледаха към него. Само някои се обърнаха, когато Болд влезе с револвер в ръка.

Като го видя, Дафи изпълни замисления удар: извъртя се, ритна силно Ройс и едновременно го удари с лакътя си в корема. Това беше един добре изпълнен маньовър и ако Ройс не бе толкова силен физически, можеше да даде добър резултат. Но в случая това не допринесе нищо за нейното освобождаване. Ройс я задуши в желязната си хватка с ръка пред гръкляна и тръгна назад към изхода, дърпайки я със себе си. Автоматичните врати се отвориха. Той я повлече навън, като държеше скалпела застрашително близо до нейното гърло.

Болд замръзна като видя Ройс да вдига скалпела към лицето на Дафи — едно движение, което я направи съвсем послушна. Той отвори дясната врата на една от трите чакащи линейки. Болд наблюдаваше мълчаливо как другите линейки се изтеглиха по настояване на Ройс. Той набута Дафи в светло боядисания фургон близо до шофьорската седалка, дръпна вратата и я затвори зад себе си, като държеше скалпела опрян на долната й челюст.

Моторът заработи. Ауспухът изкашля само едно-единствено клъбце сив дим. Колата бързо се отдалечаваше. Въпреки че двата входа на Медицинския център добре се охраняваха от невидими патрули, никой не бе предвидил, че Ройс ще избяга през рядко използвания коридор в сутерена и ще мине през прилежащия медицински център. В резултат на това практически нямаше патрулна кола, която да спре линейката, или да я преследва. Контролният пропускателен пункт беше разположен на обратната страна, зад блока на обслужващите сгради. Линейката зави надясно след изхода и изчезна; Дафи бе зад волана.

Последното нещо, което Болд видя, бе мекото и гладко лице на Ройс, изкривено от страничното стъкло.

Престъпникът се хилеше самодоволно.