Подводни течения

8

Лу Болд не се върна вкъщи този вторник през нощта. Жена му не би могла да очаква завръщането от Портланд по-рано от края на седмицата. Той убеди себе си, че се нуждае от спокойствие. Нае някаква евтина стая на Първо авеню за сметка на служебната си карта.

През следващите три дни Болд проведе второ проучване в околностите на Грийн Лейк, включително всички телефонни стълбове. Работеше по осемнайсет часа на ден, стараеше се да преглежда редовно потока от десетки доклади, които намираше върху бюрото си. Крамер също живееше в офиса по същите причини — той и Болд разделиха жертвите на две групи и въпреки възраженията на Шосвиц за извънредните часове, всеки от тях обхождаше и подробно изследваше своя район. Старият конфликт отново се появи между двамата сержанти. Болд искаше никога да не се възлага на Крамер форсирана задача като тази; беше уверен, че това чувство е взаимно. Крамер се задържаше зад бюрото цели дни, затрупан от канцеларска работа, най-вече с планиране на заявките.

Пресата продължаваше да лае. Изтичането на информация се поднови. Радиото на графство Кинг вече „теоретизираше“, че полицията за „Специални задачи“ скрива новите данни. Местните вестници отидоха по-далече, внушавайки на своите читатели, че полицията е съвсем близо до залавянето на „Кръстовия убиец“. Това беше никому ненужен натиск.

Крамер се изкашля и влезе в офиса на Болд без покана. Болд разговаряше по телефона и не можа да го спре. Крамер посегна към пепелника на бюрото и събори на пода куп подредени документи. Събра ги съвсем небрежно и безразборно на камара и седна върху тях на бюрото. С груби знаци Болд му показа, че трябва да се махне от бюрото и да вземе стол.

Крамер чакаше с нетърпение.

Болд прекъсна и остави слушалката.

— За бога, Джон! Какво има, по дяволите? — каза с досада, като се опитваше да подреди отново документите.

— Вие трябва да поддържате бюрото си по-чисто.

Бюрото ни Крамер беше винаги чисто, без нито едно петънце. За Болд обаче собственото му бюро беше дори твърде чисто за един полицай, който е зает винаги. Крамер спазваше много стриктно разпоредбите. Триплираше едни, дублираше други, подреждаше всичко и навреме. Но най-често съвсем безполезно. Празнота и безсилие. Крамер беше най-добрият в придвижването на преписки. „Би могъл да бъде отличен данъчен агент“ — мислеше си Болд. За полицай му липсваха идеи и инициатива — необходими предпоставки за добра детективска работа. За никого, освен за Крамер, нямаше нищо чудно, че той винаги беше зад бюрото.

— Какво има, Джон?

— Получих най-новия доклад от Следственото управление. — Той подаде на Болд едно копие. — Току-що го видях на бюрото ми. Вероятно вашето копие е някъде тук — и започна да прелиства книжата на Болд. — Но някои други неща искам да прочетем с вас, освен възлагателните.

— Аз го прочетох! — каза Болд, връщайки копието на Крамер. — Ние пакетирахме червени нишки от килимчето зад входната врата, а също и от килима зад стола в спалнята. Трохите в умивалника бяха от шоколадовите бисквити, натрупани в бюфета. Откриха се и следи от прах върху лепенката, които Дикси достави. Прахта е от латексовите ръкавици. Същата, като при другите удари. Какво искате да направите повече? Какво има още? — подхвърли Болд, което озадачи Крамер.

Лицето му помръкна. Изглеждаше така, сякаш всеки момент може да заплаче. Той прошепна някак си по детски:

— Искам част от полската работа, Болд. Вие с Шосвиц ме погребвате в канцеларията. Болен съм и преуморен от тази работа. Аз съм точно толкова компетентен…

— Джон, това не е в моята компетентност. Знаете добре. Това е абсурдно. Трябва да говорите с Шосвиц.

— Голямото биволско лайно! Два часа мотаене с някаква си квитанция, или нещо такова!

— И дума да не става! — прекъсна го Болд. — Това е задача за Ла Моя. Ние заедно разработихме…

— Но аз превъзхождам Ла Моя, дявол ме взел!

— Тук рангът няма нищо общо. Това си е негова задача. Така и ще си остане! Ще си донесете ли стол, или да отида аз да ви донеса?

Крамер се беше надвесил над него и това го притесняваше. Той по същество беше непредсказуем, което го правеше абсолютно негоден за полска работа. Ако почти никой не познаваше миналото на Дафи Матюс, то миналото на Крамер беше известно на всеки. Неговият баща, който беше заемал кресло във Върховния щатски съд до смъртта си преди две години, беше използвал своето влияние, за да осигури назначаването на Джон Крамер в Сиатъл. Плод на това влияние бяха и няколкото незаслужени повишения. Джон Ла Моя обслужваше това служебно пространство, а не Крамер. Болд настръхваше винаги, когато помислеше за това. Несправедливост в ранговете на тези, които наистина служат, и тези, които са протежирани. Каква система е това?

Болд намери стол и се върна в офиса. Крамер си беше отишъл. Той остави стола до вратата на Крамеровия офис и го видя седнал зад чистото си бюро. Календар с голо женско тяло висеше на стената. Жената — около осемнайсетгодишна — имаше гърди с големината на син патладжан. Беше седнала гола на елегантна салонна маса; краката й обхващаха огромна купа, пълна със свежи червени череши.

— Това е отвратително! — каза Болд. Той все още не беше видял „Мис Октомври“.

— Всекиму своето! — отвърна Крамер.

— Слушайте, Джон, с общи усилия, съгласен?

— Оставете, Болд. Нищо не искам от вас. Мислех, че бихте могли да разберете.

— Вие хленчите. Вие действително хленчите, Джон!

— Престанете! — излая Крамер.

— Аз не възлагам задачите!

— О-о, мо-о-ля! Недей!

— Искате ли да се заемете с последния рапорт или не искате? — каза Болд доста грубо.

— Не!

— Имаме непокрити задачи.

— По-късно! — настоя Крамер прочувствено.

— Къде бях аз последните три дни, Джон? Отговорете ми! Тогава аз ще ви кажа. Бях залепен за проклетия стол така, както и вие. Добре, не бях ли? Не е ли вярно?

Крамер вдигна рамене, без да поглежда към Болд.

— Ние оперираме с десет-дванайсет полицаи по тази задача, вие и аз. Не работим както трябва, пилеем време. Не сме заедно — значи не постъпваме правилно. Аз не мога да изменя нашите задачи и не бих ги изменил, дори да можех. Тук е онова, с което бих искал да се заемете. Слушате ли ме?

Крамер стоеше като вдървен, със зачервено лице и ярост в очите, като дете, очакващо да бъде зашлевено.

— Аз имам приятели! — каза той. — Зная, че има хора, с които не желаете да работите. Вие сте много емоционален, Болд. Вгледайте се в себе си. Изглеждате като окаян скитник. Не би трябвало да се показвате пред хора.

Болд пренебрегна това. Като премина в отбрана, Крамер изброи всички връзки на баща си от последните години. Но Болд не беше син на неговия баща. Никога не беше разчитал на здравия гръб на съдията Крамер. През цялото време Крамер изглеждаше доста омекнал и почти уплашен.

— Аз искам да възложите на някой от вашите хора психиатричните болници, или да се заемете вие, ако имате време. Искам да имам списък на хоспитализираните пациенти, доброволно или по друг начин, в щатските или частни институции през седмиците непосредствено след Деня на труда и които са изписани малко преди миналата неделя.

Идеята възбуди вниманието на Крамер. „Най-после да съобрази нещо“ — помисли си Болд.

— Смятате, че затова нищо не се случи през септември? — каза Крамер.

— Така мисля аз.

— Изпуснали сме го за няколко седмици?

— Възможно е.

Крамер кимна с глава.

— Боже господи, как да си представим това? Може ли да си представите такава ирония — бил е почти в ръцете ни, а сме го пуснали да се разхожда свободно!

— Странни неща се случиха.

— Добре, вземам задачата!

— Не искам да ходите никъде, докато не разполагаме с данни, нали, Джон? И да не се разпространява нищо в този офис.

— Говорите за изтичането на информация, което се случи? — каза Крамер. — Няма опасност!

— Казахте, че ще направите проверка посредством връзката ви с пресата и ще се опитате да откриете източника, който ни компрометираше. Някакъв успех по тази линия?

— Все още няма никакъв напредък! — каза Крамер.

— Искам име, Джон! Който и да е бил, той е косвеният виновник за смъртта на Йергенсен. Това коства и живота на Крой. Намерете ми име!

Крамер кимна.

— И не забравяйте за някоя полска работа — напомни Крамер.

Болд не отговори. Нарочно избегна и всякакви благодарности.

— Информираха ме за хода на работата, Джон.

— О! И нещо друго, Болд — каза Крамер, задържайки детектива на вратата. — Исках да ви кажа за проверката на обаждането по телефон 911 и вашето задържане на Седемдесет и трета.

Болд кимна. Той беше помолил Крамер да разбере дали лицето е оставило някакво име и няма ли връзка с гражданските програми за наблюдение, както предполагаше.

— Е?

— Лицето не е оставило име. Проверих лентата лично.

Всички ленти с разговорите по телефон 911 се архивираха за срок от деветдесет дни, преди да бъдат изтрити и върнати в същата система.

— Нашият оператор попитал детето за името, но то се изкискало и затворило.

— Дете, а не момче?

— Да, правилно!

— Лентата при вас ли е? — попита Болд.

Крамер издърпа едно чекмедже. Беше толкова чисто и подредено, че приличаше на каталог за пощенски поръчки.

— Ето тук — каза той.

Детективът Джон Ла Моя притегли един подвижен стол и зачака Болд да завърши прослушването на касетата. Болд дъвчеше енергично дъвка и я промиваше с горещо кафе.

— Какво имате да ми кажете, Джон? — попита, като отмести машинката и си свали слушалките.

— Книгата на Кранц се продава в шейсет и два магазина в градската част. С помощта на регистъра на продажбите разбрах, че броят се е намалил на пет. Не съм виждал жена си вече четири денонощия. Тя работи в междинна смяна в болницата. Интересува ме кога мога да бъда свободен днес след обед? Още повече, че времето ни съвпада днес.

Болд го изгледа.

— Е, само попитах. Разбирам. — Той продължи. — Работих по другите жертви; засичах чековите сметки с кредитните карти по записите, исках да разбера дали са пазарували в тези пет магазина. Нямах късмет. Разбира се, не бихме узнали нищо, ако са плащали в брой, което значи, че много би могло да се изплъзне между пръстите.

— И така?

— Затова проверих с какво са се занимавали. Както вие казахте, бихме опитали това около убийството на Савирия, но сега имаме много повече данни. Трябва да знаем не само магазините, не само къде са харчили парите си, а и с какво са се занимавали. Двамата с Пол се заслушахме в телефонните разговори; интервюирахме отново всеки един — приятели, семейства, колеги, и направихме описание за тези жени, за това какво са правили в деня на своето убийство. Къде са били. Огромен материал, включително и немалко ненужни неща, сержант. Но все пак е нещо, нали?

— Слушам.

— Добре, ето тук е това, което имаме. Придържаме се към района, определен в профила на Научния център. Изключихме местата извън кръга с радиус три мили. Сега знаем къде тези мацки са прекарвали времето си: един фризьорски салон, два „клуба на здравето“, няколко универсални магазини и бензиностанции, един пункт за миене на коли, шест различни супера, една книжарница, два магазина за видеокасети под наем.

— И яребица на една круша?

— Това е всичко.

— Това е добра работа, Джон. Не искам да кажа, че я отричам.

— Благодаря. Бих искал обаче да имаме нещо малко по-конкретно.

— Така всичките тези жени са били на различни места в дните, когато са убити. Но съвпадения няма. — Болд замълча за момент, после каза: — Искам да започнете отново, Джон. Проучете този път последните четири дни на всяка жертва. Опитайте се да разберете къде са ходили, къде са могли да пазаруват. Потърсете връзки между тях. Всички те са живели недалеч една от друга. Има вероятност да са посещавали едни и същи места. Може би магазините, които продават книги, да имат нещо общо с всичко това, може и да нямат. Но един магазин може да бъде мястото, където убиецът е набелязал жертвата си. Опитайте тези възможности. Може би нашето момче ги е забелязало на алеите за паркиране и си е записвало регистрацията на колите, докато те пазаруват.

— Искате да третирам паркингите също?

— Възложете на някого. Вие имате достатъчно работа.

— Амин!

— Казахте, че днес единствено можете да се видите с жена си?

— Днес след обяд.

— Кога напуска работа тя?

— В осем сутринта, когато аз трябва да съм тук. Тя спи до след обяд и тръгва за работа рано вечерта.

— Вземи една продължителна обедна почивка, Джон. Три часа. Дори за един италиански жребец като тебе, това време е предостатъчно, за да я разбудиш. Предостатъчно, нали?

Ла Моя изказа куп благодарности и погледна часовника си.

— Не мечтайте тази сутрин, Джон! Поработете тези няколко часа.

— Дадено, сержант! Няма проблеми!

Болд се облегна на стола и се усмихна като видя как Ла Моя флиртуваше весело с всяка срещната жена по пътя си. Разтърка очи и отново се зае с дъвката и кафето. Сигурно е имало някаква връзка между тези жени, някакъв показател, по който ги е подбирал измежду десетките хиляди в Сиатъл. Може би алеята при Грийн Лейк, по която бягат за здраве? Някой от линейното поддържане от „Градско осветление“? Работник по поддържането на стълбовете от „Пасифик Бел“? Възможно ли е убиецът просто да се разхожда по улиците докато забележи някоя жена, която удовлетворява неговите изисквания? Или все пак ги е срещал в някакъв магазин?

„Искам да зная как ги набелязваш — мислеше си той. — Нужно ми е да зная как ги подбираш, как намираш техните адреси и как влизаш в къщите им. Нужни са ми поне две твои грешки, а адски досадно е да чакаш.“

Той захвърли вестника и започна да пренарежда бюрото си.

Позвъни в „Градско осветление“ и разговаря с дежурния. По негова молба те бяха търсили в техните папки за ремонтни и инсталационни работи какво е правено по стълб номер 6М423 — стълба срещу къщата на семейство Левит. Нищо не беше открито. Дори отговорникът за този район месеци наред не го е посещавал, откакто бе гръмнал трансформатор в една лятна буря, но това е било на разстояние четири пресечки от къщата на Левит.

Този разговор го накара да си спомни за госпожица Джени Уайс от „Виасом Каблевизия“, от която очакваше все още подробен отговор. След три опита най-после се свърза с нея и тя му каза, че няколко пъти се била опитвала да му позвъни. От документите на службата по поддържането се оказало, че никакви ремонтни или сервизни работи в района не са извършвани в последно време. Но по молбата на Болд тя все пак изпратила една група да провери за възможно пиратство. Така групата открила незаконна връзка с черната кутия на стълб 6М423. Нормалната процедура изисква в такива случаи незабавни юридически мерки, но тъй като се намесва полицията, тя решила да почака, докато не разговаря с Болд.

— Ако вие нямате нищо против — каза тя, — ние ще прекъснем връзката и ще отправим нашия иск по установения канален ред. Хората не знаят, че глобата за такова пиратство е хиляда долара. Ще се обърнем към съда.

— Домът на Левит ли имате предвид?

— Да.

— И сте сигурни, че това е пиратство?

— Да.

— Можете ли да ми кажете дали всички телевизори в къщата получават телевизионен сигнал?

— Знаем, че това е нелегално свързване със стълба. Това е достатъчно.

— Бихте ли задържали още няколко дни, много ви моля? Това може да се окаже полезно за нас.

— Ще имам нужда от нещо в писмена форма. Има стандартна процедура и ако искате отлагане, ще трябва да ми изпратите писмено искане.

— Отложете. По какъвто и да е начин, отложете. Аз ще ви изпратя съответно писмо още днес следобед. Деликатно и официално! — каза той.

Дафи решаваше кръстословица на бюрото си, подпряла се на единия лакът с пръсти забити в косата; лакираните й нокти се губеха в кестенявата грива. Червената й рокля беше с подложки на раменете и с къси ръкави. Ръцете й — загорели и изключително добре очертани. При всяко движение на ръката — докато приглаждаше косата — Болд наблюдаваше ясно очертаващите се мускули. Тя беше наистина съвършена.

— Заета, както виждам! — каза Болд, застанал на вратата.

— Влезте!

Той седна и остави вратата отворена този път.

— Много съжалявам за онзи ден. Малко съм пренапрегнат в последно време.

— Не съм забелязала. — Тя остави молива на бюрото, прибра кръстословицата в папката и скръсти ръце на гърдите. — Свободен разговор. Мой ред е да се извиня. Аз съм тук, за да помагам.

— Да, зная. Може би някой от следващите дни?

— Всичко, което правя, се чува и се вижда. Няма кукли, няма игли и карфици, няма бродерия. Съвършено безвредна, действително! Но ще трябва да опитам някой път.

— Това покана ли е? — попита той, умишлено замъглявайки смисъла на казаното от нея. Беше негов ред да пофлиртува.

— Някой път — отговори тя откровено.

— Имам нужда от помощ във връзка с тринайсетгодишно момче.

— Добре.

— То знае повече, отколкото казва. Каза ми, че никога не е използвал своя телескоп. Имаме го записан на лента по нашия 911, където заявява, че е забелязал „съмнителни лица“ на Седемдесет и четвърта улица. Аз разпознах неговия глас. Лицето, което беше забелязал, бях аз. Описал на нашите хора как съм бил облечен. Явно е, че е използвал телескопа си, за да види такива детайли през нощта и на такова разстояние.

— Но това не е всичко! — каза тя замислено. (Така разговаряше Дафи.)

— Не. Има много повече. Искам да го накарам да се почувства свободен и да проговори.

— Повече? — В гласа й звучеше настояване — част от нейния метод.

— Първо реших, че е могъл да види някого върху телефонния стълб през неговия прозорец. Сега вече мисля, че самият той се е качвал на стълба, а не убиецът. Изчерви се два пъти, когато го питах за Черил Крой, нашата последна жертва. Той лъжеше, че телескопът му не е поставен на прозореца.

— Зяпач?

— Кажете ми вие!

— За неговата възраст това не е нещо необикновено. Най-често ще видите млади момчета в ролята на „татковите безделници“.

— От неговата стая той би имал почти идеален поглед към къщата на Крой. Искам да го попритисна. Питам се, как да го предразположа, как да се доближа до него. Имам племенник на неговите години. Много умен, бързо схваща. Имам чувството, че това дете също много бързо съобразява.

— Как бихте постъпили с вашия племенник? Какво бихте му казали? — Тя несъзнателно започна да приглажда с пръсти косата си.

Имаше нещо чувствено в начина, по който правеше това, което Болд намираше непреодолимо. Той се размърда на стола си и се опита да не се поддава на хипнотизиращото му въздействие, но не беше толкова лесно.

— Аз третирам моя племенник преди всичко като възрастен. Той е твърде зрял за своята възраст. А Джъстин не познавам въобще. Няма начин да узная как да се отнасям с него.

— Ако смятате да го третирате по общия ред, съгласно закона, това си е ваша работа. Трудно е да се каже как едно момче на неговата възраст би реагирало. Може и да проговори при много строго третиране, а може и да си затвори устата напълно. Ако му дадете да разбере, че е направил нещо много лошо, няма да изкопчите от него нито дума повече. Нещо повече — самото ви появяване може да го подтикне към нещо непоправимо. — Тя си записа някаква бележка, която Болд не успя да разчете от другата страна, после постави писалката откъм капачката между устните си, и започна да я върти. Устните й бяха влажни и червени. Какво щастие за писалката!

— Той наистина е направил нарушение. Мисля, че е направил кабелното съединение.

— Може би аз греша. Може би вие го третирате като възрастен и се пазарите с него. Децата обичат да се отнасят с тях като с възрастни. Какво мислите?

— Мислех, че бих могъл да му кажа колко трудна е моята работа. Знаете старата сантиментална история. Ще се опитам да го умилостивя. След това ще намекна, че зная за незаконното свързване с кабела, и ще видя как ще отговори. В случай на успех, ще го притисна за известно сътрудничество, като обещая да не казвам нищо на родителите, както и да помоля кабелната компания да оттегли своя иск. Ако откаже да сътрудничи, ще стоваря всичко върху него. Ще му кажа, че компанията ще заведе дело и това ще струва внушителна сума на неговите родители — което случайно е съвсем вярно — и ще го оставя да мисли.

— Аз към изумена! — Тя издърпа писалката от устните си, постави я на бюрото, скръсти ръце отново и го погледна с ведрия си поглед на херувим.

Болд не можеше да каже дали е съгласна с него, или това е нейният нормален подход. Той беше погълнат от нея — опасно погълнат — и изглежда тя знаеше това.

— Как бихте постъпили вие? — попита.

— Искам да си помисля! — каза тя като го гледаше право в очите. Не заговори за начини на интервюиране на деца. Само добави: — Този подход звучи добре!

— А какъв е другият? — веднага попита той.

— Вашият начин за сега ми харесва много повече от това, което мислех, че ще направите. Смятах, че бихте опитали обикновения подход да го накарате да се чувства като всяко момче, което се увлича в наблюдаване на голи жени. Или пък другия метод на „Младия разузнавач“ — един вид трябва да работим всички заедно по издирването, но аз предпочитам вашия подход пред тези два. А бихте могли и да го приобщите по моя начин. Юношите са много трудни за разгадаване.

— Аз нямам деца. Ако имах, бих могъл да ги разбирам по-добре.

— Не само заради това удоволствие, предполагам!

Той предпочете да не я погледне след тези думи; загледа се във фигурката на Чарли Браун. Изведнъж се почувства тринайсетгодишен — на възрастта на Джъстин Левит. Дланите му се изпотиха. Нищо не разбираше по такива въпроси. А тя просто го дразнеше — можеше да се каже най-вече с интонацията в гласа — и неговото въображение подлудяваше. Как би се чувствал една нощ с Дафи в леглото? Може би ще бъде като топъл хляб с масло и мед!

— Мислите ли, че е видял нещо? — добави тя и го върна към предмета на разговора.

— И какво, ако е видял? Какво, ако е видял самото убийство?

— Тогава имате работа с изплашено момче. Той ще се съпротивлява, няма да ви се довери, ще отрича. Докато може да отрича, че е видял нещо, ще може да избягва болката и вината, свързани с това. — Тя замълча за малко, а после каза: — Искате ли да дойда с вас?

— Мислех, че никога няма да попитате.

— Смятам това за погрешно в този случай. Мога да дойда, ако желаете — няма проблеми — но мисля, че ще бъде грешка. Ако я е наблюдавал, никога няма да си признае пред една жена, особено ако е непозната. Това е разговор за мъже. Бихте могли да помолите бащата. Възможно е да помогне. Най-добре ще е, ако опитате първо с него. Ако той се открие пред някого въобще, вие бихте могли да имате същия шанс. Опитайте вашия начин. Аз го харесвам най-много.

— Ако настоявате!

— Аз не настоявам. Аз препоръчвам, при това, когато ме помолят!

— Щастливка!

— Уведомете ме как върви.

— Вие първа ще узнаете.

— Щастливка! — каза тя като разгръщаше вестника и го наблюдаваше как напуска офиса.

Той се спря и я погледна, но тя не забеляза. Пръстите й отново ровеха копринената коса, а писалката беше между устните.

Като мина край офиса на Крамер, сержантът каза с отвращение:

— Нова сесия при закрити врати, нали, Болд?

— Какъв е вашият проблем, Крамер? — каза Болд, като се спря и се надвеси над червеноглавия.

— Вие ли сте!? — Крамер скочи прав до стола си.

— Остава да направите нещо в тази връзка!

Болд знаеше много добре, че който пръв нанесе удар, ще бъде докладван, ще рискува положението си в органите на полицията. Крамер издевателстваше над него, предизвикваше го.

— Какво значи това, Болд? Лизи те отблъсква тези дни? — заядливо попита Крамер.

Болд застана още по-близо до него със стиснати юмруци и лилаво от ярост лице.

— На лов до полата на Дафи, за да се почувстваш като мъж? — Носовете на Крамер и Болд почти се докосваха.

Двама детективи се спряха в коридора. Азиатецът Ким окуражаваше Болд: „Одерете това магаре, Лу. Ние ще ви прикриваме“.

Крамер изведнъж се уплаши.

Болд поклати глава.

— Не си заслужава! — каза той.

— Голямо, при това лошо магаре полицай в отдел „Убийства“ — каза Крамер след отдалечаващия се Болд.

Той се спря.

Крамер добави:

— Можете да омагьосате всички, Болд, но не и мен. Изиграхте прекрасно шоу, но къде ви е силата?

Кръвното на Болд подскочи нагоре. Чувстваше лицето си огненочервено. Детски игри. Винаги Крамер. Болд пристъпи назад, погледна скапаните си обувки и като размисли, се отправи към своя офис.

„Не си заслужава!“ — мърмореше на себе си.

— Какво чувам за някакво скарване между вас и Джон, Лу? — Шосвиц елегантно се правеше на объркан. Коляното му неконтролируемо трепна, като че си тактуваше за песен.

Шосвиц беше почувствал трудности в отдела и се нахвърли като гладна дива котка на мърша. Всякакъв смут сред служителите би означавал за по-висшето началство неспособност от негова страна да ръководи хората си, а може да намали и неговите шансове за капитански чин — възможност, която ще се открие пред него след по-малко от шест месеца с излизането на капитан Бил Гарднър в оставка. Шосвиц и още двама лейтенанти ветерани претендираха за неговия пост. Успехът на специалния отряд би изиграл решаваща роля за неговото повишение.

— Стари глупости, Фил!

— Не искам това в моята служба! Не сега! Никога!

— Аз също. — Болд се огледа наоколо, после погледна своя бос. — Той просто търси скандал, Фил.

Шосвиц вдигна ръка.

— Не се качвайте на бял кон, Лу. Това би било нездравословно и за двама ни.

— В смисъл?

— Мисля, че е достатъчно ясно.

— Той настоява да участва в полската работа, Фил. Иска да се прояви. А какво, по дяволите, въобще прави той в този екип?

— Всеки от нас трябва да носи своя кръст. Аз направих това, което бях длъжен да направя.

— Длъжен? — Болд изведнъж си представи цялата картина. Две думи и всичко стана ясно. Приятелите на съдията Крамер все още съществуваха. Контролният съвет? Може би самият му шеф? — Политика, Фил? — Болд попита недоверчиво, с желанието да не му се говори толкова наивно.

Вътрешната политика бе завладяла всяко ъгълче на полицията, както и управлението на града. Този департамент не правеше изключение. Специалният полицейски отряд беше предмет на обществено внимание и, следователно, всички назначения имаха силно политически характер. Специалният отряд даваше на Шосвиц директна връзка с канцеларията на прокурора, както и с офиса на кмета. Това даваше висока популярност и на тримата: Шосвиц, Болд и Крамер. Болд не беше без перспектива по отношение на възможностите, които предлагаше службата. Ако Шосвиц бъде повишен, неговото място щеше да бъде вакантно. Болд, като втори шеф на специалния отряд, би бил най-вероятният кандидат за повишение.

— Не ме подтиквай, Лу! Всички имаме много работа по тази задача. Правилно? Чувате ли ме? И всички сме уморени. Хората правят и говорят глупости, когато са уморени.

Болд затвори очи. Беше уморен. Чувстваше се съвсем изтощен.

— Освен това — каза Шосвиц, — Джон не е най-черната овца. Каза ли ви той за неговия план за проучване на всички частни и обществени институции? — Той не даде на Болд възможност да отговори. — Това е дяволски добра идея, върху която и аз самият би трябвало да помисля. Или вие. Прав ли съм?

Болд беше като онемял и не схвана нито дума.

— Колективна игра — каза Шосвиц, — това е, което ни трябва. Играчи в екипа, с въображение и творческа мисъл. Джон прави точно това, което трябва. От коридорни борби нямам нужда. Помислете за това. — Той се обърна и си тръгна. — Помислете за това, Лу — каза иззад преградата.

Крамер бързаше за някъде с папка в ръка, мина покрай офиса на Болд, като че ли беше тръгнал по работа. През цялото време той беше подслушвал техния разговор. Крамер отново повтори навика си да се бърка в чуждите работи. Подслушването беше изцяло в нарушение на разпоредбите. То увеличаваше опасността недобросъвестни хора да разпространяват или получават частични и лошо разбрани данни. От тук произлизаха предположения, спекулации и слухове.

Болд не мислеше да прави нещо сега във връзка с това. Шосвиц несъзнателно играеше в полза на Крамер. Болд беше прикован към стената. Той огледа и почисти реверите на сакото си от мъх и прах и се опита да среше косата си. Беше време да излезе навън.