Подводни течения

58

Като излязоха от офиса на Дафи, Болд я хвана за лакътя. Изкачиха само две стъпала и се намериха лице срещу лице с Елизабет. Тя носеше черна рокля, черни чорапи, бели перлени обици и огърлица. Изглеждаше уморена и тъжна. Лицето й беше безизразно.

Лу Болд не видя физиономията на Дафи — тя се опита да скрие истинското си лице, но можа да забележи моментното трепкане в очите на жена си и почувства, че нещо премина между двете жени.

— Можем ли да поговорим? — каза Елизабет.

Дафи мина бързо покрай съпругата на Болд с безупречна поза и фино отработена походка. Болд се спря с лице към Елизабет после вдигна ръката си и показа с пръст часовника. Зави зад ъгъла и влезе в офиса на Крамер, който в този момент бе на телефона. Крамер изведнъж се изчерви и затръшна бързо слушалката.

— Какво има? — каза нервно Крамер.

— Нуждая се от няколко минути лично време. Интересува ме дали бихте могли да организирате хората ни. Да ги поставите по места, да ги подготвите. Аз ще се задържа само няколко минути.

— Разбира се — каза Крамер, изправи се, червенината изчезна от лицето му.

— Не, не там! — каза Елизабет, като имаше предвид залата „А“ за разпити. — Някъде на друго място.

Болд я поведе по сивия килим на коридора и отвори вратата на противопожарното стълбище. Сградата беше много стара, много по-стара от неотдавна реконструираните офиси в нея — възрастта й личеше по това стълбище. Той придържа вратата, за да не се заключи бравата и се обърна към Елизабет.

— Премислих много — каза той.

— Аз също. — Тя наведе глава. — Съжалявам, Лу. Това няма да се повтори.

— Нямам предвид това — каза той.

Тя изправи глава, очаквайки най-лошото.

— Ако е вярно това, което си мисля, моля те, не ми го казвай сега, окей? Не мисля, че бих могла да го понеса в този момент. — Тя направи крачка към вратата, безразлична към това, която той щеше да й каже.

Той посегна, хвана я за ръцете и я задържа.

— За това доколко заслужава всичко…

— Загубихме връзката. Грешна дума — каза тя бързо. — Погубихме… Погубихме себе си, аз мисля. А преживяхме чудесни моменти, Лу! Най-хубавите! Готова съм да направя всичко, за да се върнат тези времена. Всичко. Честно.

Той въздъхна дълбоко.

— Аз постъпих несправедливо и за двама ни. Разбирам това сега.

— И двамата сме виновни.

— Всичко това започна много, много отдавна, Елизабет. Започна първо докато ти беше още в училището, мисля.

Тя знаеше точно какво искаше да каже той, затова кимна плахо с глава.

— Да. Правилно. Така е.

— Болд! — извика неговото име Шосвиц някъде зад вратата на стълбището.

Болд вдигна ръка и нежно отдръпна косата, която закриваше лицето й. Въздъхна тежко.

— Липсваше ми, Бейб!

— Чух новината, че сте го хванали — каза тя. — Поздравления.

— За това ли дойде?

Тя кимна.

— Да. Помислих, че бихме могли да прекараме известно време заедно… Искам да кажа… Ако имаш желание.

— Аз искам — каза той. — Но не всичко е свършено все още. Много бих искал да е свършено. Но някакъв мъж — някой измежду нашите служители — месеци наред ни е водил по грешни следи. Без неговата намеса да сме хванали престъпника много по-рано.

— Дубльор? — каза тя.

— Ние сме достатъчно сигурни в това.

— Значи през цялото време си бил прав? Ти ми намекна за това още през юни.

— Имах подозрения всичко на всичко. Всичко беше само предчувствия и подозрения тогава. — „Само инстинкт“ — мислеше си той и същевременно се питаше защо бе допуснал недоверие към собствените си инстинкти.

— Ти си добро ченге, Лу Болд!

Шосвиц отново извика неговото име.

Болд се наведе и я целуна по бузата.

— Не съм се къпала цяла седмица — прошепна тя.

Той изведнъж разбра, че тя бе почти без грим. Прекара пръста си по нейните устни.

— Струвало ти е много нерви, за да дойдеш тук. Благодаря ти.

— Ела си вкъщи тази вечер. Моля те, върни се тази вечер.

— Не зная.

— Вечеря? Домашно приготвено месо?

— Може би за вечеря.

Тя го целуна набързо в устата. Това го зарадва. Тя се обърна и отвори вратата.

Шосвиц го настигна в колата и му подаде малко радио и слушалки.

— Ще можеш да чуваш всичко, което се говори, Лу. Ти ще бъдеш най-близо до мястото на действието. Ако ти се стори, че нещата отиват към нещо лошо… вземай решение и действай. Ние ще ти окажем пълната подкрепа откъм паркинга. Ще слушаме и ще записваме всичко отвън — очаквайки твоята команда. Но без излишни геройства, Лу.

— Лейтенанте, не би ли трябвало да преразгледаме всичко това? Да премислим отново всичко.

— Ти самият каза, че всеки момент дубльорът може да напусне града. Може да не ни се удаде втори подобен случай; нали двамата се съгласихме, че някакъв вид изповед е почти единственото средство, което ще го предизвика да клъвне. Той дърпаше конците и ни водеше за носа месеци наред, Лу. Не искаш ли да го заловим?

Въпросът бе риторичен. Болд не го удостои с отговор. Вместо това каза:

— Защо, по дяволите, Крамер си навира носа тук?

— Той винаги става нервен в такива случаи. Познаваш Крамер. Той винаги иска да бъде Големият мъж. Но в това ти си Големият мъж, Лу. Той покрива страничните изходи. Той ще се държи добре.

— Задръж го в колата му.

— Така и ще направя.

Няколко минути по-късно Болд бе вече седнал при Док Диксън, без да каже нито дума. Док Диксън се занимаваше с ноктите си, използвайки острието на една златарска отвертка. Най-после телефонният интерком забръмча. Диксън отговори, кимна няколко пъти и каза:

— Изпратете я тук.

Беше съгласувано Дафи да спази всички формални процедури при влизането си, за в случай на наблюдение от страна на Ройс. Тя влезе в офиса и двамата мъже се изправиха на крака.

— Всичко е уредено — каза твърдо. Погледна Болд за миг и веднага отмести погледа си. Посещението на Елизабет в главната квартира на полицията бе поохладило нейното настроение.

Болд каза:

— В реални условия обикновено са необходими няколко минути, за да се обясни на Док Диксън целта на посещението и да се получи разрешение за разговор с Ройс. Добре е да постоиш тук дори малко повече.

Тримата чакаха в напрегнато мълчание. Дафи гледаше непрекъснато голямата стрелка на огромния стенен часовник.

— Окей — каза най-после тя. — Къде мога да го намеря?

Диксън й даде необходимите указания и тя тръгна към вратата.

— Дръж се! — каза й Болд.

Тя се спря.

Той включи приемника и мушна слушалката в ухото си.

— Кажи нещо — каза той.

— Какво повече да кажа? — каза тя малко раздразнено.

Той я погледна в очите.

— Окей! Техниката е в ред — увери я Болд.

— Така ли? — попита тя и с пресилена усмивка напусна офиса.

Нейното пристигане като че счупи ледовете. Щом вратата се затвори, Док Диксън каза:

— Точно тук през цялото време! Въпросът е, че нямаше начин да зная. Никога не бих заподозрял Ройс. Ройс, както и другите хора. Вашата теория е добра, Лу, но аз все още мисля, че се насочвате към погрешна личност, въпреки отпечатъците.

Болд вдигна предупредително пръста си.

— Започва се.

Той слушаше.