Подводни течения

48

Потрябваха съвместните усилия на Болд, Крамер и Шосвиц в организация на наблюдението и сигурността на Боби Гейнис. Вторият етаж, където беше нейният апартамент, бе евакуиран — хотелски стаи бяха осигурени от Специалния отдел. В съседните апартаменти се настаниха два екипа от цивилно облечени детективи, състави от по един мъж и една жена, различно облечени, като подкрепления. В случай на нужда трябваше да се представят като съпружески двойки, ако убиецът се окажеше по-предпазлив и наблюдателен, отколкото го мислеха. Нямаше място за грешки. Във всяка от съседните стаи мъжът детектив бе снабден със скрит радиоприемник и миниатюрна слушалка, които му позволяваха да получава инструкции отвън и едновременно да чува какво става в апартамента на Гейнис, където бе инсталиран непрекъснато действащ предавател, добре замаскиран. В апартамента, разположен врата срещу врата до този на Гейнис, се намираше друг детектив в цивилно облекло. Като всеки на този етаж, той беше само на две крачки, готов за стрелба. „Берета“ девет милиметра бе скрит под дрехите. Той също можеше да чува всичко в апартамента на Гейнис, както и непрестанния обмен между останалите екипи. В операцията като цяло бяха включени девет цивилно облечени детективи за наблюдение и сигурност, заедно с пет патрулни коли, заели стратегически места наоколо. А ако се добавят и служителите, които трябваше да следят движението и действията на Ландж, мащабите на операцията превишаваха всяка една, провеждана от отдел „Убийства“ през последните три години.

В два и двайсет, или четиридесет минути преди Ландж да се върне в магазина на Четиридесет и шеста улица за втората партида касети, всички екипи бяха заели своите позиции, а на Боби Гейнис бе разрешено да отправи искането си за доставката на филма. Тя се обади по телефона.

Чък Ейбрамс се обади на Болд по телефона, за да потвърди, че съставът на намерената в килера на Ландж кал от моторно масло и бензин, напълно съответстваше по процентно съотношение на онази кал, която бе намерена на по-раншните местопрестъпления. Отново случайно доказателство, което позволяваше на съдебния състав да свърже Ландж с извършените убийства, но Болд започваше да мисли, че всичко това щеше да бъде един процес за убийство, основан единствено на множество случайни доказателства. Ландж се беше покрил много добре, и ако не успееха да го примамят в този капан, Болд се страхуваше, че ще трябва да го арестуват и да го обвинят въз основа на сравнително леки доказателства. Системата бе пълна с капани и затова Болд се страхуваше, че Ландж би могъл да се промъкне през някоя пукнатина в обвинението.

Дафи завари Болд тъкмо в момента, когато си обличаше спортното яке. Тя също изглеждаше изтощена, по челото й се четеше загриженост, устните й бяха присвити.

— О-о! Влизай! — каза Болд.

Тя се усмихна тъжно.

— Все още си тук?

Той повдигна рамене.

— Аз също. — Тя посегна и леко поглади ръката му, а после го хвана за малкото пръстче и го поведе навън. — Трябва да ти издърпам ухото, само една минута.

— Нищо не би могло да ми достави подобно удоволствие.

Тя го заведе в своя офис и остави вратата отворена. Седнаха настрана от бюрото. Тя каза:

— Разгледах отново показанията на Левит, както и случая на семейство Фабиано. Тъкмо идвах от Шосвиц. Имахме двайсетминутен разговор. Той ми разказа какво си планирал да направиш и поиска да говоря с теб. Счете, че това е много важно.

— Окей.

— Ще бъда честна с теб, Лу! Не ми харесва. Това е лош план. Позволи ми да ти обясня моята гледна точка и да ти кажа какво отговорих на Шосвиц. Ти прекрачваш една много тънка линия тук. Разбирам, че законът може и да разрешава такова нещо, но моето виждане е, че по същество това е устройване на капан. Това ме засяга като лекар. Ти създаваш преднамерено психологически стимул, с цел подстрекаване на заподозрения към престъпни действия. Доколкото ми е известно, такъв съдебен прецедент не съществува — аз все още разглеждам този въпрос; с него се занимава и Боб Шол от канцеларията на прокурора, но за сега смятам, че това може много лесно да се обърне срещу теб. Още по-лошо е това, че ти знаеш вероятността той да я атакува. Между другото, аз съм съгласна с теб. Преди всичко искам да кажа, че той промени своя ритуал, но не го напусна. Той е амбициран сега повече от всякога да наказва жените, и вие можете да бъдете сигурен, че неминуемо ще тръгне след детектив Гейнис. Аз съм почти уверена в това. Но тук именно е твоята дилема. Ти си сигурен също. Ти на това разчиташ — да го примамиш, да го предизвикаш към ново убийство. Един опитен защитник би могъл да обърне нещата на сто и осемдесет градуса и да ги насочи срещу теб, и да постигне освобождаване на престъпника.

Болд затвори очи. Той не бе и помислял, че създава един особен психологически случай-капан, не бе мислил по това, че може би създава някакъв особен род юридически прецедент, и всичко това го подлудяваше.

— За бога, Дафи, не зная какво да кажа.

Тя се приближи и докосна коляното му.

— Не се опитвам да те спра, Лу. Зная, че се тревожиш за момчето, повярвай ми, аз съм с теб, но лейтенантът сметна, че всичко това създава нови моменти в случая, и поиска ти да го знаеш също. Ландж ще тръгне след нея, Лу. Разчитай на това.

Изведнъж тя му се видя млада и наивна.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.

Той помисли за момент.

— Да, мисля, че можеш. Свържи се с Куантико и им дай последните данни — калта, не забравяй калта, чистотата в неговата стая, афиша с Христос, дрехите в килера. Предай им всичко, което имаме за семействата Левит и Фабиано, и нека видим дали биха могли да ни помогнат да стесним радиуса на търсенето на Джъстин. Добави всичко това към профила, може би ще ни каже нещо.

Тя кимна. Очевидно не споделяше неговата увереност.

— Ще се опитаме.

Когато Болд получи съобщението на подвижното наблюдение за това, че Ландж вече се бе върнал в магазина, веднага се отправи към апартамента на Боби Гейнис, паркира колата си на няколко блока разстояние и се присъедини към нея. Тя бе облечена в сини джинси, бяла тениска, без сутиен и боса. Изглеждаше наистина чудесна — наистина ти спира дъхът, като я погледнеш — нещо като в песента на Брус Спрингстийн. Болд помисли именно за това, защото се чуваше едно рокпарче на Спрингстийн от нейното домашно стерео. Елизабет бе запалена поклонничка на Спрингстийн също. Болд знаеше неговия албум „Борн то рън“. Беше доста стар албум и Елизабет го беше почти изхабила още преди няколко години. Болд препоръча да се намали, за да не пречи на скрития микрофон.

Тя каза небрежно:

— Не аз, а момчетата от съседните стаи помолиха за някаква музика. — И му се усмихна.

Болд не отговори на нейната усмивка. Той по-скоро би й препоръчал да си сложи сутиен, риза от по-плътен плат и панталон, който да не прилепва толкова плътно до тялото й, но разбираше, че с това би разрушил собствения си замисъл. Ако Ландж не тръгне след нея, той би се побъркал. Това би било жестока ирония на съдбата, помисли си той.

Болд огледа апартамента. Влезе в кухнята с размери на пощенска марка, както бе казала Боби. Оттук, при леко открехната врата, можеше да вижда входната врата. Донесе един стол в кухнята — ако Ландж следва своята схема на действие, той би използвал нож от кухнята на жертвата си — и седна на своя пост.

Боби остана няколко минути с него в антрето пред кухнята, за да минава времето по-бързо, но беше нервна, и той не можеше да я вини за това. Нейният полицейски пистолет бе подпъхнат отзад на кръста й, а нейната тениска падаше свободно и го прикриваше напълно. Той сметна, че музиката беше все още много силна, каза това на Боби, и тя изключи апарата — останаха да чакат в пълна тишина. След няколко минути тя го напусна и започна да чете „Нюзуик“, седнала на края на леглото.

Минутите изглеждаха безкрайни за Болд, но той не можеше да не мисли за Джъстин, за когото минутите бяха още по-мъчителни, където и да се намираше. Той знаеше, че само минути го разделят от момента, когато щеше да види за пръв път Мило Ландж лице в лице. Тази мисъл караше сърцето му да галопира, дланите му да се изпотяват, да чувства все по нарастващ гняв.

Лекото прищракване в малката слушалка го върна към действителността. Един от неговите детективи каза:

— Чуваме позивните на колата. Той току-що излезе. Потвърдете!

Болд провери часа: четири и петнайсет.

Боби не беше екипирана с радио.

— Окей! — обяви Болд. — Ние сме тук.

Той чу и отговорите на другите постове, които потвърждаваха, че са получили съобщението. Имаше установен ред за потвържденията, за да се избегне всякакво задръстване на радиоканала. Болд беше последен, но неговото потвърждение не трябваше да бъде вербално, а с прищракване на бутона „Сенд“ двукратно. Рецепторът изпука в ухото му.

— До всички! — каза същият глас. — Той слезе от колата и се движи към входната врата.

Веригата на домофона забръмча. Боби натисна бутона „Кол“ и попита: „Кой е?“.

Учтив мъжки глас, понижен и изтънен от микрофона, отговори:

— „Видеомаркет“. Доставка.

Тя натисна втори бутон, който отключи вратата на главния вход.

Болд чу следващото съобщение.

— Той е в сградата. — Болд почувства, че ръката му трепери. Внимателно следеше всяко движение на Ландж.

— Изкачва се по стъпалата — каза един от постовете.

— Насочва се към антрето… — каза следващият.

Един след друг постовете докладваха. Малко по малко, Болд чувстваше, че напрежението нараства.

Боби го погледна. По челото й бе избила пот, кръвта й пулсираше лудо във вените.

— Вече е пред вратата. Точно пред мене… — обяви най-близкият пост.

Последва почукване на вратата.

— Само минутка, моля! — каза Боби високо, постара се да отпусне лицето си и курдиса върху него една усмивка като артистка, която излиза на сцената. Изпъчи се, отвори още малко тениската на дръзките си гърди и отвори вратата. — Здравейте! — каза възторжено тя.

Болд го наблюдаваше през малкия отвор. Беше бледен мъж, с резки черти, тънки червени устни и рядка коса. Носеше бяла риза „Оксфорд“, сини джинси и стари черни гуменки „Конверс“. Имаше дълги ръце, тънка талия и издължена тънка шия, като на пиле. Погледна Боби право в очите.

— „Летните рицари“? — попита.

Тя кимна с глава.

— Точно така!

— Връщане обратно утре до три часа, или може би вие ще върнете касетата?

— Окей!

Той й подаде касетата. Нищо необикновено. Нищо странно.

— Благодаря — каза тя.

Той се обърна и си тръгна. Тя се поколеба за момент, сетне затвори вратата, погледна кафявата кутия на видеокасетата в ръката си, а после към Болд, който я наблюдаваше с едно око през цепката на вратата.